Свещи с имена

Лени Рафаилова | 27 април 2019 в 14:49 | 3314 |0

- Ти, какво??! Какво си..., какво??! Господи, Боже мой! Шегуваш се, нали?
Девойката клати отрицателно глава. Лицето й е червено от напрежение и страх.
- Но ти, ти си толкова млада, какви деца? Как ще живееш, къде ще живееш? Боже, а баща ти като научи..не ми се мисли..И какво ще правиш със следването, та ти си едва първи курс. Как я мислиш тая работа?
- Не зная. Някак ще живея, някъде. С него. Обичам го. Просто се случи. Въпреки всичко. Случи се.
- Господи, момиче! Как можа? Не, няма да допусна да си провалиш бъдещето. Няма, чуваш ли? Утре сутрин отиваме в болницата. Не реви, всичко ще се оправи. Къде е хубостникът ти сега? Мълчи. Ще мълчи. Голтак, какво друго да прави!
- Стига, майко! Лошо ми е.
- Ами лошо ще ти е! И на мен ми прилоша от глупостите, дето си свършила, ама ти не ме питаш. Хайде, върви си в стаята. Аз ще се обяснявам с баща ти. Утре в девет излизаме. Решено е. Край. И недей да се тръшкаш, не е толкова страшно.
Ни хък, ни мък. Има само страх и стени. Прозорци с извити решетки. Бархетна нощница с избелели цветя. Коридорът е дълъг и все по-дълъг става с минутите, които пълзят и се молят. Молят се мивките, лампите, отворените врати, креватите с изтънели чаршафи, молят се очите й и зелените дървета отвън. Те са светли, навън е толкова светло. А тя е мрак. Съвършен и вечен.

Първата свещ. Запалена.

Тя е най-добрата майка в квартала, даже дори и в целия свят. Има очи от смарагди и коси от кестенов дъх. Готви спанак и пиле с ориз. Рядко спи нощем. Има ръце люлка и глас на бреза.
Той обича дъха й и тънките бели ръце. Имат се. Друго нямат. Само оная любов, дето е огън и свещ.
- Не, не, тоя път няма да мълча. Моля те, не го прави. Ще се убиеш.
- Живеем с хлебарките в панел под наем. Не работя. А памперсите струват пари, дори и тия от промоциите. Имаш ли за два пакета, не само за един,а?А?
- Нямам. Но не искам да умираш отново. Ще...
- Няма ще, няма, не разбираш ли? Не, не искам да страдат заради грешките ми. Ти си виновен! Виновеееееен си, чуваш ли ме, а? Чуваш ли? Мразя те, мразя те, мразя те!
Няма сълзи. Задух в средата на зимата. Той е там. Тя е никъде. Никъде. Студени клепачи. Ледени бели ръце.

Втората свещ. Запалена.

Всички часовници спряха. Стрелките се прегърбиха и почнаха да пищят. Пищят по залез, по изгрев, без ден и без нощ. Години идват, отиват си. Като котки. Изгърбени. Настръхнали. Изплашени. Бездомни. С къси опашки и свити зеници. Тя е още по-добра майка. Но само тя не го знае. Знаят го птиците по жиците, охлювите в тревите, бабата с хармониката, кучето на последната спирка, учителката по музика, старците в кафенето. И той го знае. Знае го, когато тя повръща, крещи и вие като пребита, сгърчена на студения под. Ето ги леглата. Чаршафите са изтънели още и дишат в сиво. Мивките грачат студената вода и плюят със злоба. Вратите стенат разчекнати на висналите панти и искат да станат дървета отново. Но няма да станат. А тя няма да бъде момичето с бели ръце и глас на бреза. Няма да бъде кестенов дъх и малиново вино. Няма. Тя е декемврийска вихрушка в тъмно усое и последен вик на смъртноранена сърна. Край.

Третата свещ е запалена.

После, после, на леглото между нея и него лягат вината, страхът, болката, споменът, отчаянието. Толкова големи и обсебващи, че тя не смее да се обърне към него, а той да протегне ръка и да погали лицето й. Целува в мислите си очите й и се опитва да си спомни гласа й, онзи шепнещ дъх на бреза. Тя, тя е заключила спомените и любовта си към него в килера. Подредени в пожълтели картонени кутии и надписани с восък.

Познавам това момиче и това момче. Познавам ги отдавна. Понякога се срещаме, говорим си. Тя е все така добра майка, той е добър баща. Помня колко се смеехме заедно преди, как лицето й се озаряваше от щастие и очите й искряха от обич. Днес смехът й не е същият. Никога няма да бъде. В тъмното дълбоко на душата си тя запали свещи и на тези свещи даде имена.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !