Това бунище България

Калин Терзийски
05 март 2020 в 09:00 | 9372 |0

В това, което следва, едва ли ще разпознаете нещо като новина. Макар че „новина” е разтегливо понятие. Преди години старият Левчев ми каза: ако съобщиш, че фараон Рамзес е имал любовница – също ще е новина! Защото хората ще изпитат „чувството за новина”! Защото това ще е ново за тях. Всичко е въпрос на чувства...

Но аз едва ли ще създам и чувството за нещо ново с това, което ще кажа тук.

Дори и позицията ми няма да е новина за никого.

Но ако не кажа това, което имам да кажа – ще се пръсна!

Ама че довод, за да се напише цяла статия, да го вземат мътните! Но мисля, че по-важен довод от тоя не може да има един пишещ човек: да, ще се пръсна, ще експлодирам.

Пътувам из България. От града на розите Казанлък към София, по китния подбалкански път. Жена ми шофира, а аз философствам. Такова е нашето разпределение. Отвратително несправедливо, но вече е късно да се промени. Ние с жена ми сме стари хипита. И двамата не ядем месо и мислим за природата като за болна майка. Ако не ви харесва патосът ми – жалко. Но наистина – отношението ни е силно и болезнено. И пътуваме и наблюдаваме. А наоколо е...просто ужас!

Просто ужас! – казвам аз и въздишам. И жена ми цъка с език.

Това не сме ние - казвам си – ние не сме от тия, които вечно повтарят „ужас, ужас” и с черногледството си замърсяват още повече болнавия свят. Ние - винаги съм искал да вярвам, че е така – сме действени хора, виждаме лошото, но не се възползваме от него, за да изпаднем в хитра и подла безпомощност. Защото знаем, че подлият и тъп човек именно използва бедите и неволите, за да се отчае, за да вдигне демонстративно ръце и да се откаже от всякакви действия, от всякакви отговорности.

Но ние не сме такива. Ние – казвам си – въздишаме от болка – но след това веднага планираме нещо, което може и трябва да се предприеме. Няма нужда от цъкане с език, то не помага!

Но пак надигам очи, поглеждам от двете страни на пътя и ми се прищява да извия от ужас. „Ужас” – казвам съвсем тихо пак, а жена ми повтаря думата като ехо.

Покрай пътя има: кондоми, бутилки, чаши, салфетки, тоалетни хартии, вестници, пластмасови бутилки, консерви от кучешка храна, консерви от котешка храна, кости от пилета, хартиени торби, найлонови торби, найлонови торбички, саксии, вази, мъжки слипове, женски бикини (остава да кажа и „дамски”, ха!), глави и ръце от кукли тип „барби”, батерии от волт и половина, батерии от четири волта и половина, недоядени ходдози, прегазени язовци, разпрани възглавници, съдрани български трибагреници, окаляни многозвездни флагове на Европейския съюз, тубички от валидол, блистери от ксанакс, вътрематочни спирали, спирали за очи, зъбни протези, PVC плоскости, разкъсани винили, найлони за оранжерии с площ колкото Лихтенщайн, списания за жената и списания за мъжа...всичко това – в чудовищна, невъобразима, гнусна, безнадеждна и всепокриваща грамада – боклук, заел и превърнал се в Земята българска!

Земята българска вече не е изградена от черноземи, от смолници, от кафяви горски почви...а от боклук! – така си казвам и гърлото ми се свива.

Толкова боклук не е имало никога! – казва жена ми. И защо го казва? Та то е очевидно! Наистина – никога, никога в нашия 50-годишен живот не е имало такива отчайващи грамади боклук! Върху десетметрови дървета, кафеникави по един много мръсен и болен начин – от полепналата прах, все едно – стогодишна прах, висят - като самарски знамена на напълно разгромени полкове - найлони. Найлони. Бели найлони, зелени найлони и червени найлони. Умилително. Ужасно.

Това вероятно е довято от вятъра! – казвам аз. Човешкият ум дори в катастрофата търси спасителния пояс на логиката. Той иска обяснение. Трябва да има някакво обяснение на всичко това! – Много е сухо напоследък, веят едни сухи ветрове... – казвам и си представям как трупът на куче, лежащо от дни или дори от седмици край пътя, е довят от вятъра.

Това са непокрити камиони...- казва жена ми – и непокрити бунища...и вее вятърът и носи боклуците...А и нали ги внасят. Нали внасят боклук, тия изроди...Просто количеството боклук е станало критично високо. Просто няма къде вече да стои...Нали разбираш, това е просто защото боклукът не може да стои на определените места, когато е прекалено много. Не може да стои само там...Когато е прекалено много – той се разпределя донякъде равномерно из цялата площ...- така си разсъждава тя и я виждам как стиска челюсти, като човек, на когото му се гади.

Но това не може да е просто навят боклук...- казвам аз и гледам внимателно какво всъщност има край пътя. Там има неща, които трябва специално, дори полагайки много усилия, да изхвърлиш; до крайпътен паметник на загинал шофьор – две разпрани и ужасно големи черни гуми. Вероятно от камион. До изсъхналите цветя и пластмасови бутилки – оставени от тъгуващите роднини на шофьора – черните трупове на нечие безобразие.

Не се чисти, просто не се чисти! – казва жена ми. И аз разбирам какво има предвид. Тая порочна, гнусна формула: Някой спира край пътя. И вижда, че е мръсно. И подведен от мръсотията – хвърля просто така, небрежно, своето малко, незначително уж боклуче. Просто, какво пък – дреболийка. Шишенце. Или салфетчица. Ми то детето се е наакало. Памперсчето. Шляп.

И боклукът се трупа и трупа. Сред новите вестници, хвърлени от някоя крайпътна проститутка, след като е прочела в тях за най-невероятно новия бюст на Емануела, се мъдрят кутия от цигари, изпушени през 2017-та и полузаровена в прахта бутилка от удивително освежаващата вода от планината. Не е чистено от години!

А когато не се чисти и не е чисто – на всеки му иде отръки да хвърля и да изсипва лайната си... – казвам аз.

И се замислям: а като използвам такива думи, говорейки за народа си – не цапам ли и аз? Защо казвам „лайно”? Не може ли с по-чисти думички?

И злобно се разсмивам. Ама че идиотщина! Та именно това е една от причините за тоя кошмар! Едно такова архаично, логоцентрично ли или как да го нарека, мислене! То твърди: Езикът може да е мръсен. Тоест – моралът на един народ се вторачва в думичките, в тия невинни чуруликания – а не вижда действителните боклуци! Архаично, приемащо езика по мистичен начин, мислене.

Боже Господи! – казвам си - тия хора се вбесяват, ако някой каже „лайно” по телевизията (защото за тях думата (означаващото) и означаемото са едно и също, вероятно), но хвърлят без никакво угризение лайната на децата си и своите – навсякъде! Примитивно...диво, отчайващо!

Това, Иванче, е направено от хората...от българите, пиленце! Това не е от властта! Нито пък е продукт на някакъв катаклизъм...Това не е резултат от някаква тъмна сделка на богатите и управляващите...Това са го направили тия, които ние наричаме „милите хора”. Това, целият тоя гнусен ужас, е направен от нашите мили, прекрасни сънародници!

Не от друг!

Значи и от нас? – замислям се за миг и ми става лошо. Значи и аз съм част от това престъпление, дало като резултат тая държава – бунище?

Но нали аз не изхвърлям? А се опитвам поне мако от малко да почиствам, да съм минимално вреден за тая съсипана страна?

Изведнъж изпитвам ужасна неприязън и безсилие – представям си как, с какви очи и с какво сърце, ще продължавам да се срещам – по улиците и по площадите – с моите сънародници, които са направили всичко това. Отвън. Та все едно ще трябва да се усмихвам на престъпници. Престъпници, изнасилили и убили стара жена. – казвам си – На име България.

Ще върнем ли ленинските съботници, Иванче? – питам аз, защото не мога да оставя разговора без поне малко надежда в края.

Е, няма да са ленински, но ще са някакви други...нещо патриотично, може би (засмивам се), за да погъделичка тънката струна на народа...нали така се прави модерния популизъм, с патриотарски номера...така де, остави шегите...но трябва да вдигнем тия хора...тия и аз не знам вече как да ги нарека...та как се живее така?

И все пак, не се чисти! – казва жена ми и си кара напред, замислена. Тя има предвид тия, които взимат заплати, седят зад бюра, отговарят, подписват, изпращат, разпореждат...и са длъжни да осигурят чистотата, защото това е част от отговорностите им. Но те изпълняват само някакви формалности, затънали в своята средновековна обладаност от думите. Работят по проекти, както сега е модерно, по проекти и по думичките в тия проекти – невиждайки истинската, предметна, чудовищна, безнадеждна свинщината около себе си.

Ще направя пет плаката за събиране в събота, за почистване, и ще ги разлепя по входовете на нашия блок! – казвам аз на жена си и тя кимва.

Само да не ги развее вятъра насам-натам тия плакати. Че вече имам фобия. – казва тя.

От боклука ли? – питам аз.

От боклука. – казва тя.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !