Средата на март, Войнягово, старото училище в двора на църквата „Св. Димитър“

Бърза март, подтичва по прашните улици, рошав и развеселен. Дойде време да наобиколи селата, нивите, дворовете, да изтупа от студа сгушените къщи и да се запролети.

Сълзите на баба Ивана

Посрещам първите топли дни в карловското село Войнягово, приседнала на дървен миндер в същата малка стаичка, в която Васил Левски е преподавал в продължение на двете години като учител в селото. Навън е съботно, лежерно, селото сякаш мързеливо приседнало по пладне, преди да се обърне към смрачаване. Историите на 76-годишната баба Гина се редят една след друга, ясни, богати като шевицата върху бродираната й дреха. Оживяват, малко тъжни и много човешки.

… Времето подрежда това,

което е било и ще остане.

„Било, когато моят дядо е бил момче. През далечната 1864 година на Великден, Левски се раздечва в Сопотския манастир. Хвърля расото, отива първо при майка си в Карлово и й дава кичур от косите си като казва, „вземи ми косите и ги прибери, че може да си отида неопят. Една седмица по-късно, на Гергьовден пристига във Войнягово.“

Гина Дъбенска е от Войнягово, целия й род е от това село, години назад тук са се раждали, женили, живеели, създавали са дом и са отглеждали деца, а историите на нейната прабаба Ивана – хазяйката на Васил Левски, отдавна вече са напуснали страниците на родовата памет и се предават от уста на уста от всеки жител на Войнягово. „ Аз съм правнучка на баба Ивана Боюклиева, хазяйката на Васил Левски. Освен своите деца, тя е отгледала и внучето си, моят баща, останал сирак на пет години, грижила се за него до смъртта си. Историите за Левски ги знам от моя дядо Тодор, син на Ивана Боюклиева, и после съм ги слушала от баща ми.“

Васил Левски е посещавал селото и преди от църковно настоятелство да го поканят за учител, твърдят местните. Но двете години от май 1864 до март 1866 година се записват завинаги в историята на войняговци. „Всички 19 човека, които били негови ученици, се реализирали като грамотни хора след това, станали кой търговец, кой учител, а за войняговци да могат да четат и пишат било важно, като будни и непримирими хора не искали турците да ги лъжат и да прибират повече от дължимото“, разказва Пенка Танчева, председател на Народно читалище „Васил Левски“ в селото. „Въпреки, че имал стаичка в преустроеното от навеса за дърва в двора на църквата училище, той по-често оставал в къщата на Ивана Боюклиева, която се грижила за него като за собствен син“, продължава спомените Пенка Танчева. А насреща баба Гина, отпуснала спокойно ръце върху цветната престилка, допълва: „На мен тати все ми разказваше спомен от неговата баба. Присядал до нея, докато тихо си предяла, и я питал: „Бабо, защо плачеш?“ Мислил, че ще му отговори „За майка ти плача, чедо“, а баба Ивана казвала „За даскала, чедо, плача, за Васил Левски.“

Нивата на Левски

„Къщата на моята прабаба Ивана била в края на селото. А в двора й растял много красив бял гюл. Дядо ми Тодор разказваше как, докато играели на двора, виждали Левски да минава през задния двор, пускал коня си да пасе и се прибирал. Веднъж пак така влиза Левски, а отпред турски заптиета. Левски се скрива в стаята, където спяло бебе-пеленаче и ляга под постелята при него, лицето си покрива с черната кърпа на баба Ивана. Турците след него, ама като видели родилка и се върнали. А той без притеснение се обадил: „На бебето пара за съня няма ли да оставите?“ Бръкнал в джоба си турчина и хвърлил една пара на леглото.

Това е само един от случаите, когато баба Ивана треперила от притеснение да не стане нещо, да не заловят даскала. Въпреки това всеки път го посрещала с радост и изпращала натъжена, грижила се за него като за собствен син. Друга случка помня от разказите на моя дядо, много пъти ми е разказвал, че като си тръгвал Левски от Войнягово, се отбил при своята хазяйка да си вземе каквото имал и да се сбогува. Решил да й остави и два наполеона за благодарност, със заръката да си купи с тях нива. Така направила баба Ивана, купила три декара земя, аз тази нива я помня, работила съм на нея като момиче. И до днес войняговци наричат мястото „нивата на Левски”.

Баба Ивана починала на 102 години, а нейният син и мой дядо – Тодор Ангелов Боюклиев, си отиде на 97 години. До последния му ден все помня, че четеше една малка, пожълтяла книжка за Васил Левски. Така го погребахме с книжката.“

… Само живата памет знае кое ще премине.

С тези истории живеят до днес войняговци. Разказват и припомнят двете години като повод да се гордеят с потеклото си, с корените и с времето, което е отминало, но белязало по такъв начин животът им. Спомени за почерненото от новината за обесването на Левски село, спомени за медения глас на Апостола по време на църковна служба, за старата пушка намерена по-късно в къщата на баба Ивана. Осъзнати разкази, дълбоко вплетени в настоящето на войняговци и техните наследници.

Автор: Елеонора Гаджева