На масата на бежанците

Александра Маркарян | 10 април 2019 в 11:09 | 4773 |0

Как живеят бежанците в България? Какви хора са? Какво са преживели? Да се боим ли, да ги приемем ли, да им помогнем или да ги прогоним? Сирийски семейства решиха да покажат себе си и културата си не с красноречие, а с гостоприемство и вкусни гозби. На 1 април в София Нур, Осама и Нахла приготвиха традиционни ястия за гостите на благотворителен клас за арабска кухня, организиран от Българския червен кръст и кулинарното училище Food Connection. Екип на OFFNews се присъедини към тях, за предаде историите им на читателите си.

Нур и Осама са семейство. Идват от Идлиб в Сирия. Началото на конфликта ги прокужда от родината им. Пътят им минава през Турция, където Осама работи като готвач. Стигат до България през 2014 г. Тук получават международна закрила и се установяват с двете си деца.

И двамата обичат да готвят. Осама е работил като готвач в Дубай, Турция и България. Докато той е специалист на салатите и основните ястия, Нур е майсторка на арабските сладки.

Към техния екип за приготвянето на вечерята се присъединява Нахла. Тя е от Алепо (може да срещнете името на северния сирийски град още като Ха̀леб, Халѐб, Халеп или Алеп - бел. ред.). Преди да пристигнат в България, със съпруга ѝ и децата им живеят 4 години в Турция.

Семейството е у нас само от около два месеца и половина, но децата вече са записани в българско училище, а съпругът се представя на български: "Аз съм Фарук". Нахла също усилено учи езика и работи в кухнята на ресторант. Той е работил като шивач. На вечерята едната му ръка е шинирана след операция. По дланта на другата личи присаждане на кожа - обичайно след тежко изгаряне. Ръцете на Фарук изгарят тежко, когато ракета там, където работи и избухва пожар.

Оперират го тук, в "Пирогов", с финансовата подкрепа на Червения кръст. На следващия ден, 2 април, трябва да свалят шината и Фарук се надява скоро да започне да работи. Сега семейството се издържа с помощи и благодарение на състраданието на хора, които помагат с хранителни продукти. Благотворителната вечеря също е в помощ на семействата - набраните средства отиват за подпомагането им.

За гостите си тази вечер сирийските домакини приготвят фатуш и табуле - най-известните арабски салати; кабса - ароматен ориз басмати с пилешко месо.

Десертът е халуа ал жибн - халва с моцарела, пълнеж от маскарпоне и сироп, овкусени с розова вода и поръсени с шамфъстък.

"Това са наши приятели, три семейства от Сирия, които имаха голямо желание да споделят с вас как приготвят храната за вкъщи, какъв е техният живот, защо са в България" – Мариана Стоянова представя домакините. Тя е ръководител на Бежанско-мигрантската служба на БЧК и уточнява, че инициативата възможна благодарение на проект, изпълняван от БЧК съвместно с националните дружества на Червения кръст на Германия и Хърватия.

"Сами (мъжът с бялата блуза) е социален работник към БЧК. Той много помага за комуникацията с останалите" - уверява Мариана.

Не само той, почти всички социални работници на терен в Регистрационно-приемателните центрове (РПЦ) на Държавната агенция за бежанците в София, Банкя и Харманли са с мигрантски произход. Те улесняват значително общуването с бежанците.

Необходимостта от преводаческите им умения не се изчерпва само с регистрацията и администрациите, през които бежанците трябва да минат. "Другата ни идея е да знаят, че тук има бъдеще, има перспектива за тях", допълва Стоянова, след което Сами представя останалите домакини: "Шамза, дошла в България преди четири месеца със семейството си; Осама и съпругата му Нур - в България от 5 години с двете им деца; Нахла - от два месеца в България".

"Аз съм Осама от Сирия. Тук всичко ми харесва. Хората са много добри. Децата са в детска градина, и двамата. Успяхме да ги запишем! Много се радвам, че съм тук! Днес дойдохме да споделим нещо от нашата традиция - храната. Салатата ни е като вашата "Шопска" - почти не минава ден без нея. Тя - обръща се Осама към Нур - направи сладко, което е много вкусно, дано ви хареса!"

Нахла пък е приготвила ориза с пилешкото месо, ядките и стафидите.

Гостите на благотворителната вечеря са 20-ина. Любопитни да разберат какви хора стоят пред тях са не само българите. За сирийците тази вечеря е първата им възможност да се срещнат неформално с повече българи, не само с представители на институции, пред които трябва да попълват документи. 

Сред сирийците е и Мохамед - преди социален медиатор към БЧК, а сега - лекар, специализиращ ортопедия в болница "Света Анна". Той избягва камерите и фотоапаратите, стои незабележимо сред гостите. "Много е притеснителен - обяснява Мариана. - Пристига в България, когато е приет тук в специалността "Медицина". Започва да учи български и тогава стават събитията в Сирия, 2011 г.

Мариана Стоянова

"Той е от Халеп. Губи връзка със семейството си. То бяга, нямат връзка, не знаят какво точно става. Труден път, но, слава Богу, са живи майка му и баща му. Намериха се преди три или четири години. Въпреки всички трудности, той работеше през цялото време. Дойде при нас в труден момент за него и при първа възможност го ангажирахме – първо като преводач, след това се отвори място за социален работник. Не е спирал да учи, толкова обича медицината и сега съм много щастлива, че го приеха, втора година специализира ортопедия. Страхотен е!", споделя Мариана.

Как ги приема България?

Не им е много лесно в тази непозната и доста различна обстановка. Но, слава Богу, усещат повече приятелско отношение, отговаря тя.

Сред българските гости има семейства, довели децата си и именно на това обръща внимание Димитър Шопов - шеф-инструктор и създател на Food Connection: "Много се радвам, че има толкова деца. Много е важно този начин на мислене да влиза в главите на хората още от детската възраст и да бъдат по-отворени към различното, чуждото, да погледнат с други очи, защото тези хора не са дошли на екскурзия тук - казва той. - Те са дошли, защото не са имали други избор в държавата си. Както ние сме го правили в началото на 90-те години, за да работим в Западна Европа, така и те са дошли, само че при тях причината да бъдат с нас е още по-драматична."

За пръв път в тази зала провеждаме подобен дегустационен клас, допълва Митко и се обръща към гостите - настоящи и бивши курсисти - с думите: "В други случаи вие щяхте да бъдете хората, които да приготвят всичко това, но днес искахме да им дадем спокойствието да могат се почувстват като у дома си, да имат малко повече време, за да ви разкажат историята си, защото тя е най-ценната и тя би ви нахранила най-много".

Домакини и гости се суетят около трапезата, а Мариана ни разказва за бежанците и работата на БЧК с тях: "Тези хора искат да живеят спокойно и да правят нещата, които са правили в своята държава, в случая – Сирия. БЧК има различни програми за тях - организираме курсове по български език, по професионална ориентация, сега направихме и един шофьорски курс с преподавател, който да разяснява на арабски термините, за да може хората да получат възможност да се трудят."

Мариана нарича "мит" твърдението, че повечето отиват в други държави само заради социалните помощи. "Надявам се, че разумните хора осъзнават колко е малък процентът на тези хора, пренебрежимо малък. Повечето, особено тези в България, наистина искат да се утвърдят, да работят и да живеят като всички нас. Децата им ходят на училище, радвам се, че успяхме и с детските градини, защото е трудно."

Трудно им е да плащат редовно наемите си, ако живеят на външен адрес. Дошли са с някаква сума пари, но тя е свършила, преди да си намерят работа. Тогава службата помага с еднократна помощ. Помага и да си намерят работа, и да учат български. Даже вече са издали учебник. Поддържат връзка с големи работодатели, които търсят Червения кръст, който да насочва към тях бежанци, хора, които вече са получили закрила в България.

Нахла и Фарук също разказват за себе си, превежда ни Сами. Двамата са били в Турция. Дошли легално в България, по програма. Първо ги настанили в Регистрационно-приемателен център за бежанци в "Овча купел", където останали около месец и половина, съпрузите и четирите им деца - на 13, 12, 10 и 6 години и половина.

Нахла, какво оставихте Сирия?

Всичко.

Как се живее там сега?

Има война, има проблеми. Не се живее.

Фарук, от какво е нараняването на ръката Ви?

Сами: До него е паднала ракета или бомба и е изгорила ръцете му.

Фарук: Работих и там, на мястото, падна ракета. Пожар, голям пожар стана и ръцете ми изгоряха.

Как децата ви преживяват всичко това?

Фарук: Много е трудно за тях. В началото, в Турция, като минаваше самолет, се плашеха и се криеха. Мислеха, че ще ги удари. Вече е по-добре.

Харесва ли ви в България?

Много, много. София е много красива.

Успявате ли да учите български, знаете ли някои думи?

Аз се казвам Фарук.

Сами: Децата са много напред. Пишат диктовки, все едно, че са българи, без никакви грешки. Говорят и разбират много. Отидете в училището – ще видите колко хубаво говорят и пишат.

Искате ли да останете в България?

Да.

Сами: Много са доволни от децата в училището. И там са добри учителите. Малко са децата и им обръщат повече внимание. По 10-15 в един клас. Двете големи деца са в пети клас, във втори клас е момчето, в предучилищна – най-малкото.

Какво работехте и с какво искате да си изкарвате прехраната тук?

Бях шивач.

Сами: Направиха операция, Червеният кръст плати в „Пирогов“. Утре (на 2 април - бел. ред.) му махат шината. Дано се върне към професията си като шивач. Жена му е домакиня вкъщи. Мисля, че ще ѝ намерим някаква работа в кухня – миячка или готвачка, да помага. Оризът и пилето тя ги сготви.

Кой ще им помага за децата, ако и двамата работят?

Сами: Ходят на училище – то е от сутринта и има занимания до 17 ч. Така че има време да ходи да работи, да се прибере навреме и да ги посрещне.

От какво имате нужда в България?

Сами: Финансово са много зле.

Ако някой реши да помогне, как може да го направи?

Сами: Нуждаят се от хранителни продукти, например ориз, олио, брашно, захар, доматено пюре, макарони, леща. Понякога получават, но организациите вече спряха тази програма. До 1 г. се плащат наемът и разходите по апартамента – ток, вода. Друго нещо – не. Те живеят в община „Бъкстон“. Той има телефон, дъщеря му отговаря и разбира.

Сами също разказва за себе си. Фармацевт е, в България е от 34 г. В Сирия е живял със съпругата си и трите им деца. Най-големият е на 32 г., инженер, женен. Дъщеря му е на 25, женена, с две деца. Учи за инженер до трети курс, когато заради войната напускат Сирия на 28 януари 2014 г. По това време синът вече е завършил университета и семейството знае, че ако остане, или ще го вземат войник, или "другата страна ще го вземе", както се изразява Сами, и "накрая ще изчезне".

За Сирия казва: "Вече няма държава. Много хора командват там. Който носи оръжие, той командва, той е силният", а за България: "Това е вторият ми дом, вече даже е първият. Това е моят дом".

Баща му и майка му са в Турция. С тях са сестра му и зет му. Има брат в Германия, друг със семейството си е в Швеция, където живеят и две от сестрите му.

"Моите големи деца също отидоха в Швеция и там работят. Останахме аз, жена ми и моят син, най-малкият е тук. Живеем в България. Доволни сме, оправяме се, започваме нов живот. Докъде ще стигнем, не знам."

А каква е Сирия в спомените му отпреди войната? "Преди войната беше страшна, страшна. Който ходи там, да живее в Сирия, иска да остане. Примерно жена ми никога не е мислила да се върне тук. Дори заради войната не искаше да напусне Сирия. Толкова много обичаше Сирия!", отговаря той.

В центъра за бежанци във "Враждебна" има хора от Сирия, Ирак, Алжир, разказва Сами. "Помагаме много на тия хора. Избягали са, напуснали са не от лесно техните страни. Водим ги по лекари, грижим се за тях. За всичко помагаме, от каквото се нуждаят." Ходят заедно на разходки, на екскурзии.

Успяват ли да се отърсят от усещането за войната? "Не е лесно, обаче тук успяват да живеят хубаво, нормално. Ще забравят. Добре е, че човекът забравя. Децата за малко време и се оправят, защото има много програми за тях. Танцуват, рисуват, ходят на училище. През лятото някои успяваме да ги водим на басейни, на градинки."

В центъра се грижат за шестдесет и няколко души. Влезли нелегално. А защо не ги пускат, когато са истински бежанци, когато бягат за живота си от война? "Не знам - вдига рамене - политика."

Защо не малко бежанци не искат да останат в България, след като я харесват?

"Голямото предизвикателство пред тях е, че в повечето случаи семействата са свикнали жената да не работи. А в българската действителност дори с добре платена за нашите стандарти работа, за мъжа много често е непосилно  с едната заплата да плаща наем, да поддържа три, четири, пет деца и жена му да остава вкъщи. Така че окуражаваме жените – дали за надомна работа, дали като се съберат няколко да и правят сладки, да изкарват средства за семейството. Свързваме ги със сладкарски цехове, с хлебарници.

Най-отчайващо е, като не успяват да покриват най-, най-, най-основни нужди. Опитват се да отидат в Западна Европа, защото знаят, че там поне храна и покрив над главата ще имат. Някои тръгват и казват: „Ние със съжаление напускаме България. Тук се чувстваме добре. Вие, българите, сте подобни на нас, умеете да се веселите, топли хора сте, но като няма работа, като не успяваме с тези средства да оцеляваме тук, няма как да останем".

Иначе децата се адаптират бързо и лесно. БЧК помага със закупуването на пособия, учебници, ранички, тетрадки, за да не се чувстват различни от останалите. Където е възможно, покриват и разходите за храна в стола. Работят и за това спортните клубове да ги приемат без такса, за да могат да се върнат по-лесно към нормалния начин на живот. Децата се смесват много лесно - казва Мариана - в момента, в който езиковата бариера е преодоляна, вече не можеш да ги разграничиш.

Как да различим истинските бежанци от трудовите мигранти е въпрос, на който Мариана също отговаря.

"Повечето бежанци, ако имат възможност, един ден се връщат в родните места. Истинските бежанци бягат, защото няма накъде. Те не са тръгнали да търсят по-добър живот, а да се спасят. И много страдат, особено първото поколение, за изгубеното.

Тръгват към към Белгия, Швеция, Германия не просто защото е Германия, а защото там имат братовчед, брат, вуйчо, който знаят, че ще ги приеме в дома си. Това е все още много силна тази традиция – семейството е по-широко понятие, с братовчеди, лели, вуйчовци."

Как хората, които искат да помогнат, могат да го направят?

"Могат с конкретна инициатива, дарение или просто да се запознаят с бежанци. Организираме срещи, като днешната, за да правим заедно неща. Разчитаме много на българските граждани да подемат инициативи – примерно да отидем заедно на музей, ние сме две български семейства, със сирийско семейство.

В училище помагаме на родители на съученици на деца бежанци, които имат желание да отворят домовете си или да опознаят малко повече тези хора, помагаме им със съвети. Когато е нужен превод - също, но децата са много често преводачи.

Най-важното е колкото се може повече хора да разберат, че те са като нас и просто търсят спокойствие, да изкарват прехраната си и да живеят нормален живот", казва още Мариана.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !