1. Проверката е висша форма на НЕдоверието

Родители слагат бръмбърчета в джобчетата на деца, за да подслушват учителките. Учителките претърсват децата, готвят протести. Родителите: детето ми е променено, чуват се крясъци. Учителите: видеонаблюдението е неморално, прави ни доносници. Родителите: снощи разбрах, че детето ми го разпитва полиция…

Забелязали ли сте, че колкото повече проверяваме толкова повече подозираме? И не само в детската градина. Нали помните течовете на Асанж? Мислехме, че веднъж станала прозрачна, властта ще си възвърне легитимността – случи се обаче точно обратното, колкото повече узнавахме, толкова повече подозирахме, че най-важното е останало скрито.

Разбира се, родителите могат да се обърнат към полицията, ако имат подозрение към някоя учителка, така че те да извършат специализирана акция и да я заловят. Е да, ама нали и полицията подозираме? И съда, и политиците, и съседите, и другия родител…

2. Техноутопиите се оказват антиутопии

От пагубната спирала на недоверието ни изважда вярата в техниката. 4000 камери ще следят децата на матурите, качеството значи е гарантирано. Отделно - контролът в интернет, заглушаването на телефонния сигнал. Можем да си представим в близко време (с подходящо еврофинансиране) мозъчни скенери, които да проверяват дали зрелостниците сами са решили задачата или някой им е подсказал. И в последна сметка ще почнем да им вкарваме знанията с чип и мъката ще свърши, всички ще знаят точно толкова, колкото Министерството е предвидило в стандартите си.

Какъвто и проблем да ни се изпречи, най-прогресивната част от нас непременно залагат на техниката. Нещо не върви работата с гласуването – ами въвеждаме електронен вот и готово. Нещо се лъже в болниците с леглата? Хайде пръстови отпечатъци. Не им е интересно на студентите? Я веднага по един таблет на всеки да си го тъчват. Техниката, въведена успоредно с усъвършенстване на човешките отношения, разбира се е чудесно нещо. Когато обаче тя идва, за да подмени обществото, става по-лошо. Прекупвачите пазаруват гласове на едро, пръстовите отпечатъци биват бойкотирани, студентите си играят игрички наместо да слушат. А зрелостниците, поставени пред четирите хиляди охранителни камери, бързат да забравят унизителното казармено преживяване.

3. Което може да се препише, не си заслужава да се учи

Защото ученето не е възпроизводство на факти в тестова форма. Вероятно палеолитните ни предци е трябвало да удържат в главите си целия опит, необходим за оцеляването им (твърдят, че тогава и мозъците им са били по-големи от нашите).

Междувременно е възникнала писмеността, книгите, енциклопедиите. Днес огромната част от информацията, с която боравим, е аутсорсвана в мрежата: да я помниш е също толкова безсмислено, колкото е станало знаенето наизуст на „Илиадата“ след като е била записана. Затова наместо да се учим да помним, трябва да се учим да се ориентираме в мега-библиотеката.

Ако питате мен, децата трябва да влизат на матура с всички възможни електронни устройства. Ако знаят къде да потърсят, какво да използват от информацията, ако успеят да го направят бързо – ами значи са чудесно подготвени. Ако искате да сме радикални – дайте да пуснем ученика навън, да му дадем 24 часа, за да реши някакъв проблем с каквито средства намери за добре. Нека търси помощници, нека организира семейни брейн-сторминг групи, приятелски екипи…. Нали искаме да го научим да се справя, не да възпроизвежда Менделеевата таблица, която и без това с един клик излиза на телефона.

Не знаме какво точно ще ни е нужно да знаем утре, дали изобщо сегашните професии ще продължат да съществуват. Знаем, че ще е добре, ако можем да се ориентираме, да се адаптираме, да мобилизираме ресурси. Вземете правописа, тази свещена крава на образованието – и той губи важността си, защото програмите поправят автоматично (ако знаете колко съм се мъчил да науча, а сега да се отуча, да пиша „участВУвам“). Излишно става ученето наизуст, датите, дефинициите, учебните предмети, разделящи света според щатната таблица на личния състав. Ще кажете – ама къде отиват стандартите, как ще ги проверяваме тези деца? Ще си ги проверява министерството за своите статистически нужди. Ще си ги подбират работодатели и висши училища.

4. Клиентът не знае какво иска

Обръщането на студентите в клиенти е пряко следствие от комерсиализацията на образованието: парите следват обучаемия, оттук учебното заведение с всички сили се стреми да го/я привлече тъй както прави всяка бакалия. Този принцип вече разруши здравеопазването, където правят ненужни операции, за да взимат пари от касата. Разруши театрите, където поставят простотии, за да пълнят салоните и получават субсидията, която върви на калпак, не за качество.

Но знаят ли гражданите какво точно да искат от образованието? В училище родителите ту искат повече патриотизъм и ръченица, ту се възмущават от многото часове и трудните учебници, ту просто настояват децата им да престояват под надзор докато те самите са на работа. Във висшето образование е по-зле: там не е много ясно какъв точно е продуктът, особено там, където на пазара се борят да уловят въображението на младия човек с „глобалистика“ или „кроскултурен мениджмънт“.

Основно качество на университета или университетския филиал е да е в родния град, за да не се плаща наем, да се изкарва лесно, семестърът да свършва по-рано, за да се ходи по-дълго на бригада в Америка… Държавата наместо да изследва тенденциите на пазара и да направлява развитието на кадрите, разкрива нови и нови висши училища според родните места на депутатите и връзките на кметовете. След Пернишкия университет с особеното съкращение, ето ви пресен филиал на Русенския университет във Видин. Не че има младежи, които искат да учат, а обратно, университетът щял произведе демографски прираст, може би защото студентите, нали ги знаем с какво се занимават по цели нощи.

5. Непрерязана навреме, пъпната връв става примка

Не знам как се студентства у дома. Навремето завиждахме на колегите от провинцията, които следваха в София и бяха далеч по-самостоятелни. Днес Софийският университет постепенно се превръща в регионален, защото над половината студенти са от София. Да се откъснеш от мама и татко значи да имаш общежитие, сериозна стипендия – тези неща днес нашите деца получават в чужбина, за това и се стремят нататък. Емиграцията е най-сигурният начин да пораснат.

Проблемът на непрерязаната пъпна връв се вижда на всяко ниво. Родителите не искат да отбият децата, да ги поверят на учителя – контролират непрестанно по телефона, възмущават се от промените в програмата, мобилизират се в протести по всякакви поводи. Тази нагласа май е елемент от една по-обща биологизаторска нагласа на българското общество: не искам да отбия детето, не го предавам на отговорността на друг. Нали забелязвате колко много енергия и пари се посвещават на инвитро процедурите и как практически не чуваме нищо за осиновяването – древна културна форма на родителство? Да си е мое. Така е и в образованието: да му наливат нещо в главата, ама главното да си е до мен.