Изморих се и седнах на една празна пейка в градинката до черквата „св. Седмочисленици“. Само че, слънцето изведнъж разбута тъмните облаци, протегна лъчите си и така злобно ме напече, че тутакси се преместих другаде. Сянката върху нея падаше от плътната снага на черковната сграда, досами гроба на Каравелов. Място, покрай което толкова често минаваме, че вече даже не забелязваме черния мрамор, надписа и оградата. Настаних се и погледнах часовника си, за да съм сигурен, че няма да закъснея за предстоящата ми среща на площад „Славейков“.

Пред мен се изправи един светъл силует. Висок, възрастен човек, с къса бяла брада, дълга бяла коса вързана отзад на опашка. Връхната му дреха бе също бяло, старо ленено сако, наметнато върху светлосиня риза. Панталонът: - гълъбово тъмносив, добре изгладен. Човекът някак изведнъж ми напомни на учителя Дънов. Беше горе-долу същия като излъчване, поне от това, което съм виждал на фотографии, а и почти целият облечен в бяло.

Двойникът на Дънов ме погледна с тъмните си очи и ме попита любезно дали е свободна останалата част на пейката. Естествено, поклатих глава утвърдително, а с ръка му посочих да седне на празното място. Настанявайки се, той веднага ме заговори:

- Млади човече, виждам, че си гледате часовника и вероятно нямате време. Както впрочем и аз. Ще бъда кратък. Забелязвате ли тази ниска сграда точно отсреща?

- Да, май е единствената оцеляла да не е съборена или да е надстроена измежду високите калкани от двете и страни.

- Така, така. А знаете ли за какво е била?

- Не съм сигурен. Всъщност, седнахте до правилния човек - казах го единствено с надежда да стопя окончателно разликата в годините ни - Винаги съм се интересувал и продължавам да трупам интересни историйки, свързани с архитектурата и донякъде с градския фолклор. Любопитно ми е да узная какво е било предназначението на тази постройка?

- Имарет. Сиреч „приют“. Тази дебела сянка, хвърляна от църквата, която и сега ни предпазва от слънцето, едно време е била същата, само че от джамия. Не гледайте вида ѝ в момента. От мюсюлмански храм е преработен в черква, благодарение на този човек зад нас (говорейки, “Дънов“ посочи Каравеловият гроб).

А изначално, това красиво творение е изникнало от чертежите на османския архитект Синан - родопчанин, незнайно как стигнал до султанските покои и вероятно издигнал се поради страхотния си талант до главен имперски архитект. Успял е да построи стотина великолепни и добре запазени до днес сгради, мостове и др.. Посещавал съм няколко от неговите джамии в днешна Турция, добре запазени са. Но, да се върнем на онова срещу нас – имаретът.

При големи празници, по-богатите мюсюлмани задължително са подсигурявали място и изхранване на по-бедните, затова тази средновековна сграда, която е леко усъвършенствана през миналия век, непрекъснато е приютявала огромни тълпи бедняци и им е давала нощувка и храна. Практически, не е било редно да влезнат гладни в молитвеният храм. А пък той се е считал за главен символ на Сердика (София). Това място, на което арх. Синан е решил да бъде построена джамията, е свързано и с легенда, която може и да сте чували или чели, така ли е?

Отговорих му, че съм запознат частично с предисторията, но и също, че ще ми е интересно да я чуя цялата. Бях като дете, пред което някакъв абсолютно случаен сладкодумен разказвач разтваря оригинала на „1001 нощ“. Какво пък, винаги може да чуеш за нещо, което си пропуснал да забележиш между редовете.

Събеседникът ми с охота продължи разказа си:

- Според преданието, джамията е била построена в чест на победата на турците при превземането на Будапеща. Преди това, знак, че походът ще бъде успешен, се появил в съня на султана, който станувал с войските си край стените на града ни. На сутринта султанът разказал на везира си за видението, а той поръчал да се остави знак. Издяланият на бял камък почетен надпис за победата е бил вграден до входа на новопостроената джамия, но е премахнат при реконструкцията в черква след Освобождението. Към момента се пази в Археологическия музей в София, също бивша джамия. Надписът е разшифрован от арабисти, потвърждава се и посочената там дата – през 1528г. (…осмата от времето на царуването на великия османски десети по ред, султан Сюлейман І Славни, наречен Явуз – сиреч “Свирепият“)

- Не знаех за плочата – казах на събеседника си – непременно ще намина през археологическият музей, за да я зърна. Сетих се обаче, че другото име на джамията е било “Черната джамия“- продължих аз.

- Абсолютно вярно, младежо. Цялото име на везирската джамия е “Коджа Дервиш Мехмед-пашовата джамия”. Но наистина е известна и като “черната“, защото минарето е било облицовано с витошки гранит, по-точно сиенит, а отдалече отблясъкът му е бил в черно. Между другото, минарето не е оцеляло при едно от земетресенията, някъде около век след построяването. Поради това, Освобождението заварва сградата без него. Виждал ли сте първите снимки на околността, тези преди да преустроят джамията и ул. “Граф Игнатиев”?

- Не само съм виждал, ами имам. Мислех, че служебният първи кмет на правителството след Освобождението – Мосолов е взривил минарето, както е направил с няколко други, за да не изглежда градът толкова ориенталски и донякъде провинциален. Знаете ли я тая история с останалите минарета?

- Разбира се, знам я. Александър Мосолов е направил невъзможното за една нощ - срутил е полуразрушените минарета и изоставени джамии в Сердика, използвайки един обикновен сапьорски взвод и силата на гръмотевична буря. Изглеждало като че ли природното явление е съборило всичките стърчащи кули и те са поразени от гръмотевици, но реално това е било подпомогнато и от малко барут. Останалите тук турци са вярвали, че в разрушаването няма намеса на човешка ръка и са били убедени, че Аллах сам е свършил тая работа. Но за “Черната джамия“ Мосолов не е правил нищо, нейното минаре още преди неговото време се е разпаднало само.

Освен приют, към джамията е имало и медресе, духовно училище, от което обаче не е останало нито една тухла за потвърждение на моя разказ. В близост до медресето е имало и огромен хан или както са го наричали по това време “Керван сарай“. А също и баня с минерална вода. За тях споменават няколко европейски пътешественици и то от различни времена. Освен това, всички те са били впечатлени от светлите, чисти стаи и сносната храна.

Сараят е бил достъпен от няколко страни. Този кервансарай, да знаеш момко, е бил на мястото на 6-то училище, ето там – моят „лектор“ сочи с ръка училището - преустройван е поне три пъти докато стигне до този вид. А някъде по спомени на мои съвременници би следвало да има данни за всичко това. Човек просто трябва да порови малко в неколцина стари мемоари.

А на ъгъла срещу днешното училище беше нашата малка, едноетажна къщичка. Доста паянтова, разклатена, с покрив от едни люспести камъни върху оловна конструкция. Добре помня всички детайли от нестабилната бащина къща, дървените ѝ порти и ароматите на градинката отзад. Впрочем, повечето неща през живота си, човек ги асоциира с миризмите. На двора имахме божури, редове храсти с красиви рози и десетина ухаещи момини сълзи. А по-навътре имаше домати, колци с фасул и лехи с големи, черни патладжани.

Добре помня всички детайли и аромати. Домовете в махалата бяха малки, с изгнили огради, провиснали стрехи. Местата между къщите обаче бяха обширни – то така си беше почти в целия град. Окаяни кални тротоари, а до тях ливади, върху които щипеха трева големи стада биволи. Превозът беше основно с тях, тези силни и кротки животинки шопите ги впрягаха да теглят какво ли не, а по-късно даже ги ползваха през войните да дърпат оръдията.

Загледах се в лицето на събеседника ми - не ми изглеждаше толкова възрастен, та той разказваше с ясна памет за неща, които са били преди повече от 130 години!

- До нас имаше кафене – продължаваше да ниже спомени човекът с бялата коса, вързана на конска опашка – толкова ароматно го правеха, че дори мнителните шопи, които никак не обичаха да се охарчват, се спираха и искаха да го опитват. Иначе оставяха добичетата си да пасат тук, на ливадата в градинката, и тръгваха по търговски гешефти надолу към стария пазар на площад „Бански“, до другата джамия. Впрочем, тя също е дело на архитект Синан. Общо взето, това им беше ориентирът – от джамия до джамия.

Ето там, буквално на 30 метра от тази пейка, навремето стана убийство. Като дете тогава бях при баба ми в двора, чухме патардия и викове, оказа се кървав грабеж – някакъв златар от чаршията беше издебнат в гръб, заклан и обран от разбойници. Тогава вестниците вдигнаха страшен шум. По това време убийство на улицата беше нещо много необичайно за района.

- Тези ламаринени входове, водещи надолу под градинката виждаш ли ги? – попита ме двойникът на Учителя Дънов, сякаш ме проверяваше дали го слушам – Там чистачите на градинката и поддръжката преди прибираха маркучите и количките за боклук, но едно време тези входове и пространства под земята са изкопани от руските войски след Освобождението.

Може и да е имало някакви стари тунели. Но като цяло, подземията отдолу, а и самата джамия, са били използвани за барутни складове и прибиране на сандъци с муниции. По-късно тази постройка е станала затвор за политически противници на Стамболов. Може би повечето хора си мислят, че оттам иде името „черната джамия“, но определено не е. Както казах одеве - черно заради отблясъка на гранита, пък и е било за съвсем кратко.
Стамболов също жестоко го убиха, малко по-надолу на улица „Г.С. Раковски“ след „ген. Йосиф Гурко“. Не зная защо са сложили паметната плоча пред ВИТИЗ, защото покушението беше доста по-надолу пред празното място, което сега е градинка и отколе му викат “Покойникът“.

Тогава там имаше доста приличен ресторант, „Юнион клуб“ се казваше. Стамболовът го нападнали от двете страни, както си седял във файтона, кълцали го с мачете, а той опитвал се да се предпази с ръце, затова и двете му бяха нарязани до кокал. Горката вдовица на Стамболов дълго време държеше отрязаните му китки в една стъклена витрина на прозореца на втория етаж на къщата им (на ул. Раковски). Доста зловеща гледка беше за минувачите.

- Много видях, много преживях тук, млади човече. А сега ще те оставям, имам малко работа при един часовникар на ул. „Търговска“.

Белокосият човек стана, намести лененото си сако и бавно тръгна към ул. „6-ти септември“. Мина покрай призрачния кервансарай и изчезналата му бащина къща с двор, пълен с ухаещи цветя.

След три или четири дни минах по същия маршрут, погледнах празната пейка на която срещнах този сладкодумен разказвач. Странно, за кратко време узнах от него толкова много история и факти, но така се бях улисал, че не успях да го попитам дори за името. Какъв пропуск!

На ъгъла срещу училището се белееше самотен некролог, в което нямаше нищо необичайно. Но все пак имаше – загледах се в снимката на него - определено беше на моя събеседник от пейката в градинката!

Зачетох се най-вече в датата и написаните в рамката отдолу редове. Прочетох всичко поне три пъти, но главата ми беше някак празна и отказваше да приеме написаното:

„30 години от кончината на …“

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.