Учебните навици трябва да бъдат целенасочено развивани още в периода на ранното детство (яслената възраст) и предучилищната възраст. За тази цел, дали в домашни условия или в детската градина, е наложително възрастните да подпомагат и стимулират процесите на формирането на детските умения, в различни области. Това на практика са игровите, познавателните, образователните, както и социалните и рефлексивните умения у децата. 

Предпоставка за поставянето на адекватни и реалистични цели, що се отнася до тези периоди на детството, е много доброто познаване на физическото, умственото, емоционалното и социалното развитие на едно дете. В съответствие с домашното възпитание или с учебната програма, е необходимо да се вземат предвид индивидуалните характеристики и когнитивни темпове, както и субективните нужди в различните етапи на детското развитие.

С оглед на това, неоправданите темпове на „ускоряване“ развитието на детето и пренебрегването на неговите специфични особености от страна на възпитаващите, може да доведе до инхибиране (потискане) на развитието, което в никакъв случай не допринася за нищо добро впоследствие. Именно поради тази причина, възпитателните и обучителните прийоми или коя да е методика, учебен план и пр., трябва да са предназначени единствено и само за децата, като изходна и крайна точка, а не за удобство на възпитаващите и обучаващи възрастни.

Под когнитивни умения (напр. уменията за учене) се разбира способността на детето да управлява съзнателно неговите познавателни процеси, тоест способността му да управлява субективните възприятия, внимание, памет, мислене, емоции и мотивация.

С други думи, уменията за учене са способността на детето да получава информация, да придобива знания и умения, а също така да изследва и експериментира. Тези умения се формират на база развитието на познавателните умения. Желанието да научава е присъщо за човека и именно то е основният мотив за човешката дейност. Затова детето изучава, наблюдава, експериментира, иска да открива и да преоткрива. То получава съответна информация посредством собствения си опит, много често чрез играта. Според съвременните дидактически теории, децата учат най-ефективно, благодарение на ежедневни ситуации, и когато изучаваното и изследваното е важно за тях. Способността да се учи (може да се нарече и способност за усвояване, познавателна способност) се характеризира със способността на детето да усвоява нови умения и понятия, да разбира какво се случва около събитието, и да разрешава малки по тежест проблеми.

За детето в предучилищна възраст е много трудно да прави разлика между реалното и въображаемото, защото паметта му, способността му да се концентрира, вниманието и скоростта на обработка на информацията, са доста по-ограничени, в сравнение с тези на един възрастен. Формирането и развитието на нервната система на детето зависи от подходящата стимулация, както и качеството на околната среда, която възрастният осигурява. Следователно, ранното стимулиране на детето в този контекст оказва силно влияние върху интелектуалното му развитие.

Възпитанието и обучението на детето в предучилищна възраст трябва да се основава върху прекия опит на детето. От тази позиция, когнитивната (познавателната) дейност се разбира като взаимодействие на психичната дейност на детето, неговите специфични езикови способности и опит. Казано накратко, езикът и мисленето на детето са в постоянен работен процес.
Езиковите умения (речта) помагат на детето да запомня, да задава въпроси, да предава и да получава информация. Понякога езикът може да се използва като заместител на дейността, като бърз начин за решаване на проблем (например, преди да сглоби различни парчета от пъзел, детето може да измисли как да ги подреди, благодарение на мисленето, т.е. на неговата вътрешна реч). Познаването на езика гарантира адекватното разбиране на заобикалящия детето свят.

Всичко това е трудно изпълнимо без играта. Чрез играта детето получава опит, впечатления и нови знания. Когато играе, детето мисли. В играта то проверява и изследва околната реалност, обсъжда и оценява тази реалност чрез различни роли, а накрая получава обратна информация, благодарение на ролите и мисленето на другите участници в играта.

Най-важното, което възрастният трябва да знае за развиването на учебните навици у децата в яслена и предучилищна възраст, е:

– в ежедневните си дейности детето се учи чрез сътрудничество и комуникация;
– колкото по-малко е детето, толкова повече време трябва да се отделя за съвместни дейности с него;
– всички действия трябва да бъдат придружавани с реч, като същевременно родителят/педагогът постоянно трябва да насърчава детето да използва речта;
– децата се учат най-добре, когато се чувстват добре – когато физическите им нужди са удовлетворени и те се чувстват защитени, в комфортна среда;
– децата учат чрез играта;
– всяко дете има свой индивидуален ритъм на учене (силно травмиращо някои по-бавни деца е оценяването им посредством т.нар. „десетминутки“ в предучилищен клас; слабо оцененото по-бавно дете, което в същото време има високи знания, се фрустрира и често намразва учебния предмет за цял живот).

Станислав Пандин е завършил психология в Софийския университет. Специализира в детската психология. Работил е като журналист във вестниците „Софийски университет“ и „Аз Буки“. Има 13-годишен опит като детски и училищен психолог. Бил е научен редактор на методическите списания „Философия“, „Педагогика“ и „Стратегии на образователната и научната политика“. Работил е като PR на държавна институция. Преподавател е във Философския факултет на Софийския университет – „Детско-юношеска и училищна психология“. Психолог е в МКБППМН на два столични района, експерт е в СГС, лектор в НЦПКПС.