Между угрозата от концлагерите и добрината на българите: разказите на спасени от Холокоста евреи

Александра Маркарян | 13 март 2019 в 11:38 | 2680 |2

В полунощ на 9 март 1943 г. хиляди евреи трябва да бъдат депортирани от старите земи на Царство България към лагерите на смъртта и да последват съдбата на 11 343 свои сънародници от териториите с българско управление по време на войната - Югозападна Тракия и части от Македония. В последния момент заповедта е отменена не без намесата на цар Борис III и след ходатайството на български митрополити, писатели, политици.

Макар и не оповестена от властите и решена тайно, на закрито заседание на правителството на Богдан Филов, мълвата за предстоящата депортация вече се разпространява в еврейската общност, която живее в тревоги и лишения от януари 1941 г., когато е приет Законът за защита на нацията. Той отнема или силно ограничава правата им. От столицата те са изселени в други градове, евреите са лишени от право на работа, поставени са под домашен арест, изключение от който се прави само за деца до 10 г. - те могат да излизат навън, но само за 2 часа през деня.

В тежките моменти им помагат добри, човечни българи. За техните жестове разказват с благодарност избавени от Холокоста български евреи 76 години след паметната дата. Екип на OFFNews бе поканен от един от тях - Аврам Папаро - на следобедната им среща на 9 март 2019 г. в залата на първия етаж на Еврейския културен дом в София, за да запише и предаде историите им на читателите.

Аврам Папаро

Сара Луна е от Дупница и преди Закона за защита на нацията живее нормално в четиричленното семейство - със сестра си, баща си и майка си. След него животът се променя напълно. За това - по думите ѝ - допринася младежката организация "Бранник", която "следеше стриктно да се изпълняват заповедите на Комисарството по еврейските въпроси".

"Живеехме в партерен етаж и много често ни чупеха прозорците. Те ги счупеха единия ден вечерта, на другия ден мама викаше и те ги оправяха. Баща ми беше в лагер – трудовите лагери на евреите – и мама се грижеше за нас.

Положението стана много тежко в нашия град за евреите, когато бяхме определени за изпращане в лагерите на смъртта. Тогава бяхме поставени под домашен арест и можеха да излизат деца само до 10-годишна възраст. Това беше разрешено сутрин, от 10 до 12 ч. От нашата сграда можехме да излизаме само три деца – две момичета и едно момче.

Много пъти ние излизахме да пазаруваме в само двата магазина, определени за нас. Обаче вървейки по улицата, поглеждахме първо в магазините, на които пишеше „За кучета и евреи - забранено“. В следващите магазини, в които имаше много продукти, ние не можехме да влизаме. Бяхме добре инструктирани от родителите. Търсехме само магазините, които бяха определени за нас. Но много пъти не стигахме да пазаруваме, защото ни посрещаха бранниците, биеха ни, взимаха ни парите. Хората гледаха, не смееха да ни помогнат, а ние бяхме малки и незащитни. Връщахме се разплакани вкъщи.

Една вечер пак счупиха прозорците вкъщи и понеже нямаше как да бъдат оправени, защото възрастните не можеха да излизат, хазяинът, който живееше на третия етаж, ни прибра да живеем при него. Ние спяхме върху дюшеци по земята, напълно облечени, без палта само, дори с обувки, очаквайки да бъдем събрани за изпращане в лагерите на смъртта.

Една вечер – между десет и единадесет часа – започна едно много силно чукане на вратата във входа. Тогава нашите родители решиха, че вече идва краят. Облякохме се тръгнахме по стълбите, мама ни прегърна от двете страни. Всички, които вървяхме по стълбите, плачехме. Най-отпред беше хазяинът и когато стигнахме на две, три стъпала преди входното антре, хазяинът слезе да отвори вратата, която залостваше с едно желязо и с едно паве, както са бордюрите. Когато отвори вратата, се оказа, че пред нея стоеше нашият учител Джартов. Той остана изумен, като видя в какво състояние сме и пита: „Защо?“. След като хазяинът обясни, той се обърна и каза: „Аз се извинявам, че съм предизвикал това нещо при вас, но идвам да ви кажа, че Червената армия започна да громи фашистите и няма да посмеят вас да ви изселят“.

И наистина – на 10 март ние бяхме спасени. За жалост, не бяха спасени 11 343 евреи – наши сънародници от Беломорска Тракия и Македония, така, както не бяха спасени и 6 милиона евреи, избити и изгорени в крематориумите."

След Холокоста Сара има възможността да посети мемориала "Яд ва-Шем" в Йерусалим, основан в памет на убитите. Настръхва, когато влиза в залата на децата и поглежда небето - там всяка звездичка е убито дете. Вярва, че живялата в Карнобат като малка, а после - в София покойна поетеса Грация Албухайре е преживяла същото и чете нейно стихотворение за "Яд ва-Шем".

А къде са младите, на които да им разказваме - чува се мъжки глас в залата, след като Сара спира да чете. За да отговори, думата взима Рут Машиах, която не е съвременник на събитията. По времето на Холокоста тя не е била родена, но помни разказаното от нейните родители, баби и дядовци.

"Моето семейство беше изселено в град Враца. Това са майка ми, баща ми, на баща ми трите сестрички – Роза Анжел, Стела Талви и Бека Варсану. В този период майка ми е била бременна. Враца се бомбардира от изтеглящата се авиация и в този момент тя е в болницата да ражда.

Искам да разкажа за един героичен подвиг на доктор Георгиев.

По време на бомбардировките медицинските сестри с акушерките, с малките бебенца - новородените, и другите слизат в подземията на болницата. Доктор Георгиев остава с майка ми, която в този момент ражда моя брат, и изпълнява дълга си като лекар. Рискува живота си под летящите бомби от изтеглящата се авиация. Остават сами – майка ми, раждаща в този момент, и доктор Георгиев, който ѝ помага. Брат ми се ражда жив и здрав и чак тогава те слизат в подземията. 

Знаем какво се е случило", подчертава Рут.

Човек, който не помни, няма бъдеще - пише писателят, носител на Нобелова награда и концлагерист в Аушвиц, Ели Визер, когото цитира проф. Хени Лорер. "Това, което сме преживели, не трябва да го забравяме", казва тя, след като добавя своята лична история към останалите разкази на избавени от Холокоста.

Семейството ѝ научава за решението софийските евреи да бъдат изселени в провинцията от протокол на Централната консистория на евреите в България, изпратен до всички общини, в това число и Казанлък, където председател на еврейската община е чичо ѝ.

"Вече се знае, че софийските евреи ще бъдат изселени от София и ще бъдат препратени в провинцията - пише в протокола. - Затова се обръщаме с молба към всички евреи, които са в провинциалните градове в еврейските общности да осигурят възможно добри условия на хората, които биха пристигнали след изселването си във вашите градове."

Проф. Хени Лорер

"Знаехме, че наред с това, което се случваше с нас - вече носихме жълтите звезди, имахме ограничения - в един момент ще дойдат софийски евреи. Нашата къща беше доста добре построена, с доста стаи. Майка ми, баща ми, аз и брат ми направихме две стаи специално за тези, които биха дошли и чакахме кога ще пристигнат.

Един прекрасен ден дойде от общината един от нашите съграждани и каза: „При вас ще дойде едно семейство – мъж и жена и едно дете на шест години“.

Така нашата къща порасна с трима души от София. Момченцето се казваше Изи, прекрасно дете, и майка ми положи много сили да го привлече към къщи. Аз, като момиче на 12-13 години, му създавах условия да се чувства добре. Едно малко дете, което е стресирано от тази смяна на своето местожителство. Направих му люлка на двора, на едно хубаво черешово дърво, и детето много добре се забавляваше.

Хубаво, ама това трая 15 дена и след тях дойде баща ми и каза, че ние, наред със софийските евреи, заедно с тях ще трябва да напуснем Казанлък, защото Казанлък беше много военизиран град - имаше военна фабрика, едно летище, имаше гарнизон и аз си представям, че те са си казали: „Абе, тия евреи в този град, с тези военни съоръжения, по-хубаво да ги няма“. И така дойде заповед, че нас ни изселват", спомня си проф. Лорер.

Семейството ѝ с още много евреи се качва на конски вагони и отпътува за Враца. 

"Като кацнахме с вагоните във Враца, всички хора казаха: „Има една приказка: "Във Враца и гарга не каца“, а ние кацнахме с голяма бройка хора, които, като нямаше къде да отидем, отидохме в училище."

Събитията се развиват така, че идва заповед и евреите махат значките и се готвят да се върнат в Казанлък. Хени обаче иска да остане. "Имаше едно момче от София, което много ми харесваше и вместо да се върна в Казанлък, исках да остана във Враца".

А какво се е случило с малкия Изи?

Миналата година у нас се отбелязва с много тържества 75-ата годишнина от спасяването на българските евреи. Едно от тях е в Българската академия на науките. На голямото събрание в БАН присъства и председателят на Дружеството за дружба "България - Израел". Когато взема микрофона, той се представя със следните думи: „Аз бях на шест години и ние с моите родители бяхме изселени в Казанлък“. 

"Аз седях в аудиторията и чувах, че този човек е изселен в Казанлък и разказва своята история: как една жена в къщата, където те започнали да живеят, му е давала да яде, приготвяла му е попарки. А едно момиче на 12 години се е грижело за него и му е направило люлка в двора. Ясно ви е какво се е случило - казва Хени Лорер. - Толкова се развълнувах! Като приключи своето изложение, аз отидох при него и му казах: „Вие знаете ли, че жената, която се е грижела за вас, беше майка ми, а момичето, което ви създаваше удоволствие и ви люлееше на люлката, съм аз?“

Оттам нататък "всичко е сълзи и много голяма сантименталност".

От Казанлък са и детските спомени на Бети Давидова.

"До нашата къща в Казанлък имаше една малка католическа църква. Всеки ден минавахме, там играехме. Един ден, минавайки покрай църквата, с големи черни букви прочетох: „България за българите, вън - чужденците!“. Това беше един стрес. Тогава си зададох въпроса: „Аз чужденка ли съм?“. Не съм чужденка. Аз съм се родила в Казанлък. Тук са погребани моите дядовци, баби и прабаби. Моята родина е България.

Това беше първото нещо, което изживях по време на Холокоста."

Бети Давидова

Първият сблъсък с омразата не остава единственият.

"Три пъти баща ми беше мобилизиран в така наречените трудови лагери - продължава Бети. - При идването си от лагера, бяхме седнали в кухнята, вечеряхме. Изведнъж два големи камъка паднаха на масата. Счупени бяха прозорците на къщата ни. Отвън чухме радостни викове, ръкопляскания, писъци и вулгарни думи. Ние стояхме зад стената и се страхувахме да излезем и да погледнем в очите тези, които са направили това престъпление. Защо? Защото ни беше страх. Стояхме си в стаята и така отмина случаят."

Тя не може да забрави и получаването на призовката за изселването на семейството от Казанлък.

"За 48 часа всичко, което моите родители са събирали със скромните си средства трябваше да изчезне и да си приготвим багаж до 20 килограма. На 18 май трябваше да бъдем на казанлъшката гара. Изселваха ни в Лом."

В този момент на помощ идват добрите приятели - българите. Идват съседи, не само от близката улица и махала, и многобройните приятели на баща ѝ. За да бъдат опазени, а не разграбени вещите им, един прибира едно, друг - друго. Така и вещите, и най-ценното им - библиотеката - оцеляват.

"В Казанлък имаше голяма, компактна маса евреи, близо 400 души. Ние и моята братовчедка бяхме единствените евреи в Казанлък, които нямахме къща. Живеехме под наем и много често от една квартира в друга квартира се местехме, защото не можехме да плащаме наема си.

Скромна ни беше мебелировката, но имахме нещо много ценно – една голяма библиотека, изработена от приятел на баща ми, майстор дърводелец. В тази голяма библиотека беше събрана руската, френската, немската литература, поезия, това беше най-скъпото в къщата.

Взе я този, който изработи библиотеката.

Така си тръгнахме."

Преживяното на гарата за Бети Давидова е "гавра". "Отнеха всичките спестявания на евреите и когато се качихме на конските вагони, ни дадоха по едно билетче, тоест ние сме редовни пътници. Плащаме си. А те вече ни бяха взели парите."

В Лом ги настаняват в училище "Фотинов". В прогимназиалния гимнастически салон разтварят 50 дюшека. Общо са над 250 човека. Толкова е претъпкано, че може да се мине само по една тясна пътека, при това "само с единия крак".

Всичките се къпят на една чешма, свързана с дълга тръба с много дупки, от която тече само студена вода. В дъното на двора има една тоалетна за всички.

"При тези условия нали разбирате какво следва? Следва, че от нечистотия въшлясах. Имах две големи плитки, много красиви, много красива коса имах. Сега я няма. И естествено, нали? Ресаха ме с рядък дървен гребен, мазаха ми главата с газ – нищо не помогна. Наложи се да вземат ножицата и да ми отрежат плитките, и то много късо да ми подстрижат косата. Това никогаш не мога да го забравя."

Но в спомените на Бети Давидова има и радостни неща.

"В двора на училището имаше един казан, където един път дневно ни даваха храна. Оттам нататък който има пари, имаше възможност да си купува каквото може. Въпреки че имаше телена ограда и час за влизане и излизане от училището, нарушаваше се. Един ден в двора на училището чухме: „Семейство Давидови тука ли са?“. Ние казахме: „Да“. Мама, сестра ми, татко го нямаше - „Да, тука сме“. И пристигна едно семейство: Крачун и Малчо. Висок, висок, висок, а тя - някъде до рамото му, мъничка. Засмени двама хора.

- Кои сте вие?

- Ами ние сме роднини на ваши приятели от Казанлък и те ни казаха, че вие сте тука и че живеете при много лоши условия, а ние сме селски учители.

Той каза: „Ние сме даскали тука, наблизо до Лом, и понеже жена ми е от това село, ний си живеем там, а къщата ни в Лом е свободна. Искаме да дойдем, да ви помогнем да си съберете багажа и да дойдете да живеете в наш‘та къща“.

Всичко беше приготвено и отидохме в тази къща: две малки стаи. Видяхме чаршафи, видяхме одеяла, видяхме бельо – това е нещо радостно, отвикнали сме вече!

Влязохме в кухнята: тези хора всичките си продукти бяха оставили за нас!

И един огромен двор, с всички плодни дръвчета – ми то само да се нахраниш от плодовете! Толкова беше изобилен и богат за нас този двор!

Кой би го направил това нещо? Кой би си оставил къщата на непознати хора? Отворени врати, всичко.

Знаете ли, не съм религиозна, но когато си правя помен на моите близки, винаги споменавам и това семейство. Те са ми роднини, приятели – не, те са мои спасители. Не пропускам никоя година, не мога да ги забравя!"

Когато Давидови тръгват за Лом, всичките им приятели отиват да ги изпратят на гарата, всички. Изселваните, стресирани, не плачат. Плачат приятелите им: "коскоджамити мъже - трият си очите, плачат развълнувани". Когато семейството се връща в Казанлък през септември 44-та година, всички тези хора, които ги изпращат през 43-та, пак са там и пак има сълзи в очите им. "Само че този път плачеха с радостни сълзи, затова, защото ние бяхме живи, ние оцеляхме."

Човечни жестове показват не само обикновени, безименни българи, съседи и приятели на евреите, а и хора от властта, показва разказът на Грета Ешкенази.

"Искам да ви разкажа едно нещо, от което аз почувствах толерантността на българите.

Ние живеехме на „Патриарх Евтимий“, откъдето би трябвало да отидем в гетото, в Ючбунар. Ние обаче останахме да живеем там. Аз тогава не знаех, че не трябва. Научих го преди десетина години и разбрах защо. Баща ми беше адвокат и вместо квартирата ни, някъде в документ написал, че живеем на улица „Позитано“, където е била кантората му. И по тоя начин нас ни считат, че живеем в гетото.

Оставам в тоя квартал, който е абсолютно без никакви други еврейски семейства, и ходя на училище. Баща ми каза, че няма да позволи неговото дете да се отличава от другите и да носи значка и от 41-ва година, първите месеци, до 43-та година аз ходих на училище без значка. Само един-единствен път едно дете ми каза: „Ти защо не носиш значка?“. Аз му казах: „Това не е твоя работа“.

Грета Ешкенази

По-късно Грета осъзнава в колко враждебна среда към тях е проявена благосклонност.

"Тази толерантност бе проявена в среда, в която учителката ни по математика влиза в клас и казва: „Ученици, България обяви война на Америка и Англия. Ура!“, и всички викаха „Ура!“. Аз не.

Освен това до нашата кооперация живееше Добри Божилов – добре известният ви финансов министър и министър-председател, който имаше син малко по-голям от мен. Не играехме заедно, но те ни знаеха, че сме евреи.

Срещу нас беше един от царските лекари – доктор Даскалов, при когото идваше царица Йоанна.

До нас се оказа, че живее един от главорезите на 23-та година, по-късно го разбрахме, чийто син тръгна с мен на училище.

Тоест в тази среда, която беше почти профашистка, хората бяха все пак толерантни към нас."

Ешкенази помни до днес и жест, който би могъл да се счете за дребен, но тя казва, че никога няма да забрави:

"Когато тръгнахме да пътуваме към гарата за Горна Джумая (дн. Благоевград - бел. ред.), ние се качихме със сестра ми в трамвая, който тогава спираше пред „Патриарх Евтимий“. Един човек стана - видя ни значките, стана и ни отстъпи място. Видя, че ние гледаме през прозореца към нашата кооперация. Това нещо няма да го забравя никога, защото дребно, обаче много... така".

Жест, който е жив в паметта на Рени Лиджи и днес, е направен от учителката ѝ по български Надежда Драгнева. Тя отива да я изпрати на гарата, когато момичето тръгва за Видин, с риск да бъде арестувана.

Рени Лиджи споделя за благородството на още двама души:

"Бях само на 12 години, когато баща ми Буко Лиджи почина на 49 години по силата на Закона за защита на нацията. Той беше уволнен от работа, парализира се от отчаяние и след 3 седмици почина. С майка ми останахме почти без средства и тогава неговият първи братовчед Изидор Лиджи, аптекар от Видин, започна да ни изпраща чек ежемесечно с определена сума, която ни позволяваше горе-долу да живеем нормално.

Настъпи моментът на изселването.

Отново Изидор Лиджи прояви своето благородство. Предложи да заминем за Видин, а не както бяхме определени за Враца, и ни прие в своя дом, където ни предостави отделна стая, и се хранехме заедно с неговото семейство. Това продължи до края на месец септември 44-та година, до заминаването ни за София.

В деня на заминаването за Видин търговецът Роберт Коен дойде да ни изпрати на гарата и връчи на майка ми 2 500 лева. Тогава това беше сума. Когато се завърнахме в София, майка ми поиска да му върне тези пари. Той не поиска и да чуе".

Оцелелите от онзи период евреи не са забравили, а няма и как да забравят случилото се, напомня в поемата си за 9 март кюстендилският поет Симчо Исаков, откъс от която също прозвуча на срещата на оцелелите от Холокоста в Еврейския културен дом в София.

"Човекът обича своите спомени и често търси разговори с тях, но има спомени, които гоним, а те не ни напускат пак. Като нахални събеседници и злобно те седят с нас, където и да сме. И почват, и ние слушаме, макар и без да щем: "Девети март, девети март, девети март".

Кой може да изпъди този спомен? Той идва като стар познат и как ще го изпъдиш?

Преди да дойде в родния ни град, евреите сънуваха девети март, а той пристъпваше, тъй както котка пристъпва гъвкаво и тихо през нощта. Евреите, замислени и кротко, затваряха ролетките така, като че ли затваряха живота си.

...

Ще дойдат влакове, ще дойдат черни влакове, които ще погълнат децата, майките и след това ще тръгнат. Дворове, родни къщи, градини и дървета от тиха скръб намръщени ще казват на сърцето: "Сега е вече свършено".

...

Напразно чакаха евреите в нощта да чукнат на вратите им стражарите. И само слънцето огряло в утринта изпълни с пръчки слънчеви кошмарите.

И днес сме тук, и днес сме тук!

Очи в очи откриват пак надежда.

- Нарежда ли се нещо, а?

- Изглежда.

- Оставаме ли?

Казват: "Има слух".

- Оставаме, оставаме. Сега ни съобщиха в телефона.

Погледайте как блесна небосклонът. Така лице не светва на прощаване.

- Оставаме, оставаме!

О, как ще те забравим, девети март?"

(Откъс от поемата "Девети март" на Симчо Исаков, прочетен от Виктория Атанасова - съставител на сборника "Избрано" (2007) с поезия, проза и романа в стихове на Исаков)

Препоръчани материали
случайно прочетох

Рейтинг : 4004

13.03 2019 в 14:09 2
+ 0
- 0
Интересни ми бяха разказите на преживелите тези събития.Да са живи и здрави и да разказват на младите за да се учат на човещина.
Има исторически факти, които не мога да си обясня.
Как Хитлер е избил 6 млн евреи, а сега Меркел кани бежанци от кол и въже в ЕС ?

Krasimir Chenov

Рейтинг : 838

13.03 2019 в 13:36 1
+ 3
- 0
Не знам това хуманно постижение на българският народ и държава дали има аналот другаде по света. Но това поведение на защита на човешки същества в ситуация която е смъртоносно опасна за живота при подобно волеизлияние е достойно за уважение и преклонение. И много се надявам светът да узнае повече за този подвиг. Аз също знам малко фактология за този исторически факт която празнина тутакси ще запълня .