Тео Ушев: Касирер, Мондриан и защо не сменихме системата

Ивайло Цветков | 14 ноември 2018 в 09:23 | 8789 |0

За да има малко повече контекст този разговор, може ли да се позиционираш в политическия спектър?

Веднага ме вкара в подвижните пясъци (смее се). При размяната и злоупотребата на понятията “ляво-дясно” в България всеки откровен отговор на този въпрос ще е двузначен. Вярвам в социалната справедливост и в каузата, че най-немощните и неоправданите трябва да получават помощ и внимание от държавата. Това би трябвало да ме ситуира вляво, което обаче не е съвсем така. Особено в политическата му интерпретация в България, където за “леви” се обявяват най-консервативните, популистки и "националистически" образувания в страната, които на всичкото отгоре обслужват открито интересите на чужди, тоталитарни, крайно десни лидери. Да кажем просто, че съм човек с либерални възгледи.

Чудесно. А не с едното око назад към либералното, а с другото – напред с каквото там е на мода.

Не, разбира се (смях). Хубава препратка. А душата - в рая!

Как изглежда българската политика в очите на човек, който работи извън границите – и буквално, и метафорично?

Знаеш случая с разговора в Давос. През 1929 Хайдегер и Ернст Касирер се срещат в публична дискусия на тема “Was ist der Мensch?”. Разговорът се върти около това кой как чете Кант. Хайдегер е в прекрасна форма, загорял след ски, нападателен, уверен и убедителен. Ернст е умерен, вече доста болен и доста по-диалогичен. Заради този един-единствен разговор и тезите, които Хайдегер излага, той цял живот ще трябва да се обяснява дали е антисемит. Нацистите започват да цитират целенасочено определени негови постулати, а той се превръща в любимец на властта. Ако Холокостът никога не се беше случил, вероятно този разговор щеше да бъде тълкуван съвсем различно. И митологията около него щеше да е друга. Такава ми се струва и българската социална, политическа и медийна среда в България в момента. Токсична и силно манипулативна. Политика на подмяна на стойностите.

С малко уточнение: Касирер леко “дърпа” релативисткия въображаем “крак” на Хайдегер – и му напомня за “некои кантиански съображения” (смях). Но назад към нас. Какво се обърка тук и, най-вече, кога тръгнахме по грешния път?

Не сменихме системата. Икономически уж нещата се обърнаха, но по същество системата си остана същата. Системата на зависимост. "Шуранайският" социализъм се видоизмени в "шуранайски" капитализъм. Всеки е въвлечен в родовообщинни схеми. Искаш услуга, после ти пък връщаш услуга, и ето как ставаш част от схемата и обслужваш „шуранайската"демокрация. И никакви приказки за пазарна икономика, европейски ценности и подобни клишета не успяват да помръднат тази система.

Как ти се струва културната среда в България?

Един от най-големите проблеми на културата тук ми се струва нейната централизираност. Изглежда като че ли, ако не си в София, сякаш не съществуваш. Прилича на кръвосмешение на едни и същи хора, семейства, съсипваща повторяемост. Създаването на псевдоелитарна култура на “жълтите павета” прави културата доста стерилна и скучна, умъртвява я. Deadly-културата (по Питър Брук) предъвква едни и същи ценности, вкусове и легенди. Опасявам се, че това превръща БГ-изкуството (като цяло) в болнав организъм, немощен, без енергия и идеи. Липсва свободен коридор за младите артисти, ясна държавна стратегия по отношение представяне на съвременно българско изкуство и култура в чужбина. И не на последно място - все по-настойчивото повтаряне на мантрата “българският творец твори за българската публика, а навън - не ни интересува, защото не ни разбират”. Да, аз смятам, че в България има огромно количество любопитна, начетена и интересуваща се от изкуство "публика" (мразя тази дума!), жадни за добро изкуство хора. И българските артисти (и най-вече политици!) са им длъжни. Културната индустрия все не успява да заработи. Тъкмо да се случи нещо и бюрокрацията се намесва...

Мислиш ли се като български артист?

Мисля се като артист. Това е моята професия и се опитвам да я върша добре. Днешното време дава привилегията на артистите да бъдат наистина свободни и да работят на много места, ако имат какво да предложат. Аз работя с Националния филмов борд на Канада, например, който е продуцент на голяма част от анимационните ми филми. Но едновременно с това работя и по различни независими проекти в различни държави в света, където съм бил поканен. Ето, през септември, например, имах изложба в Париж, през октомври в Лувъра имах прожекция на „Сляпата Вайша“; преди това в Талин имаше прожекция с изпълнение на живо на симфоничен оркестър на проекта с анимация по “Четирите годишни времена” на Вивалди, който направихме заедно с още трима аниматори към Университета по изкуства в Токио. След което продължавам работа по „Физика на тъгата“ в Монреал, имам няколко майсторски класа до края на годината. Сам знаеш - няма география, има само много бачкане, а точките по света го правят само по-интересно и приятно.

Каква е парадигмата на новия световен ред и къде е мястото ни в него?

"Втечнената модерност" на Бауман и неговата "полезност", която властва над всяка друга ценност. Той твърди, че утилитарността, удобството, ползата днес е единственият морален закон. Така временното, нетрайното и преходните стойности господстват над постояноството, стабилното, базата.

Мимолетността може и да е добродетел, както ни подсказва Хюм.

Да, но не и в момента. Става така, че всеки от нас изгражда същите преходни образи на себе си, сякаш покупки в ИКЕА - разглобяеми, временни и лесно преносими.

Добре, а най-болезнената ти тема? Не от лично естество, а по-скоро кауза?

Че нашето поколение се провали. Не само в България. Имахме шанса веднага след падането на Стената да направим един по-симпатичен, по-справедлив свят. Обаче се продадохме, спазарихме великите си идеи и ентусиазъм за единия комфорт и удобство на по-лесното живеене. Простащината се институционализира, беше овластена. Тя замете в боклука културата, възпитанието, вярата. Образованието в България изглежда напълно съсипано. Ако научиш децата си, че по-нахалният надвива по-възпитания, по-толерантния, то тогава променяш правилата на играта. Комплексите сякаш се котират по-добре от ума.

Сега ще те помоля да направиш един странен “ляв” паралел: на “младите” наследници, които “трябва да спасят държавата”, а именно Станишев тогава и Трюдо днес.

Странен е този паралел, наистина (смее се). Трюдо е израснал покрай баща си и неговото обкръжение. Трюдо-старши е изключителен политик, на него дължим запазването на Канада като единна държава. При младия Трюдо усещането за политическа игра не само е възпитание, но е и много добре шлифовано. Той разполага с един от най-умните политически съветници до себе си, Джерълд Бътс. Колективен играч е. И не на последно място – медиите твърдят, че майка му е имала афера с половината "Ролинг Стоунс" (по-добрата половина, да сме точни). Мисля, че всяко сравнение със Станишев е неуместно. Непреодолима разлика в мащаба.

Така, де, не ми се разбра съвсем. Но: в социалните мрежи с лекота комуникираш на три езика без, поне привидно, да ти пука от когото и да е било. С кого обаче обичаш да общуваш и смяташ ли, че твоят онлайн социален свят е нещо като конклав, в който виреят само “твоите”? И как да очакваме да ни “прочетат” и “техните”?

Истината е, че дълго не си давах сметка, че в България социалните медии са добили значението на заместители на реалния живот. В тях се произвеждат скандали, които изместват фокуса. Публично, аз съм артист и следва да бъда тълкуван, харесван или не като такъв. Представлявам себе си в лично качество, не изпълнявам обществена функция и това е моята цена, заради която съм имал свободата да отстоявам вижданията си. В профилите си коментирам само теми, които намирам за важни и ме вълнуват. Не твърдя, че съм прав или много умен. Често не си давам сметка, че един мой статус би могъл да бъде препечатан под формата на журналистически материал, което също не намирам за нормално. Предполагам, че е въпрос на зрялост на обществото. Но и да съм бил краен понякога - а аз съм бил и по политически теми, засягащи Канада например, - не помня някой да си е позволил да го използва за скандали, разправии и обида. Навсякъде по света с журналистите говорим за творчеството ми, за филми, за темите в тях, за кино, без да придаваме тежест на личните ми политически или човешки предпочитания. Мисля, че за един творец е пагубен стремежът да бъде харесван на всяка цена. Аз имам едно единствено "бойно" поле и това е изкуството. Ако искам да променя света, то е чрез филмите и работите си - не чрез постинги и статуси. Откровено казано, и сега бих предпочел да си говорим за изкуство.

Добре тогава. Брунелески или Гиберти? Аз лично съм за Джакопо дела Куерча (смях).

Големият самотник и скитник на Куатрочентото. Но: Брунелески и Гиберти не биха могли да съществуват един без друг. Чаплин или Кийтън? Моцарт или Салиери (който е изключителен композитор, незаслужено осмиван, заради една съвременна интерпретация)? Времето, когато артистите и скулпторите са били интелектуалци, историци на изкуството, мислители и откриватели. И не, като се замисля, не са били по-влиятелни от сегашните артисти. Не знаем и дали конкурсите са били честни, или "нагласени". Конкурсът, в който са участвали и двамата (за купола на Санта Мария дела Фиоре) се е състоял от... едно яйце. На най-добрите архитекти тогава им дават задача да задържат едно яйце изправено на върха му. Само Брунелески успява. Как? Като смачква върха на яйцето. Класически пример за креативност. Когато едно решение е толкова просто, че на никой не му хрумва да го направи. Но всеки от тях е бил част от едно колективно осъзнаване, че човек е по-велик от бог. И тук се връщаме отново към "Was is der Mensch?" Брунелески е страдал, гладувал, изтерзан, че не е признат в родната си Флоренция (дори не са му изплатили наградата от конкурса, а в един момент дават проекта на Гиберти, който не можал да се справи) . Но си е казал - ще ви построя този купол, и той ще бъде нещо, което светът не е и сънувал! И създава най-брилянтната конструкция, невиждана и невъзможна дотогава.

И все пак: като повечето “лесни” неща, и социалните мрежи най-вероятно ще са смъртта на много други, по моему важни неща. И не говоря за “човешкия контакт” и прочие истерични изрази. Но като за начало, сякаш напълно обезсмислиха самата идея за “ценз”.

Донякъде социалните медии са като огледала на обществата. Знаеш ли, моят "фийд" е като Джекил и Хайд. Едната част е тази, която не е българска. Там няма омраза, заяждане на дребно. Хората си постват щастливите моменти или коментират нещата, които ги вълнуват. Непретенциозно, без да претендират за единственост - и това е една приятна, дори стимулираща социална среда. И другото лице, на Хайд, което идва от българска страна. Тема – скандал, нова тема – нов скандал и така всеки ден. Търсено и целенасочено. Хората се карат в коментари, с агресия, с претенция. Дори и това пространство стана бойно поле на комплекси. Смятам, че всеки има право на лично мнение и социалните мрежи му дават тази възможност. Всички хора по света го правят и ако не си съгласен с някого, това не е повод нито за трагедия, нито за обществено фабрикувана драматургия. То е като да се скарате чия котка е по-красива и има по-лъскав косъм.

Можем ли някога – и как - да обясним на неизкушените какво е, да речем, Мондриан? И защо Полък не е просто някакъв откачен, който пръска кофи с боя върху големи платна?

Този урок съм го преподавал вече на дъщеря ми. Той е от учебниците в началното школо. Пуснах ѝ Take Five на Дейв Брубек Квартет. „Усещаш ли ритъма?“ (5/4); „Усещам го!“; „Представи си сега, попадаш сред небостъргачите в Ню Йорк и слушаш тази музика. Отгоре на всичко, току-що са изобретили тиксо-лентите“. Ето това е изкуството: ритъм и усещане за реалност, а не копирането ѝ.

Аnything to declare?

Няколко семенца вяра. За едни приятели тук, бе, нищо лошо!

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Препоръчани материали