Понякога този въпрос крещи в мислите ни. Или пък нежно шепне. Зависи какво искаме да се случи в нашата любов и къде точно сме във връзката си.

Има различни психологически теории за това колко трае любовта ( хормонални интерпретации, интерпретации според различните етапи).
При влюбването ние със сигурност сме хормонален взрив, пеперудки, премаляване от блаженство. Припадане в обятията на любимия.

Тогава чувстваме, че обичаме завинаги. Че искаме да бъдем заедно до края на вечността.
Да, но влюбването е наша проекция. Или възприятие за другия като " ти" в кавички. На този етап ние въобразяваме какво има в партньора ни.

Казват, че хората не се променят с времето, а се разкриват.

Това се случва и в етапа след влюбването. Дали ще минем в следващия етап зависи от това колко е голямо разстоянието между нашите собствени проекции и реалното Аз на партньора ни, което с времето започва все повече да се разкрива.
Струва ми се , че любовта прилича на древен зикурат, последователни стълби нагоре към небето( или Бога, кой знае).
Влюбването е едно пулсиращо." ние". Едно чувство, че заедно сме по-силни от смъртта.
Чувство за " завинаги".

Сещам се за думите на Алиса :
"Колко трае една вечност?
Понякога няколко секунди"
Ако успеем да преодолеем усещането и мъничкото разочарование, че човекът отсреща, не е това, което ни се е струвало, че е -  продължаваме към следващия етап, към по-горната площадка на зикурата.

Постепенно от "ние" започваме да се приземяване в животите си и като" аз" и "ти".
Реалността ни го налага, иначе не бихме могли да бъдем социално съзидателни.
На този етап рискът е единият партньор да иска да продължи периода на обсесивното влюбване до безкрай и да не даде територия на другия да има свое лично време, свои приятели, различен свят за мигове.

"Не е същото! Прекарвахме толкова време заедно , а сега е" - са мъничка част от думите разочарованията от промяната на този етап. Разширяването на социалния кръг не значи свиване на връзката. Напротив - би могло да значи обратното - всеки ден влизам обогатен, с още свои същности в двойката.

По време на Втората световна война един невероятен човек - Макс Фриш води свои дневници. Обожавам неговото откровение - любовта свършва тогава, когато си мислим , че сме разгадали партньора си, залепили сме известен брой етикети - ти си.
Любовта свършва тогава, когато не дадем територия на другия да се превъплъщава и да бъде различен.
А това става през общуването. Колкото повече общи измерения, толкова повече близост.
Умението на партньорите да говорят за нещата, да идентифицират проблемите и заедно да имат работеща стратегия за решаване на конфликтите често решава продължителността на връзката.

Любопитството към света на другия дава със сигурност повече живот на любовта.

Да бъдеш любопитен - означава и да си готов да чуеш партньора си, а не да си мислиш, че знаеш какво си мисли и да действаш според собствените си само изпълняващи се пророчества - знам какви си мислите и чувствата ти и започвам да се държа с теб според собственото си вярване. И в един момент пророчеството се сбъдва наистина - но то е заради нашето вторично държание, а не заради действителните мисли на другия.

С други думи, ако искаме да задържим любовта е важно да сме любопитни и отговорни към света на партньора ни. Не сме гадатели. Важно е да чуваме партньорите си. Техните думи, изречения, логиките им за нещата, защото човешките асоциации са прекалено дълго ваяни, за да можем ние да предвидим как точно са се случили при човека отсреща.
Нещо друго, което дава живот и време на любовта е и общата визия за това какво са проблемите и кризите в една двойка.
На японски йероглифът за криза означава опасност, но в същото време и възможност.

Двойките , които умеят да гледат на кризите като възможност със сигурност оцеляват повече по гръбнака на живота. Ако очакваме нещата да са само идеални, това е все едно да очакваме да има само светлина без тъмнина.
Със сигурност любовта трае повече, когато с партньорите си засичаме повече общи измерения, или имаме общи ритуали( неща, които правим споделено).

Ритуалите в живота на една двойка са артериите в тялото на човека - разнасят кръвта на заедността по тялото на любовта.
Повече общи измерения - повече заедност.

Това е категорично.
Когато пиша за времетраене на любовта в мислите ми се отключва и споменът за прочетеното от Фредериг Бегбеде - " Любовта трае три години".
Имам един любим цитат от него - "Любовта, която трае три години, е любов, която не е изкачвала планини и не е потъвала на дъното, а е познала наготово небе. Любовта е трайна, само ако всеки от двамата, знае нейната цена".

Колкото повече инвестираме в нещо, толкова по - голяма стойност има то за нас. В този процес става, така нареченото " опитомяване (точно както Малкия принц опитомява розата).
И тогава другият човек става уникален във всички смисли (ехтят в мислите ми думите на Малкия принц - вие всички сте еднакви , това е моята роза сред розите).

Общите спомени, общите ритуали, общите измерения със сигурност добавят време и качество на романтичната любов.
Една теория, от недрата на социалната психология постулира, че времетраенето на една връзка е равно на нивото на удовлетвореност на партньорството и от качеството на външните алтернативи.

Не вярвам в смятането, когато става въпрос за любов, но понякога наистина тя е пазар. Пазар на любовта.

Отново в своите дневници Макс Фриш има едно невероятно прозрение:
"Всеки човек рано или късно измисля история за себе си, която някога нарича свой живот".

Животът на любовта. Няма кой да ни даде гаранции колко точно трае и какво точно да правим. Има усет за това какво би сработило за даден момент.
Понякога мисля за любовта като нещо трето. Партньорите и любовта. Няма как да расте буйна, ако не се грижим за нея, ако не я поливаме, ако не скубем плевелите.
Вярвам, че любовта е действие. Както би казал Карлсон - действие, действие, и пак действие.
Колко трае в този смисъл една любов?
Няма един отговор. Няма как да има.
Баба ми разказваше някога, когато бях малка, че звездите светят, защото вътре в тях се усмихва по една вечна любов.
Представях си една невидима мрежа от звездни хамаци и звънкото смеене на вечните любови.
Вярвам, че всяка любов, която е била истинска продължава да живее някъде
Не - тя не умира завинаги. Просто сменя квартира.
И това, че е била, е много повече от това колко точно е траяла.
Истинските неща са.

Извивките на душите ни , познали любовта, се люлеят нежно на звездните хамаци.
И съм сигурна ( напълно), че нощем можем да видим безкрайност от смеещи се звънко любови.
И това няма как да не ни даде сила и ние да се усмихнем.

Диляна Велева е завършила магистърска степен по специалност “Журналистика” и магистърска степен по специалност “Психология” на Софийския университет “Свети Климент Охридски”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по психология на БАН и в последствие в Института за изследване на населението и човека, Департамент "Психология".