Обадиха ми се от екипа на предаването „Неделята на Нова“ с покана.

Поканата бе от Мариян Станков – Мон Дьо.

За интервю.

Това се случи, след като в неделя изразих доста остро отношението си към чалгата, медийния рупор към нея, подмяната и легализирането й.

Оказа се, че както интервюто на Мон Дьо с Азис е станало „вайръл“, така бил станал „вайръл“ и моят коментар (боже, какви думи ползвам, направо ми иде да си шибна сам един задвратник).

Благодарих учтиво за поканата.

Признавам си, че статусът ми във Фейсбук бе повече от остър и това, че господин Мариян Станков е решил да ме покани, при положение, че съм убеден, че му дължа извинение за това, че написах, че не се сещам за името му, е повече от достойна реакция в чисто журналистическия смисъл на думата.

Всички изричаме остри думи.

Особено някои от нас.

Помолих за ден за размисъл.

Днес отказах да участвам.

И сега ще ви кажа защо отказах.

Крайно неподходящ съм за подобен формат.

Помислете си малко – в последните години покрай заниманията ми с обществена дейност не съм произвел нищо кой знае какво.

Нито написах музика, която да стане популярна.

Нито създадох велики текстове.

Нито направих каквото и да било, с което да се гордея.

През последните години се занимавах с едно – блъсках глава в стената.

Стената не поддаде.

Поддаде главата ми.

И даже май се счупи.

Счупи се нещо някъде там – там, където се намираше надеждата.

Защо да участвам в 20-минутно интервю? Някаква звезда ли съм?

Не, нито съм звезда, нито съм VIP, нито съм какъвто и да е фактор.

Справка – оценката, която ми бе дадена съвсем наскоро за онова, което правех в последните 4 години. В СОС.

Оценка – седни си, слаб 2.

Не, не аз трябва да бъда канен, колеги от Нова.

Аз съм един от ония хора, които са виновни днес Азис да е заместил Димитър Воев в праймтайма.

Защото и аз, както и други като мен трябваше да говорим тогава.

А сега – сега вече е късно.

Но имам една молба към вас.

Тя е простичка.

Колеги!

Не канете мен.

Излезте от студията си. Излезте от удобния наклон.

Излезте от каненето на едни 20 души постоянно във всички предавания.

И отидете в мазето.

В мазето е пълно с млади хора, които се занимават с изкуство.

С музика, с поезия, с театър.

Отидете при тях.

Открийте ги!

В тях е надеждата.

Не в хора като мен.

Господин Мон Дьо, благодаря за поканата ви.

Оценявам я!

Но ви умолявам – и вас, и вашите колеги.

Потърсете другата България.

Не тази на Азис и Златка.

А тази на младата група от Угърчин, която, за да си купи музикални инструменти, бачка в строителството.

Шпаклова, замазва и кърти, за да може да си купи Фендър стратокастер и да свири на него.

Тази България ще ни спаси.

Онази на чалгата и българския Депеш Мод, който едва ли може да ви каже с колко знака е ре мажор няма да ни спаси.

А мен ме оставете.

Аз тепърва трябва да създам нещо, за да имам правото да участвам в 20-минутни интервюта.

За момента съм в позицията на онзи философ, който бе казал – „От всичките ми ученици ме разбра само един...но и той ме разбра погрешно“...