Владислав Панев: Борисовският цезаризъм и дилърите на омраза

Ивайло Цветков 21 март 2019 в 09:41 12236 0

Владислав Панев е съпредседател на “Зелените” и член на председателския съвет на обединение “Демократична България”. Хеви метъл фен, летял е на самолет, пилотиран от Брус Дикинсън, фронтмен на любимата му група. Пътешественик, обиколил над 120 държави. Обича да гледа мачове по крикет, когато е в страните от Британската общност. Женен, със син студент. Бил е и журналист, а от 13 години управлява собствен финансов бизнес.

Древните елини говорят и мислят за “тюмос”. Това е онази част от душата (която иначе се намирала някъде в областта на гърлото), в която е концентриран стремежът към обществено признание и, едновременно, съхраняване на личното достойнство. Съответно, “изотюмИя”-та е поривът за уважение към другия и обществено равенство, а “мегалотюмИята” – копнежът да бъдеш superior, финансово, политически и всякак, което обикновено води до тирания. Напоследък махалото се люшна пак към “мегалотюмията” – Тръмп, Путин, Орбан, Си Джинпин, Качински и т.н. (дори Фукуяма говори за това напоследък, когато пак се позовава на “последния човек” на Ницше; не смея да причисля и Борисов тук, който едва ли подозира за древните елини, еле па за Ницше). Според теб, като част от либерално-демократична общност, как да се противопоставим на този нов вид “цезаризъм”? Още американските Founding Fathers сякаш го предвидиха и създадоха конституционна система от “checks and balances”, чрез които да се блокира възможността русоистката trias politica да се концентрира в един-единствен човек.

Ще ти отговоря с една дума с латинско-гръцки корен - меритокрация. Това е, когато хората се оценяват според своите способности и таланти, а не чрез богатство и произход. Завой към авторитаризъм правим за втори път през последните 100 години. Отново след брутална икономическа криза. Отново след като силата на частния бизнес и спестяванията на хората намаляват като тегло за сметка на мощта на държавите. Изсипването на пари, в случая с Борисов, Качински и Орбан - на европари, води до силно нарастване на ролята на държавата, и то не на тази, която преразпределя през пенсии, образование и други методи за намаляване на неравенството. А която има безплатен външен ресурс да назначава най-богатите хора - чрез разпределянето на еврофондовете за строителство, медии и т.н. между “нашите” фирми. След предишната криза от 30-те години на ХХ-и век на сцената излязоха Хитлер, Франко и други диктатори. Нацистите поставяха Германия над всичко – лозунг, който не се отличава много от “America First”.

Склонността да дадем властта на справедливия бащица (който, като падне от власт, ще бъде заклеймяван най-вече от тези, които са му се кланяли) си е манталитет, който ще преодолеем едва когато имаме по-широка средна класа от независими хора. Публиката е фертилна за диктатори и защото нямаме вяра в бъдещето, че утре ще е по-добре от днес. Нямаме и чувството за справедливо общество. Един вид нямаме какво да губим. И то не само в парично отношение. Американците от “ръждивия пояс” на индустриално западащия Среден Запад видяха в Тръмп отпор срещу глобализацията, заради която губят работни места. И заради която Детройт е това, което е в момента. Когато не виждаме надежда, сме склонни и да рискуваме с някой палячо. Така че преди всичко трябва да си върнем увереността в бъдещето.

Снимка: debati.bg

Може ли да обясниш накратко за какво (освен за съхранение на природата) се борят „Зелените“? Каква е идеологията на партията извън околната среда?

Всъщност “зеленото” мислене обхваща абсолютно всички сфери от живота. В основата му е, че природата е най-ценният актив на човечеството и запазването му означава богатство. Затова наш приоритет е развитието на щадящи околната среда технологии – в транспорт, енергетика, земеделие, ако щеш минно дело и строителство. Ясно е, че всяка една човешка дейност носи отпечатък - това, че работим на компютър, пътуваме и така нататък. Ние нямаме намерение да спираме развитието на планетата, както някои хора си мислят. Напротив, за нас балансираното развитие означава равни възможности и пряка конкуренция между технологиите и компаниите. Като тези, които замърсяват околната среда, си плащат за това.

“Цапаш – плащаш”. 

Именно. Това осигурява възможности за инвестиции и развойна дейност в “зелени” технологии и отваряне на “зелени” работни места. Умираме по-млади заради мръсния въздух. И това е, защото горенето на всякакви предмети и въглища се извършва без всякаква санкция. Ти убиваш себе си и хората около теб, обаче това е безнаказано. И няма воля да се промени, защото властта не гледа по-далеч от носа си. От мандат до мандат. “Зелените” отчитаме дългосрочните ползи и вреди от решенията си. Това ни отличава от всички останали.

В същото време облагането на замърсителите не само ще стимулира инвестициите в “зелени” технологии - то ще облекчи данъците на работещите хора и компании. Защото според нас тежестта на държавата трябва да е по-ниска от сегашната. За да можем да догоним по-развитите от нас. Това няма как да се случи с високи данъци и с милиардни субсидии за мръсни производства, както е в момента.

В същото време, понеже говорим за нашите ценности, искам да обърна внимание и на проблема с нарастващата омраза в обществото. Аз наричам хора като Каракачанов и Джамбазки „дилъри на омраза“. Те цял живот не са работили нищо смислено, винаги харчат парите на данъкоплатеца на държавната софра. И единственият им шанс в живота е да провокират омраза и противопоставяне. Дали ще е срещу бежанци, гейове, цигани или турци – няма значение. Те са готови на всичко, дори да възпламенят гражданска война, само и само да са на власт. Срещу това се противопоставяме категорично. Няма как България да просперира, ако различните общности в страната се мразят и градят стени помежду си, а не мостове. Нужно е да се уважаваме взаимно и всеки човек, независимо от произхода или пола си, да има шансове да успее да осъществи мечтите си. Вярвам, че само инклузивните общества са успешни. Другото е лицемерие и пошлост.

Традиционно, на Запад „зелените“ партии са или радикални леви, или толкова тясно свързани единствено с околната среда, че се губят на политическата арена. Можеш ли да посочиш неколцина политици през годините, които са успели да „преведат“ платформата в по-масов аспект?

Когато “Зелените” участват в управлението, са доказвали, че са прагматични, работят добре с бизнеса и гледат на дългосрочните перспективи. Затова и рейтингът им в момента расте навсякъде, защото не се поддадоха на консервативната мода. За мен най-успешният “зелен” политик в момента е всъщност единственият министър-председател от партията – Винфрид Кречман, който заема този пост в една от най-богатите германски провинции Баден-Вюртемберг от 2011 насам. Той печели изборите там още отпреди да стане модерно да гласуваш за “Зелените”. И поддържа отлични отношения с големите концерни - например “Даймлер”, - като подкрепя ниски данъци и пробизнес платформа. Има един лаф в „Шпигел“, че политиката на Кречман води до това, че дори собствениците на Порше Кайен гласуват за него и не виждат никакво противоречие между колата, която карат, и бюлетината, която пускат в урната (смее се). Всъщност екзит половете в Германия показват, че милионерите там гласуват повече за “Зелените”, отколкото например за либералите. Това показва, че дългосрочните ценности за завещаване на чиста околна среда на поколенията се споделят най-вече сред хората, които, както се казва, са си надвили на масрафа.

Ти лично защо си част от “Демократична България”? Как в себе си помиряваш “лявото” и “дясното” – т.е. например борбата за групови права с борбата за индивидуални?

Аз съм един от авторите на силно пробизнес икономическата платформа на Демократична България, чието заглавие е „Повече пари за хората и бизнеса, по-малко у властта“. Смятам, че държавата трябва да има минимални функции в обществото, особено в положението, в което е днес - на тотално срастване с олигархията. В същото време образованието е сферата, в която инвестициите в деца в неравностойно положение са задължителни, ако искаме да успеем. Всяко от тях трябва да има реален шанс да реализира мечтите си, ако положи необходимите усилия за това. Инклузивността на обществото е задължителна, ако не искаме да се провалим като нация. Иначе в България понятията за ляво и дясно често са “про” и “анти” Русия или Запада и нищо друго не се влага в тях. Много „десни“ политици, с които си общувам, са били цял живот на държавна хранилка и съм убеден, че са абсолютно непригодни за работа в пазарни условия.

Най-спешната реформа, която трябва да се направи в България?

Реформата на съзнанието ни. Имаме всички предпоставки да сме успешна държава. Свободно търгуваме с половината свят, можем да работим, да инвестираме, да живеем където си поискаме. В същото време сме най-нещастната нация на света. Вярно, има обективни причини и за това. В дъното на континента сме по свобода на бизнеса, по медийна свобода, голямата корупция е, меко казано, над нормалните нива. Но пък съм уверен, че тия трудности ще ги преодолеем. Имаме страхотни успешни хора, идва добро и по-оптимистично от нас поколение, което не живее в драмите на ХХ-ти век. Просто трябва да си вярваме повече. И на нас самите, но и на тези около нас. С внедрената ни мнителност доникъде няма да стигнем. Трябва да приемем, че да сгрешиш не е фатално. Изправяш се и продължаваш. Да поощряваме тези, които опитват и да ги насърчаваме след първия или втория провал. Защото творците, предприемачите, хората с разчупено мислене, тези, които рискуват, са тези, които ще са в основата на българския ренесанс. Народът е казал, че „пашата обича смелите“, а не тези, които на чаша ракия всяка вечер гледат телевизора и обвиняват някой друг за съдбата си. Имам удоволствието да съм в контакт с много от най-успешните и най-дейни хора в България. Това действа зареждащо. Ако ги показват повече по националните канали, това ще промени обществото. Това, че 2 млн. българи са в чужбина, е много положителен факт. Защото техният “чип” лека полека се променя, както и “чипът” на роднините и приятелите им тук. Комуникацията между нациите е страхотно нещо, отворените държави, а не затворените печелят и внедряват нови технологии. Вижте къде е морска нация като Холандия и къде е Северна Корея. Това са крайностите. Колкото повече попиваме от холандското ноу хау – в търговия, земеделие и светоусещане, толкова по-добре ще сме.

Често говориш за това, че икономиката ни се движи само и единствено от еврофондовете. Които ще спрат. И после?

Най-високият икономически растеж беше в периода 2000-2007 година. Случайност? Не мисля. Тогава не разчитахме на еврофондове, а да направим условията за бизнес най-добри за инвеститорите. Вярно, конюнктурата имаше също своята роля, но разчитахме основно на себе си и на оптимизма, че утре ще бъде по-добре от днес. Бяхме и доста по-напред в класациите за бизнес. Еврофондовете ни правят по-мързеливи и чакащи подаянията като единствена цел в живота. От тях предприемаческото ни мислене закърнява. Хиляди ценни специалисти с огромен потенциал са заети в индустрията да усвояват едни лесни пари. Това е трагично. “Безплатните” пари са най-ниско ефективните и това е доказано не само в България. Гърция, Португалия и други фалираха заради този фалш. Ако видите кои са успешните българи в момента, доказали се на международните пазари, много малко от тях са разчитали на фондове. Или ако са разчитали, то е било в много малка степен.

Вярно, има сектори, в които конкуренцията и частната инициатива трудно може да замени държавните инвестиции. В пречиствателните станции например, т. нар. “водни цикли”. За да има полза от еврофондовете, те трябва да бъдат много повече обвързани с бизнеса. Например японци искат да отворят завод с 3500 работни места в Хасковско. Инвеститорът, с пари от фондовете, обучава работниците за един месец за точно определената дейност. Уин-уин, и пари, хвърлени за конкретна и ясна цел. И какво после, питаш? После ще трябва да разчитаме на себе си. Какво по-хубаво от това? Усвояването на фондове не трябва да бъде в центъра на държавната политика, а между другото, допълваща дейност. В центъра трябва да бъде лесни условия за бизнес, високо образование за децата ни, търговски и всякакви други връзки с целия свят. Фондовете не могат да носят просперитет. Хората могат.

Кои индустрии имат реален потенциал за бързо и стабилно развитие и по какъв начин управляващите могат да стимулират това развитие?

Един приятел има лаф за любимия си вид чиновник. Такъв, чиято работа е нищо да не пипа.

И аз имам един лаф по темата, ако позволиш – че българският чиновник произвежда предимно метан. И понеже диалогът е точно с теб, се чувствам длъжен да добавя, че така основната му дейност е да замърсява околната среда.

(смее се) Бива си го. Но ако трябва да говорим сериозно, властта трябва да улесни правилата за бизнес. Електронно правителство, по-малко процедури, да не знаеш къде се намира физически сградата на НАП или на общината. Просто да не ти се налага да ходиш там и да контактуваш лице в лице с администрацията. И най-вече да се спазват правилата. Когато някой бутне рушвет, за да строи хотел върху дюните, той ощетява практически всички останали предприемачи в туризма. Защото си осигурява извънредно предимство. Потенциалът е в индустриите с висока добавена стойност. Където са нужни качествени хора. Клише е на този въпрос да се отговаря с ИТ и високи технологии. Те са задължителни и са във всички сфери. Ако имаме най-добрите хора (а можем да ги имаме), ще вървим напред.

От всички действия на „Зелените“ през последните години, кое считаш за най-важно и защо?

Тези, в които реално сме спрели комбина между държава и олигархия да завземе незаконно обекти, като по този начин се сдобие с нечестни конкурентни предимства спрямо нормалния бизнес и хора. Случаите в Пирин и по морето са такива. Не е случайно, че цените на имотите в Банско са под себестойност. Монополът води до това. Един, който ползва протекции да печели, и всички останали да губят. Самата идея, че ако дадеш на монопола поредната хапка и твоят бизнес ще излезе от тинята, е вид стокхолмски синдром. Няма как да се случи. Един продукт трябва да е конкурентен на пазара. И ако цените на картите за лифта са високи, цените на хотелите и апартаментите трябва да са ниски. Иначе няма да дойдат достатъчно туристи. И те сега идват, само хотелите практически не печелят от това.

А коя е следващата голяма кауза, за която трябва да се преборим?

Каузата на мира. Не е нужно да се обичаме, но е задължително да се уважаваме взаимно.

Ето – пак изотюмия.

Да. Хората се радикализират по една или друга причина, но са и насъсквани за това от политици с егоистични цели. Каузата да спазваме законите. Който извърши престъпление, да си понесе справедливото наказание. Всички да си плащаме сметките и да получаваме качествена услуга срещу това. Но и да се научим да не обобщаваме. Не всички българи са корумпирани и обират банки като КТБ. Не всички роми са крадци и разчитат на социални помощи. Не всички държавни чиновници са мързеливи – това по повод твойта иначе забавна шега. Не всички бизнесмени са чорбаджии-изедници. Всъщност повечето хора от всички тези категории са добросъвестни граждани на родината. Насъскването ни срещу тях рано или късно ще значи хората да бъдат насъскани срещу мен и теб. Защото и ние представляваме определени категории, които невинаги са долюбвани от мнозинството. То даже се измислят и уникални за нашите условия групи и понятия, като “умни и красиви” в негативен контекст.

Е, поне едното от двете се надявам да е вярно (смях). Но: какъв компромис направихте вие, “Зелените”, в политическата си платформа, за да станете част от „Демократична България“?

Никакъв. Темите, по които исторически сме имали различия с другите в обединението, така или иначе днес не са актуални. Лесният консенсус около икономическата програма го доказа. Имаме общо разбиране за приоритетите пред България. Сред основните теми на обединението през 2018 бяха да спрем пагубния за енергетиката проект “Белене”, да протестираме срещу узурпацията на Пирин, мръсният въздух в София и други градове. Общо взето “зеленото” в Демократична България доминира темите до голяма степен.

Коя е най-голямата грешка на българския преход? Какво трябваше да се направи и защо не беше направено, според теб?

Може би загубените първи 7 години, 1990-1997. Когато Вишеградската четворка осъществи сериозни реформи, а ние не знаехме какво правим. Оттам нататък историята ни си прилича с тази на другите, с леки разлики. Всички имахме бум до 2008, след това някои излязоха от кризата по-бързо от нас, сега ставаме консерватори, мразещи околните, обаче смятаме еврфондовете за полагащи ни се доживот. Ако погледнем в ретроспекция, ще установим, че българите сме се справили като средняци. Такива, които не повтарят класа чак (македонците и сърбите са в тази роля), но и пък като общуваш с тях, стигаш до извода, че не са нищо особено. Ние бяхме послушното дете на Съветския съюз. У нас нямаше съветски военни бази, нямаше нужда от тях. И сега политиците ни се надпреварват да заемат удобна поза за „началниците“ (по Бойко Борисов), които идват тук да ни искат някакви неща. И им даваме, каквото искат. Хората с оня манталитет на покорство си останаха във властта. Властта остана някак вертикална. Слушаш какво ти пее радиото от Запад, но изискваш и същото покорство от тези под теб. Това убива самочувствието, убива и амбициите.

Ти си експерт и по финансовите пазари. Кой е най-големият проблем в България в момента в това отношение? И по-важно – по твоите наблюдения на сходни чуждестранни пазари като нашия, те как се справят в подобна ситуация?

Съвсем естествено приличаме на тези от нашия регион. Бих казал, че големият ни проблем е липсата на усещане, че утре ще бъде по-добре от днес. Оптимизмът след 2008 година изчезна. Дотогава бяхме двойно по-бедни отсега, но вярата, че след влизането ни в ЕС всичко ще е по-добре, движеше потреблението напред. Имахме много ясна цел пред себе си. И след като я изпълнихме, доказахме максимата, че човек е по-добре, докато гони мечтата си, отколкото когато я изпълни.

Още Хюм го е забелязал. “It’s the chase, not the catch”.

Да, нещо такова. Та сега имаме чувството, че живеем в безпътица. Това не е новост в световната история. Нации, които достигнат това средно ниво на развитие, обикновено не могат да минат нататък - към общество, базирано не на екстензивен растеж за сметка на ниски доходи и използване на ресурси, а към ефективно и инклузивно, което оставя достатъчно поле на всеки човек да реализира потенциала си. Някои от страните от Централна и Източна Европа очевидно се справят по-добре от другите. Имаме реален шанс да сме от първите, но само ако осъзнаем какъв ни е проблемът и разберем как да го преодолеем. А именно братовчедската икономика от олигархичен тип, в която държавата показва кои ще са бизнес-“шампионите” и кои ще бъдат смачкани. Нужно е бизнесът да бъде оставен на спокойствие, да не изпитва нужда да изкарва капиталите си от страната, защото го е страх от властовата машина.

Защо в последните години в България няма истинско влиятелно дясно от неолиберален тип?

Народняческото “дясно” е на власт. Бойко Борисов не е много по-различен от Орбан, Качински или Фицо. В парламента не са представени либералните хора. Които обикновено са образовани жители на големите градове с по-високи от средните доходи. А не са представени най-вече заради егото на лидерите си – мисля, че няма съмнения за това. Имаме десетки вождове и малко индианци. Всеки, който е в политиката, има лично его, това е нормално. Нужно е да го овладеем, за да постигаме целите си. Ето сега парламентът е пълен с отвратителни и случайни хора. Според мен градските либерали трябва да си изясним кои сме и за какво се борим. Да изградим траен съюз между обществени групи, чиито интереси са еднопосочни. Това са либерално настроените граждани, които са си надвили на масрафа, нормалният бизнес (независимо дали едър, среден или дребен - всички с изключение на двайсетината свързани с държавата олигарси), природозащитници, малцинства (върху които се упражняват дилърите на омраза). Подчертавам, че не говоря за конкретни партии, много от които са изчерпали доверието в себе си точно защото не представляват никой конкретно. Едно такова обединение може да претендира за място, което му дава възможност да определя посоката на развитие на България. Но трябва да се мисли и да се действа BIG. Не да се целим в едни 300 000 души, които са демократично пространство и едва ли не ние си ги разпределяме. Няма такъв филм. Това са независими хора, които виждат фалша, когато такъв има.

Каква може да бъде ролята на България в контекста на променящите се глобални политически и икономически реалии?

България има безценния опит на 45 години пълна доминация на държавата. Затова нашите представители в Брюксел могат да имат самочувствието да отхвърлят предложенията за допълнителни регулации, които надхвърлят националните. Европейският съюз е най-доброто, което ни се е случвало. Свободното движение на хора, стоки, капитали ни прави по-богати, по-космополитни, отваря ни повече врати. Обаче привържениците на безсмислените регулации ни хвърлят при популистите. Почтени и смислени хора се обръщат срещу ЕС, защото ги тормози с огромни разходи за юристи, консултанти и счетоводители. Това е зараза - и причината за нея не са популистите, които се възползват от нея. А депутатите, които се чудят каква простотия да измислят, за да могат да се отчетат пред избирателите си и да останат още 5 години. Това е, което сме длъжни да дадем на Европа и света. И то няма да е малко. Шансът ни е да не се поддадем на дилърите на омраза. Те са зло и последиците от тяхната отрова ще ги приемаме с десетилетия. Трябва да ги изхвърлим на бунището.

Добре, как да се контрират псевдопатриотичните полу-автократи, които добиха огромна популярност през последните години? И има ли „черни петна“ в цикличната политическа памет специално в Европа (пак по Фукуяма)?

Има очевидна причина, поради която автократите овладяха властта в много бивши комунистически страни след 2007. Огромните еврофондове, контролирани от тях. С тях те подчиниха медии, бизнес, умове и сърца. Инвеститорите “на зелено” бяха заменени от назначените олигарси. Практически във всички държави от региона. При нас фондовете са най-голям процент от БВП. Затова и отражението им върху властовите процеси е толкова силно. Тенденцията е ясна - идват ли фондове, властта се циментира и гражданите и нормалния бизнес се изнасят. Затова имаме Пеевски, Ковачки и Доган. Не че почтените и нормалните ги няма. Напротив, те са удивително способни да вървят напред. Но тези, отровните, пречат на конкуренцията и развитието на цели отрасли. Енергетика, медии, хазарт, дори ракия, сирене и салами. А национализмът е следствие на десетилетия обработване на общественото мнение. От учебниците по история и литература до фабриките за тролове. Противодействието е слабо, защото не разбираме откъде ни идват проблемите.

Кой е най-големият компромис, който ти, като предприемач, трябваше да направиш, за да станеш политик?

Времето. Аз съм пътешественик, обиколил съм вече 120 държави. Но ето, тази година има европейски и местни избори. Няма как да поддържам темпото, защото имам допълнителни отговорности. Но ако ме питаш какво ми е дала политиката – най-вече срещи и приятелства с много ценни хора. Така че, ако сложа плюсовете и минусите на везните – съм “напред” (смее се).

Oще на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови