Чета новини и една ми прави лошо впечатление: Руиз е просто лоена топка, която обича джънк.

Всъщност, в първия момент, естествено, лошото впечатление е на лингвистично ниво.

Аз не обичам думи като „джънк”. Защото в тях има едно такова просмукано с лъст фамилиарничене с модерното. С евтино-модното. Заради такива, дето напълниха езика си с модни думи, аз нарочно пълня моя с благи архаизми като „търнокоп” или „лелея”. За тези пък, за които „лелея” е просто сгрешената дума „люлея”, аз нямам какво да кажа. Но така де – джънк идва от джънк фууд, което ще рече боклукчива храна, което е наименованието на храната, предлагана в евтини магазини и във веригите за бързо хранене. Тези, които използват съкратения вариант на израза - „джънк”, явно вече са се вживели в ролята си на американци от сапунен сериал. И някак превъзбудено си представят, че ще вечерят в Лас Вегас, а не във Вакарел. Едно време, спомням си, лесните имитатори и празноглави нагаждачи нагаждаха езика си пък към руския. И викаха „всьо таки” вместо „все пак”.

А Руиз е Анди Руиз и е претендент за световната титла, който ще се бие на 1-ви юни срещу световния шампион Джошуа.

На второ ниво новината не ми хареса, защото някак – колкото и да съм хаплив и саркастичен понякога – не харесвам някой да бъде публично и злобно обсъждан на основа на физическите му качества. Не обсъждан, а всъщност – направо обиждан.

Но кое е обида, ще кажете.

Много труден въпрос, наистина.

Ако си дебел и много известен – това да те нарекат „лоена топка” обида ли е? Та нима нямаш лой? Нима не си кълбовиден?

Нима да се обсъжда външния вид и недостатъците на един известен човек е недопустимо?

Та нали именно затова е известен и именно затова е публична личност – за да бъде поставян, много повече от всички други, под лупа; и да бъде критикуван, обсъждан и анализиран?! За да служи и като коректив и като отдушник за обществото!

Апропо: Анди Руиз е спечелил 32 победи и има само една загуба. 21 от победите му са с нокаут.

Разгледах снимките му – наистина изглеждаше зле. На някои от тях е толкова подпухнал, че прилича на тия нещастни същества, които живеят напълно изолирани заради свръхтеглото си, затворени в домовете си и придвижващи се едва-едва между хладилника и телевизора. Но при внимателно вглеждане забелязах, че има забележителни мускули на ръцете.

Така и пишеше в един от журналистическите материали: Той има просто бързи ръце. Но не е нищо повече от лоена топка.

По-нататък в купищата коментари се обсъждаше, че той не е никаква звезда и че е далеч от всякакви представи за голям боксьор. Стана ми мъчно за горкия дебелан. После се сетих за Делян Пеевски. И се замислих – а за него мъчно става ли ми?

Замислих се: по дяволите, защо имаме такова направо злобно отношение към дебелите хора? Този Руиз явно се е справял много добре – за да има толкова победи. Но писанията за него бяха пропити най-вече с презрение, а в най-добрия случай – със снизходителност и съжаление. И се запитах: какво причиняват дебелите на Другите, за да бъдат толкова мразени?

Мразят ги, казах си, вероятно защото са грозни. Така е естествено да си помисли човек.

Но не само това: Защото са вредни за...

...и тук идва идиотското съображение на американските президенти, които пращат бомбардировачите да заличат поредния град в страната на някой диктатор: ще бомбардираме тая страна, защото диктаторът ѝ е враг на народа си. Той е вреден за своя народ!

Е, да, ама нали ще избием народа, а не диктатора – се сеща да попита някой, но е късно.

Така и ние - мразейки липсата на самоконтрол у делебия, ние не наказваме нея, а наказваме самия него, нежната му човешка душа. Така си казах и започнах да изпитвам лека, човешка симпатия към Руиз.

А да не би това пък да е рекламен трик от щаба на Руиз? Защото, казах си, когато обиждаш така злобно някого заради физическите му дефекти, единственото, което ще постигнеш, е да предизвикаш у всеки чувствителен и мислещ човек само симпатия и състрадание към нападнатия.

Но почти веднага си дадох сметка, че толкова умни хора в журналистиката и в спорта няма. Пък и сред тълпите. И си дадох сметка, че ако отделните хора могат да бъдат (и често Са!) добри, умни, морални и състрадателни, то Тълпата (като отвъд-човешки феномен) никога не е. И тя е способна по един невъобразимо гаден и лесен начин да бъде обезчовечена и насъскана да мрази бясно.

Замислих се: дали всъщност в тия хапливи и злобни нападки няма и нещо дълбоко положително? Ако поощряваме хора с външен вид, който е резултат от вредни навици и липсващ самоконтрол, ние ще отворим пред младите вратите към развалата. Но ако публично порицаваме и подиграваме всеки, който има пороци и произтичащия от тях вид, ние ще предпазваме младите хора. Дали?

Тая злоба към по-слабите (тоест в случая – дебелите) е предпазна (размишлявам си аз). Тя е еволюционна, дарвинистка; тя е злобата на здравото животно към недотам здравото. Всяко неадаптирано същество, всяко неприспособено до съвършенство... не че ще умре... То може и да не умре, да остане живо! Но в такъв случай здравото Трябва да го убие! Така повелява законът. В природата – със зъби. А сред хората – с подигравки в инстаграм и сайтовете. Хърбърт Спенсър (да си припомним неговото „оцеляване на най-приспособения“) би ръкопляскал на всяко такова поведение: по-силният трябва да се грижи за хигиената и да премахва всеки по-слаб. Защото слабият (в случая – дебелият) може да се размножи и да навреди на вида...

И така нататък – в стила на най-грозния евгеничен дарвинизъм.

Но нали не сме вече животни? Това да се презира всеки, който не изглежда еволюционно съвършен не е ли някакъв атавизъм? Естествено, че е атавизъм. Но имаме ли имунитет срещу атавизмите?

Нека помислим върху това: ако подигравките бяха отправени срещу някое нещастно, дебело момиче – отличничка в клас и лишена от любов гледачка на сериали с пакет пуканки в ръката – този, който ги сипеше, щеше да бъде подложен на унищожителен огън. Все пак обществото ни формално защитава най-слабите. Или – да речем – легитимно беззащитните. Тези, които безусловно приемаме за нещастни, безпомощни и поставени в неравностойно положение.

Но тъй като подигравките и обидите са насочени срещу един преуспял боксьор – те изглеждат даже съвсем уместни. Който толкова си вири носа и така изпъква – няма право да яде хамбурери и да бъде дебел! А ако го прави все пак – ние имаме право да го убием със злобен присмех!

По същия начин ние сме извънредно внимателни и по конформистки начин лицемерно, служебно състрадателни към всички, които са „обозначени за състрадаване” – болни от рак, болни от автоимунни заболявания, родени с дефект, но не изпитваме никакво състрадание (защото не се изисква) към болни от алкохолизъм, от мания, често – и от шизофрения, към болни от хазартна зависимост и към повечето самоубийци. А и към дебелите, ако не се вписват в идеалната формула „дебел, отчаян, самотен, неуспял”. Но дали този успял, окичен със слава и награди млад мъж, Руиз, не е също толкова нещастен и измъчен? Също колкото отчаяното момиче, което не излиза от месеци от къщи?

Това няма как да знаем. Защото състраданието ни стига дотам, докъдето са ни дресирали до стига. А това - да оставяш да бъдеш дресиран е атавизъм.

Още по темата

01/05/2019

Бойни

Евентуален сблъсък между Джошуа и Руис щял да бъде скучен