Трябваше да ѝ каже нещо: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова | 30 март 2019 в 10:05 | 5080 |0

Васко притисна звънеца на къщата на щурата Лена, билкарката. Добре че ме боли тука, под ребрата, рече си той. Хич не го интересуваха билките, но все пак имаше обяснение защо стърчи пред къщата ѝ. Искаше да види Дамянка, внучката. Трябваше обезателно да ѝ каже нещо, но още не го беше съчинил. Не можеше да отлага това казване повече. Знаеше, че като Дамянка му отвори, думите сами ще се измислят. Голям страх пребори, докато звънне първия път. Беше заключено, никой отвътре не прошумоли. Звънна втори път, още един, втори път и така, докато го заболя пръста от студ да звъни.

- Даме Дамянке! – извика момчето. – Ела! Нося ти нещо. Не. Не нося. Трябва да ти кажа нещо.

Но Даме Дамянка не го чуваше.

- Даме Даменке!

Вятърът съвсем си изгуби ума, взе да граби шепи сняг и да ги мята уж наляво и надясно, но все в лицето му. Шапката му тънка и още повече женска – на една от сестрите му, розова като ягода, срам.

- Даме Дамянке!

Никой не се обаждаше. Той посегна към звънеца още веднъж, така го натисна, че ако беше човек, щеше да му строши костите. Но звънецът не беше човек. Звъня, звъня, накрая пресипна.

- Дамянке – прошепна момчето и бавно, потънало в розовата шапка на сестра си, закрачи надолу към Стръмна могила, където беше къщата им. Тя беше много хубава, в стаята бе топло, даже по-топло от това, което му се искаше - като във фурната, когато майка им печеше питката на Бъдни вечер или когато беше рожден ден на дядо му Васко. Васко обичаше рождения ден на дядо си. Тогава целият оркестър от приятели се събираше у тях да се напият като хората. Макар и съвсем наквасени, заляни, свиреха. Падаха на земята и свиреха. Щото човек като веднъж спре, умира. 

Като я няма Даме Дамянка, човек умира.

Стига глупости. Човек трябва да е як, да не се бои от гадния студ, за да изчака Даме Дамянка да се върне. Какво като е заминала при майка си в София.

Но в София е хубаво; никой не се връща от София.

Сестра на Васко беше почнала да пие онзи лек на щурата Елена срещу глистите и още след петия ден девойчето започна да надебелява. Стана една розова - също като шапката, която беше подарила на Васко – за срам и позор! Но на хлапето му отиваха розови бузи и майка им взе, че се развесели. Подхвана да си пийва от шишето на баща им, по едно време извади едно много старо дайре – било на баба ѝ Мария - прасна дайрето и запя. Старият Васко, свекър ѝ, родният дядо на Васил, удари масата с ръка:

– Браво, бе жена! Не съм те чул тебе. Ти си била голяма!

И тъкмо майка му да се зарадва, че е голяма, се прибра Васко.

- Какво ти е, сине? – майка му хвърли дайрето на земята и го пипна по главата. – Да му се не види, челото ти е жар!
Тя беше яка жена, макар да не бе толкоз висока и все се пъчеше на колкото се може по-висок ток да се качи. Вдигна го, сякаш Васко беше ситната му сестра, и го завлече до кревата. Баща му остави ракията, остави пъшкането и го пипна по врата.

- Гори – каза баща му. - Четиридесет градуса...

После Васко не помнеше. Кой дойде, защо дойде. Колко часа беше – тъмно ли беше, светло ли, стопи ли се снегът, вятърът продължи ли да скача, или дойде април.

По едно време видя: Даме Дамянка! Беше седнала до него, на кревата, където трябваше да лежи баща му, щото го боляха двете рамена и кръстът, и всичко, дето имаше у човек и мъж, го болеше. Сега Васко лежеше на този болен креват и лицето на майка му беше такова, щото по-добре хич да не беше лице – уплаши го. Опънало се като кожата на онова яре, дето заклаха за Гергьовден миналата година.

Васко лежеше и таванът се клатеше над главата му. Лампата се люшкаше, лицето на майка му трепереше - като кожата на онова яре, което Васко много харесваше и го снимаше с телефона на дядо си как тича като въртоглаво из двора. Въртоглаво, но красиво.

Васко пак я видя – дребната Дамянка - и си рече: акълът ми е отишъл на друго място и аз съм откачил.

Накъдето и да погледнеше, Даме Дамянка съзираше. Тя сипваше от някаква гадна отвара в лъжица, а лъжицата смърдеше на лошо, та се късаше. Човек сам искаше да си отреже главата, за да не мирише тази миризма.

- Хайде, Васко, изпий това и ще оздравееш.

- Акълът ми е простинал. Откачил съм. Ти не си тука, нали, Даме Дамянке?

- Тука съм. Изпий тая лъжица.

- Недей да ме лъжеш – измънка той, но все пак глътна гадната лъжица и сигурно главата му сама се отряза и падна от кревата върху чергата на пода.

- Давай му по една голяма глътка на два часа. Утре момчето ти ще е кукуряк, Виолето – виж я ти, приказва също като баба си, лудата билкарка Елена, успя да си помисли Васко. Чак после се отчая – не беше Даме Дамянка, не беше. Приказваше баба ѝ, билкарката.

Таванът и токът в електрическата крушка отново се завъртяха над главата на му.

- Викнала си щурата Елена... – измърмори Васко. – Толко ли съм зле? Ще умра ли, мамо... Имам полови парче луканка... Пазех го за Даме Дамянка. Дай ѝ го, ако умра.

- Млъкни! – викна със страшен глас дивата Елена. – Млъкни или ще ти плесна голям шамар. Много ще те заболи.

На другата сутрин, но може да е било и другата вечер или дори на обед, защото миришеше на кисело зеле и на оная гадна миризма на лекарство, от която ти се иска сам да си отрежеш главата, Васко се събуди. Надигна се на леглото. Нито таванът се въртеше, нито лампата. Беше гладен, толкова гладен, като че някой бе изгребал с лопата всичко от стомаха му.

- Мамо, дай хляб! – каза той.

Майка му веднага дотича, баща му дотича, дядо му Васко и сестрите му дотичаха и всеки носеше по една филия хляб - всичките дебели като дъски.

Да, таванът не се въртеше, лицето на майка му беше такова, като че ей сега жената отново ще да грабне дайрето. Двете му сестри се хилеха на тиква. Лампата не се люшкаше. Малко го заболя глава, щом се обърна да огледа стаята.

- Къде е.. къде е...

Даме Дамянка я нямаше.

Калта стана небе, а небето - кал.

Заболя го тука и там, гърдите и петите. Къде отиде гладът, да го вземат калните, къде се скри, че остави само горчиво в устата му? Значи Дамянка е отишла при майка си в София, уплаши се Васко. Притъмня му в ума.

- Ей сега ще дойде Дамянка! – извика майка му, а Васко си помисли: - Аз, глупакът сънувам, че мама говори такива лъжи.

Таванът се наклони над него и лампата уж беше нормална, пък започна да расте, стана грамадна като купа сено, още по-грамадна. Креватът се продъни под него и сигурно къщата се разпадна. Керемидите тъкмо щяха да го затрупат, но майка му го разтърси и викна:

Гледай, бе!

Клепачите му тежаха повече от керемиди, повече от асфалта по улицата, но майка му няма да ти каже: - „Гледай, бе!“ - ако няма какво да гледа. Васко вдигна с пръсти клепачите, отвори очи - много му беше трудно, щото едва успяваше да движи ръцете си.

Видя я.

Дамянка. Даме Дамянка.

- Дамянке! – каза той. – Пазех ти луканка – после събра сила и обеща: - Ще оздравея. Честно.

Момичето, дребно като портмоне за жълти стотинки, стоеше до възглавницата му, навлечено в десет фланели. Не шукваше, не дишаше. Гледаше го.

Добре съм – излъга Васко.

Дамянка не помръдваше, но полека, бяло и светло като кокиче - съвсем в началото на март - се усмихна.

Гладен съм – зарадва се Васко.

После заспа.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !