Студентката от Юридическия факултет на СУ Павла Сивова предизвика голям интерес и множество коментари с текста, който изпрати до редакцията ни - "Софийският университет, или как да паднем под нулата, докато се държим на върха". Провокирана от интереса към позицията ни, Павла ни прати продължение по темата. По думите ѝ, статията ѝ не е била разбрана. Затова мисли, че е важно да се публикува и продължение на темата - защо е нужно младите хора да останат тук, както и защо вярата в университета не трябва да се губи. Заглавието е на редакцията.

Написах статия за нивото на някои от преподавателите в Юридическия факултет на Софийския университет. Веднага след публикуването й се появиха коментари за това как трябва да се примиряваме с тези нередности, защото хората “са си такива”. Да преглътнем горчивия вкус, останал от усещането, че в мечтания университет се подвизават хора, които с безхаберие потъпкват образа на висшето образование в България. Читателите си задаваха въпроса какъв е проблемът просто ние, студентите, да приемем, че нещата стоят така. Или да си тръгнем, ако не можем да се смирим.

Проблемът е в това, че онези преподаватели, които ни дават надежда, че нещо може да се оправи, не могат да се издигнат и да разцъфнат над безхаберието и цинизма на останалите. Всеки знае, че когато нещо те възмущава, ти говориш за него. Ако всичко беше наред, щеше да има умиротворение сред студентите и преподавателите. Усещането за несправедливост обаче потъпква изблиците на позитивизъм. Блестящите юристи от миналото и настоящето ни карат да недоумяваме защо и как се е стигнало дотук. И днес в Университета се случват прекрасни неща – професори и асистенти работят денонощно за това студентите да развиват мисленето и уменията си, организират конкурси и публични лекции, неуморно се борят “със системата” (колкото и обобщено да е това понятие), и именно затова е жалко, че не могат да се… преборят. Младите все още не искат да остават тук.

Всеки ден слушаме едни и същи статистики. Проучвания, диаграми, анкети ни казват едно: младите хора напускат страната, а тук всичко е… ужасно. Можеш да си умреш от нищото, защото самата здравна система те разболява. Каквото и да си работил, пенсията няма да ти стига. Ако чакаш автобус на спирката, има 25% шанс да бъдеш сгазен от кола и 25% - от самия автобус. По магистралите има дупки. Улиците са черни пътища. Полицаите злоупотребяват... Списъкът е безкраен.

Такива неща си мислиш, докато подаваш документи за университет далеч от тук. Холандия, Англия, Австрия – няма значение, просто да се махнеш по-бързо. Защото всичко е… ужасно.

Аз пък си подадох документите в Софийския университет. На откриването на академичната година в първи курс председателят на Студентския съвет държа реч и поздрави всички за това, че са останали в България. Последваха аплодисменти… “Героизмът ни” беше оценен. Това ме натъжи.

Какъв е смисълът да имаш дом, ако не можеш да се грижиш за него? По-лесно ли е да си тръгнеш, когато срещнеш трудности?

И понеже ние, студентите, не искаме да се смирим, остава въпросът защо още сме тук. Истината е, че именно защото има причини да останем, ни боли, когато бурените убиват цветята. Още от началните класове знаем, че образованието е ключ, който отваря всички врати. Клиширано е, защото е вярно. И какво да правим ние, когато вратата си остава затворена, макар да ни е даден ключът?