Записки от пътя

Диана Маркова
01 юли 2020 в 06:30 | 3891 |0

Оказа се, че има живот и в провинцията. И то какъв живот – момите се момеят, мъжете пият бира на вересия рано сутрин, а старите монументи от камък навяват добре познатия хлад на гостите на района.

Тук никой не говори за Хемингуей или Фокнър, макар че повечето хора ги познават достатъчно добре. Наоколо е тихо, а лицата на местните са сурови и в някои моменти леко печални. Те няма да простят измамата, алчността и нахалството, но биха пропуснали край ушите си простотията – от свистящите автомобили, от чалгата и от псувните. Такъв е животът.

А аз просто оставам с бетонното впечатление, че хората от този край не познават друг живот. И предполагам, че не биха приели нищо друго, нищо различно от тишината на Балкана, чистотата на въздуха и добре познатата ежедневна апатия.
Априлци се прощава с поета си, троянци се разправят с мутрите, родопчани я карат леко и кротко. България е уплашена, свита и… озлобена: на места повече, другаде по-малко. Бих искала да запомня COVID-19 с идиличните мечти и копнежа по зеленото, които вършаха из душата ми. Но уви, уплашихме се, увълчихме се, опустяхме.

И все пак днес във фокуса на съзнанието ми е контрастът. Трудно ми е да повярвам, че докато в частните клиники в София от години провеждат операциите с роботизирана ръка хирург – с прецизността на съвършен ум, в болниците в малките български градове връщат у дома пациенти с неглижиране на проблема, когато е налице спешна нужда от операция.
В същото това време – в което българинът загнива от безпаричие и основателен гняв – някои американски компании с офиси в София създадоха 3D автомобилни клъстери. Това ще рече, че филми като „Матрицата“ вече са реалност: с едно докосване в светещия въздух вече избираме команда ляв или десен мигач.

Това ще рече, че вече нищо няма да ни изненадва. Не сме очаквали да имаме свободната възможност да изпращаме видео до други мобилни абонати. Но ето че днес имаме опцията дори да „кликаме във въздуха“, тоест, да работим с виртуална светеща клавиатура, разположена върху масата пред смартфона. Еха, нали?

Не се изненадваме, когато при звънене в монитора на апарата виждаме лицето на любим приятел. Няма нищо странно, когато клавиатурата говори – тоест, чете вместо нас. Бъдещето е тук, но какво да очакваме оттук насетне, след като даже може да видим как ще изглеждаме след трийсет години?

А междувременно из страната властват някои стари практики, които бих нарекла откровени недомислици или просто извращения. Традициите са нещо зловещо. Достатъчно е да си помислим за каната „шейтанка“, която се ползва за тестване на находчивостта на снахата. Представлява керамична стомна с дупки в гърлото, от които при пиене тече вода. Снахата трябва да открие начина, по който да пие от шейтанката без водата да потече навън. Ако не се справи, момъкът ще се откаже от нея.

Другото явление, което ме изуми по време на моето пътешествие из България, бе това, че в Родопите и до ден днешен варосването на стените е женска работа. Докато мъжът цепи дървата за огрев, жената белосва с вар стените на къщата. Не знам дали има нещо символично в това, но със сигурност не е много понятно за момичета като мен, които са свикнали да наричат „женска работа“ само пазаруването.

А връщайки се в София, откривам един нов град – с кварталите, в които по улиците преминават коне с каруци, а самите животни уринират несмущавано директно върху тротоара. Гражданите са някак различни; архитектурните паметници се превръщат в бардаци, а руси кукли седят зад волана на кабриолети в бонбонен цвят. Свят на контрастите, както вече споменах.

Но и в столицата хората практикуват архаични обичаи – вярвайки, че така пренасят достойнството на българското патриархално родство. В това няма нищо лошо, но границата между доблест и унижение е съвсем тънка. Да вземем за пример онзи ритуал по време на сватба, при който булката и младоженецът се състезават кой кого ще настъпи първи. Защо вместо да гадаят кой кого ще командва, не измислят някаква весела игра, от която да станат по-мъдри и по-любящи?

Да се търси човечност е обречена кауза: човечността е като сглобяемата играчка, нея трябва да си я направиш сам. По пътя към метростанцията минах покрай старческия дом. Оттам долетяха някакви викове и леко се стреснах. Стори ми се, че чувам гласовете на лудостта да идват някъде от терасите, но се оказа, че една старица е застанала зад оградата и ме вика. „Да ми купиш едно сокче! Ще ми купиш ли едно сокче?“. И размахва стотинките в ръката си. „Такова от деветдесет стотинки!“
„Праскова или кайсия?“, питам аз от разстояние.
„Абе…, такова бе, лимонада…Праскова…“.

И се втурнах към близкия магазин. Купих сок и се върнах, за да го дам на възрастната жена. Тя го взе в ръцете си, гледайки го алчно. „Пари искаш ли?“, попита ме тя, а аз просто ѝ махнах за довиждане.

Да си стар, беден и болен е лошо. Но ако си и затворен зад ограда или пък закопчан с колани за леглото е още по-лошо. Какво ни остава, освен да бъдем добри един към друг? Когато вече ги няма гледките, мелодиите и усмивките, става тежко.
Затова – да бъдем добри.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !