Зад завесата

Иво Иванов, Канзас
27 януари 2020 в 09:40 | 41283 |1

Ако животът е пиеса, смъртта е неговата завеса. Когато последните аплодисменти заглъхнат и финалният поклон е направен, завесата се спуска - тежка, достолепна и безкомпромисна. Рано или късно тя застава между публиката и сцената, но това, че вече не виждаме главния герой, не означава, че той е престанал да съществува. Хубавите пиеси продължават да живеят на бис във всеки зрител, излязъл мълчаливо от театъра. Днес целият свят се опитва да осмисли една ужасяваща трагедия. Да открие някаква логика и продължение в безпощадната неумолимост на преждевременно прекъснатия живот. Може би единственият начин да го направим е да надникнем там, зад завесата...

Първия път, когато видях Кобе Брайънт на живо, той все още бе тийнейджър. Мисля, че мачът беше срещу Кливланд..., не съм сто процента сигурен. Изглеждаше прекалено слабичък, а главата му бе следвана навсякъде от малък облак ситни черни къдрици. Първото нещо, което забелязах, обаче, бе начинът, по който се движеше. В пружиниращата му походка имаше самоувереност, дори арогантност. Когато топката попаднеше в ръцете му, той сякаш се превръщаше в котка - тялото му се сгъваше ниско до паркета в търсене на най-подходящия момент и място да се разгъне... като чудовищна експлозия. И когато това се случеше, нямаше сила на този свят, която да може да го спре. Беше ясно... Не - беше далеч повече от ясно, че гледам началото на една изумителна кариера.

Второто нещо, което забелязах, бе, че Кобе не обичаше да подава топката. И почти не комуникираше със съотборниците си нито на игрището, нито извън него. И не се усмихваше. Да, Кобе бе виртуоз, Кобе бе вълшебник с топката, Кобе бе създаден за баскетбол, но имаше нещо в него, което ме тревожеше. Някакъв мрак. Или терзание. Или болка. Нещо, което не му позволяваше да се довери на нищо извън себе си.

В следващите години Кобе превзе лигата. Вкарваше когато и откъдето си поиска. Правеше неща, които не бяхме виждали. Едно от любимите ми негови изпълнения беше срещу отбора на Вашингтон. Гледал съм го поне хиляда пъти. Браянт тръгна с топката от дъгата за три точки, вкамени защитника си със зашеметяващо бърз кръстосан дрибъл, нахлу към коша, където го чакаха двама огромни противници, и излетя... И продължи да лети. И след това... продължи да лети. Високо, високо над двата отбора, над простосмъртните, над логиката, над очакванията, над земята и нейната пренебрегната гравитация. Беше цяло чудо, че не си счупи главата в бясно пристигащото към лицето му табло. Когато най-после завърши полета си с тротилова забивка, дори съдиите бяха зяпнали вцепенени от възхищение. Наричат НБА лигата на извънземните. Откъде тогава бе пристигнал Кобе?

На коя успоредна вселена дължахме тази аномалия? Кобе бе стихия. Сравняваха го с Джордан. Милиони фенове го боготворяха. Но в същото време той играеше без удоволствие, с някакъв гняв, който може би бе рожба на вродения му перфекционизъм и желание да печели на всяка цена. Не се доверяваше на никого. Бе станал отшелник в собствения си отбор. Онази, тъмната част от него, сякаш бе започнала да надделява. Често стреляше през двама, трима защитници, дори когато имаше непокрит съотборник под коша. Мачовете на Лейкърс се превърнаха в безкрайни сола. Имаше страдивариус. Но нямаше симфония. Играчите страняха от него. Треньорите му го наричаха неуправляем. Бе себичен, труден, сприхав, егоистичен. Започнаха да го наричат "примадона". Не закъсняха и скандалите извън залата. Съдебното дело в Колорадо. Изневерите. Обвиненията. Конфликтът със собствените му родители. Кобе сякаш потъваше в тресавище, дърпан към дъното от противоречивата същност на собствения си гений. И тогава... баскетболистът направи най-красивото си и неочаквано изпълнение и със зъби и нокти си проправи пътека в джунглата към... себе си. Не е лесно да се преоткриеш на 30 години. Да признаеш грешките си. Да напишеш Метаморфозата на Кафка наобратно. Но, както знаем, Кобе беше враг номер едно на гравитацията, включително своята собствена. Нищо повече нямаше да бъде същото.

Промяната му бе драстична и почти светкавична. Първо бе забелязана между двата коша. Топката спря да потъва в ръцете му като в Марианската падина - Кобе подаваше! При това органично и с готовност. Предварително заучените отигравания на отбора вече не бяха прекъсвани наполовина от внезапните му изстрели. Лицето му все по-често се озаряваше от голяма искряща усмивка. Той се движеше по паркета с по-особена лекота. Вече нямаше гняв. Имаше удоволствие. Дори еуфория. Кобе вече не играеше в полза на себе си. Той играеше в полза на самата игра - на нейното стогодишно намерение да открие съвършенството в синхронното усилие на един идеално съчетан квинтет. Кобе винаги е обичал баскетбола до безумие. Но сега вече баскетболът му отвръщаше със същото.

Но това не беше всичко. Превъплъщението на Кобе имаше повторение. И то не само едно. Гледахме ги едно след друго на забавен кадър и на игрището, и извън него. Забелязах, че започна да дава пресконференции след мач, държейки двегодишната си сладка като бонбон дъщеричка Джиджи на коляно. Усмивката не слизаше от лицето му. Отговаряше спокойно и приятелски дори на най-неуместните журналистически въпроси. Разтвори широко вратите към себе си и даде възможност на целия свят да открие интелекта, речника и ерудицията му. Оказа се, че характерът на Кобе е далеч от клиширания образ на ограничения спортист. Тъй като бе израснал в Италия, Брайънт имаше особен афинитет към европейската култура и манталитет. Обичаше изкуството, литературата, модата, футбола. Беше полиглот и даваше интервюта на перфектен италиански и испански. Изостави клубовете и съмнителните обожателки и се отдаде изцяло и безпрекoсловно на семейството си.

Междувременно печелеше всичко. Шампионски титли, Световни първенства, Олимийски златни медали, трофеи за най-полезен играч на лигата и т.н., и т.н. Сега вече след всеки негов успех съотборниците му го носеха на ръце. Искаха да бъдат в близост до него. Да му помагат и да търсят помощ от него. Дори противниците му го обичаха. Кобе вече не трупаше просто точки и рекорди. Той трупаше митология.

Знаеше идеално, че в крайна сметка времето е непобедено и реши, че за да продължи да играе любимита си игра на най-високо ниво, ще трябва да се отнася към тялото си като към храм. Стана педант в тренировките и храненето. Беше любопитен, търсещ, питащ. Подготвяше с часовникарска прецизност всяко свое мускулно влакно. Занимаваше съзнанието си с медитация и тялото си с плиометрика. Четеше и се образоваше непрекъснато за най-новите тенденции във възстановяването. След като контузи коляното си, отиде в Дюселдорф за терапия със стволови клетки. Кобе продължи да се преоткрива. Отново и отново... Все още мачкаше гравитацията, но искаше да запази ставите си за колкото се може по-дълго. И обрече безкрайни месеци на усъвършенстване на стрелбата си. Преди мач идваше в залата два часа по-рано, за да стреля. И стана най-добрият стрелец в лигата. Печелеше мачове в последните секунди от невъзможни положения. Дори след най-откачените му изстрели мрежичката имаше чувството, че я очаква топка. Но това не му беше достатъчно - едно лято, докато останалите играчи сърбаха дайкирита на Хаваите, Кобе нае великия център Хаким Олайджуон, за да го научи как да играе с гръб към коша. Следващия сезон Кобе изпепели лигата с кавалкада от вълшебни финтове, извадени директно от репертоара на Хаким.

Когато скъса ахилесовото си сухожилие, Кобе не се отчая. Той знаеше, че просто е дошло време отново да преоткрие себе си. Направи го с неистово усилие, постоянство и интелект. И когато се завърна в игра отново, бе неопазим. В резюмето му има много постижения, но той отказа да гони рекорда на Карийм Абдул Джабар за най-много точки в историята на лигата. Новият Кобе нямаше нужда от това. Той вече бе открил мястото си сред стенописите на баскетболната базилика. Искаше да се откаже от играта преди тя да се е отказала от него. Искаше да се сбогува с достойнство. Кобе изигра последния си мач на 13 април 2016. В сблъсък с Юта Джаз 37-годишният Браянт вкара зашеметяващите 60 точки и донесе победа на своите Лейкърс.

За разлика от много бивши звезди Кобе не направи опит да се върне в играта. Бе затворил тази врата завинаги. Бе време отново да преоткрие себе си. През последните пет години Браянт се превърна в успешен бизнесмен, филантроп, инвеститор, медиен магнат, лектор, баскетболен анализатор и всеотдаен баща на дъщерите си. Познанията му във всички тези области могат да бъдат характеризирани като енциклопедични.

Такъв бе човекът Кобе Браянт. Този зад завесата. Може би вече не можем да го видим лице в лице, но това не значи, че той не съществува. И когато излизате смълчани от театъра, не забравяйте да вземете със себе си пиесата. Пиесата на един кратък, но изумителен живот. Неговата постановка продължава. В нея има геройства, приключения, разочарования, слава и рекорди, но това, което я прави достойна за бис, е големият урок, който винаги ще носи в себе си. Урокът, че никога не е късно да преоткриеш себе си. Никога! Кобе Брайънт преоткри себе си като играч, като съотборник, като професионалист, като съпруг, като родител и най-вече като човек. И ето че днес именно неговата честа жертва - гравитацията - наивно смята, че най-после го е победила и го е отнела от света завинаги. Но истината е, че той отново е над нея, над голямото хаотично игрище, над логиката, над очакванията и над нас, простосмъртните. Там някъде, много, много високо... с малката Джиджи на коляното.

Това трябваше да е последният поклон, но споменът за Кобе ненадейно ме помоли да завърша с неговите собствени думи. Тези, за които бе награден с наградата “Оскар”. Кобе, виждате ли, написа прощално писмо към... баскетбола преди началото на своя последен сезон. Поредното му неочаквано и искрено превъплъщение... този път в автор. Думите му бяха превърнати във филм. Филмът спечели “Оскар”. Днес писмото му към баскетбола звучи като писмо към всички нас - тези, които са избрали да носят в себе си неговата красива пиеса.

“Скъпи баскетбол”
(От Кобе Браянт)

Скъпи Баскетбол,

От момента, в който започнах да слагам и развивам нагоре баскетболните чорапи на баща си
и да стрелям въображаеми
печелещи мачове изстрели
в залата Грейт Уестърн Форум,
aз знаех, че едно нещо е истина:

Бях се влюбил в теб.

Това бе любов толкова дълбока, че аз ти дадох всичко, което притежавах -
от тялото и съзнанието си
до духа и душата си.

Като шестгодишно момче,
дълбоко влюбено в теб,
аз никога не виждах края на тунела,
виждах само себе си, излизащ с тичане от него.

Така че продължавах да тичам.
Тичах надлъж и нашир по всяко игрище.
И гонех всяка неовладяна топка за теб.
Ти поиска от мен моя хъс.
Аз ти дадох сърцето си.
Защото то бе част от нещо много повече.

Играех през потта и болката
не защото ме бе повикало предизвикателството,
а защото ме бе повикал ТИ.
Аз направих всичко за ТЕБ.
Защото така се прави,
когато някой те накара да се почувстваш толкова
жив, колкото ти ме накара да се почувствам.

Ти връчи на едно шестгодишно момче неговата Лейкърска мечта.
И аз винаги ще те обичам заради това.
Но аз не мога да те обичам с подобна всеотдайност още твърде дълго.
Този сезон е всичко, което ми е останало да ти дам.
Сърцето ми е в състояние да понесе ударите.
Съзнанието ми е в състояние да се справи с натоварването.
Но тялото ми знае, че е време да каже "сбогом".

И това е Окей.
Аз съм готов да те пусна.
Искам да го знаеш сега, 
за да можем и двамата да се насладим на всички моменти, които са ни останали заедно.
И на добрите, и на лошите.
Ние дадохме един на друг
всичко, което имахме.

И двамата знаем, че без значение какво ще правя оттук нататък,
аз винаги ще бъда онова хлапе
с развитите нагоре чорапи.
Кошче за боклук в ъгъла
:05 секунди до края на мача.
Топката е в ръцете ми.

5...4...3...2...1

Любов завинаги,

Кобе

Biser

Рейтинг : 1000

28.01 2020 в 12:54 1
+ 0
- 0
Един от най-великите спортисти на нашето време си отиде твърде млад. Текстът на Иво Иванов е наистина прекрасен - от него разбираме толкова много и за човека Брайънт - човек със своите върхове и падения, съумял да стигне до най-високото в спорта и в живота.