Разпадането на парламентарната група на БДЦ бе въпрос на време. Напускайки парламентарната група, петимата народни представители от Български народен съюз промениха формалния брой на парламентарните групи от осем на седем. При действащия в момента Правилник за организацията и дейността на Народното събрание, независимо от желанието им, депутатите от БНС не могат да се присъединят формално към групата на АБВ. Но няма съмнение, че целта е да бъде превърнат в реалност проектът на Георги Първанов за формирането на някакъв тип насипна формация, която да претендира за „центъра”.

Тази маневра няма за цел да компрометира мнозинството в Народното събрание или да доведе до предсрочни избори. Става въпрос за прегрупиране, което ще тества ефективността си на президентските избори, но целта му е създаването на някаква формация на остатъчен принцип, която да преодолее парламентарната бариера на следващите избори. Никой дори и не се опитва да създаде представата за някаква идеологическа близост или политическа рамка на това действие. За всички е ясно, че става въпрос за опит за колективно оцеляване.

Парламентарната конфигурация се променя, но, с изключение на БСП, никой дори и не говори за предсрочни парламентарни избори. Няма и номинации за президент. По всичко изглежда, че партиите са сериозно разтревожени от нарастващото недоверие, граничещо с презрение към тях. По-голямата част от политиците разбират, че резултатите им на първия тур на президентските избори ще бележат трайно отношението към техните бъдещи политически претенции. А именно те са основният залог на поредното партийно разместване.

Парламентарната група, формирана от кандидатите на „България без цензура”, носи всички белези на политическата технология, която изведе на сцената Николай Бареков. Усилията за овладяване на разширяващата се ниша за популистки формации доведе до лансирането на този проект, който за пореден път, след Атака и НФСБ, утвърди в българската политика феномена на теле-популизма. За разлика от феномените, които в Западна Европа бяха определяни по този начин, (свързан преди всичко с фигурата на Силвио Берлускони и отчасти на Никола Сакрози) българският теле-популизъм има специфични черти.

У нас се оказа възможно телевизията да създава политически формации. Когато през 2005 година Атака се озова в Народното събрание, изглеждаше че ролята на телевизията има по-скоро значението на допълнително условие. След разрива между Волен Сидеров и Валери Симеонов телевизия Скат формира следващия политически субект – НФСБ. Така тази телевизия се превърна в първата, успяла да лансира и утвърди два политически субекта. TV 7 се превърна в носител на проекта „Бареков”, а днес в тази роля е на път да се окаже bTV чрез „Шоуто на Слави”.

Представата за теле-популизъм бе формирана, за да се опише политическата кариера на собственик на медии. Но Берлускони бе публично и официално обявен собственик на медиите, чрез които оказваше влияние върху избирателите. В българските условия теле-популизма се развива в различна среда. Няма съмнение, че собствеността върху медиите и най-вече – възможността за оказване на контрол върху тяхното съдържание, отдавна е властови ресурс. Въпросът е в това, че от телевизионния екран може не само да бъде лансиран определен политически проект, но и той да бъде инсталиран в една неустойчива среда, доминирана от недоверие и неграмотност.

Ако Валери Симеонов, като създател на телевизия Скат, попада по-скоро в профила на Берлускони, то в останалите случаи някой друг, чрез собствеността и контрола си върху медии, лансира политически проекти и фигури. Това не е само задкулисие. Самото понятие за случващото се зад кулисите принадлежи на един от най-големите съвременни социолози и има съвсем различно значение. Липсата на политическа воля за окончателно осветяване на медийната собственост е само елемент от средата, която осигурява публично пространство на теле-популизма.

Никой не може да попречи на онези, които биха искали да експериментират с теле-популизма. Проблемът е в това как си представят тези полит-технолози българските граждани. Ако приемаш гражданите като публика с подчертано консуматорски профил, на която си в състояние да внушиш, че една политическа фигура е носител на пари и власт, то тогава нищо не може да попречи на теле-популизма. Ако успееш да замениш в съзнанието на няколкостотин хиляди български граждани правото им на избор с дистанционното устройство на телевизора, то тогава можеш да реализираш подобен тип „еднократна продажба”.

Това не е ефект на новите медийни и информационни технологии. Комуникационната революция, в която живеем, влияе по друг начин върху политическото поведение на съвременните граждани. У нас новите комуникационни технологии не увеличават възможностите за избор на съдържание, а продължават да функционират като инфраструктура на традиционен пропаганден модел, който в незначителна степен се промени през изминалите десетилетия.

Теле-популизмът паразитира върху нагласите на относително ограничен брой избиратели, които обаче се оказват достатъчни, за да променят разпределението на политическите сили. Обхватът и влиянието на популисткия вот съвпада с профила на онези избиратели, които предпочитат да подкрепят властта и парите, а не конкретни идеи. Ако към тази базова нагласа добавим протестна реторика и говорене срещу корупцията, можем да получим рецептата, на която продължават да залагат българските полит-технолози.

В нашите условия профилът на този тип избиратели в най-голяма степен съответства на българската представа за „център”. Това е конформиски вот, който следва управляващите, без значение дали те са „леви” или „десни”, дали следват либерални, консервативни или социалдемократически идеи. Именно към този конформиски вот, който остава все така чувствителен към отказа от заемане на позиция и следване на политическата конюнктура, са адресирани посланията на новите „центристи”. Всяко политическо внушение, което пропагандира „центъра” като политическа програма, всъщност се опитва да прикрие лансирането на нов популистки продукт на политическия пазар.

„Центърът” не е и не може да бъде политическа програма. Позициите, които се определят като центристки са резултат от постигането на съгласие по определени политики. Центърът е временно, междинно състояние на компромис, което може и би трябвало да бъде постигано в резултат на преговори. Достигането до съгласие предполага наличието на предварителна позиция, която подлежи на преговори.

Всеки, който се опитва да продаде политическия продукт „център”, всъщност отказва да заеме позиция или по-скоро предпочита да прикрие собствените си интереси и намерения. Подобна „продажба” може да бъде само еднократна, както се случи с НДСВ, а след това продуктът трябва да бъде изтеглен от пазара. Колкото и наивни и доверчиви да са хората, подобен политически продукт може да бъде продаден само веднъж, а след това производителите му трябва да поработят върху нова шир-потреба.

Изглежда, че „центърът” пере най-добре", ако модифицираме малко едно от заглавията предизвикало истинска революция в политическия маркетинг и реклама. Амбициите на АБВ и новите му партньори очевидно са насочени към подобен тип еднократна продажба на „център”. Теле-популизмът ще се позиционира в ролята на „борец за справедливост”, а останалите ще търсят мястото си в ролята на „разума”, опита и сговорчивостта.

Изглежда, че действащите лица и изпълнителите на предстоящия политически спектакъл вече са ясни. Остава да разберем коя телевизия или група от медии ще произведе новите политически продукти за еднократна употреба.