Човекът е единственото живо създание, което е способно да си представя бъдещето.

Желанието ни да управляваме живота си като подготвяме различни варианти на реакции ни кара постоянно да творим в умовете си сценарии за бъдещето.

Какво ще се случи? Как ще протече животът ни?

Какво е близкото бъдеще? А какво е далечното?

Как точно прогнозираме бъдещето?

Настоящето ни състояние изключително влияе за изграждането на версиите ни за бъдещето.

Човек много трудно може да си представи, че бъдещето ще е много различно от настоящето.

Когато решаваме например да си направим татуировка е много трудно да предположим, че един ден може вече да не ни харесва.

Хората, които преживяват трудни емоционални периоди, е много трудно да си представят, че тези състояния ще минат. Често те казват. Дотук бях. Никога няма да е същото.

Освен настоящия ни опит върху образите ни за бъдещето рисува и миналия ни опит. Всеки от нас има несъзнаван сценарий за това как ще протече животът му и често тази версия, управлява изборите, които правим в живота си. Често има моменти на дежавю.

Донякъде често наистина попадаме на много сходни ситуации в живота си, но това е защото ние виждаме реалността през една и съща призма. Тя, от своя страна, определя нашите реакции.

Срещаме едни и същи тип хора. Попадаме в едни и същи любовни капани. Шефовете ни се държат по един и същи начин. Имаме усещане за от това, че сме в лабиринт и отдавна се лутаме, търсейки изхода му.

Шансът да променим нещо в живота си е да променим призмата, през която го виждаме или реакциите ни. И така това усещане за безкрайна повторяемост изчезва. Намираме тайния изход от лабиринта на живота си.

Нашите прогнози за бъдещето определят нашите движения по хребета на живота.

Мисловните ни тавани понякога се създават още в детството ни, когато близките ни хора ни подценяват или не ни ушиват криле, вярвайки в нас. И така ние не опитваме. Предвиждаме в бъдещето как ще се провалим и това ни е достатъчен мотив да не мърдаме. Стоим на брега на животите си като котви, които са забравили вече как изглеждат корабите.

Как можем да счупим тези тавани? Единствено и само като опитваме нови стъпки в реалността.

Нашата версия за бъдещето е една от хилядите алтернативни версии за него. И ние можем да я променим като пробием с опита си хартиените тавани.

Не винаги нашите прогнози за бъдещето са реалистични (даже почти никога).

Те черпят образността си от миналото и настоящето ни.

Има изследвания, според които човек си спомня нещата различно според настоящето си емоционално състояние.

Няма две еднакви вътрешни реалности, защото личният ни опит е различен.

Бъдещето... Изследвания посочват, че ние имаме много нисък толеранс към неопределеност в него.

За човешкия мозък е по-добре да има лош сценарий, отколкото да няма такъв.

Може би неизвестността ни напомня несъзнавано на смъртта - непозната, празна земя.

Толкова често си казваме, каквото и да е, само искам да знам.

Нищото е плашещо, неизвестността ни кара всеки миг да сме нащрек и да очакваме да се случи най-лошото.

Върху представата ни за бъдещето изключително силно влияние имат и медиите, както е и днес с Covid 19.

Много важно в условия на неопределеност е да имаме йерархия на авторитетите. А за това помага съзнателната информираност, а не само готовите внушения, които текат ежесекундно.

Страхът парализира рационалното мислене и ние ставаме като снежинки под светлината на уличните лампи. Удряме се в страха си, докато неистово търсим светлината.

Това, че имаме сценарий за бъдещето, влияе и на очакванията ни. Ако нашата версия не съвпадне с реалността има голям шанс да се разочароваме.

Представях си го по друг начин... Но всъщност няма как реалността да отразява винаги нашите представи. Няма как хората да се държат както в нашето въображение. И това е така, защото нашата и тяхната карта на реалността няма как да съвпаднат.

Когато творим образа на бъдещето, ние забравяме да предвидим възможните наши трансформации по реката на времето. Донякъде когато казваме "завинаги"ние казваме, че в този момент ни е хубаво или трудно и не можем да си представим, че ще бъде различно. Като онзи невероятен откъс от" Алиса в страната на чудесата " - Колко трае "завинаги" - понякога няколко секунди.

А всъщност единствената константа в живота е промяната. Като древногръцкото Панта Рей - всичко тече, всичко се променя.

Както казват старите хора - и това ще мине.

В животите ни има от всичко, понякога обаче, то е разпределено в различни времеви периоди.

Това, че нещо е било, не е гаранция, че в бъдеще ще бъде пак така. Това са страховете ни, които ваят бъдещето.

Това, че нещо е сега така, не значи, че така ще бъде - това са моментните ни емоции, които рисуват прогнозите.

----------------

Диляна Велева е завършила магистърска степен по специалност “Журналистика” и магистърска степен по специалност “Психология” на Софийския университет “Свети Климент Охридски”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по психология на БАН и в последствие в Института за изследване на населението и човека, Департамент "Психология".