Най-зрелите къпини в моето детство растяха в края на терасираната ни градина. Там, където, почвата не се обработваше.

Точно преди тях се намираше градината от рози.

Плетеница от цветове - червени, жълти, розови.

Често ходех да гледам цъфналите им корони. Като мънички принцеси в кралския двор.

Зад тях виждах къпиновите храсти. Горди и диви.

Една сутрин не се сдържах. Тръгнах към тях през розите. Напарих детските си колене се с коприва.

И си спомням мисълта си: Надскачам се, надскачам се.

Надскачането е в името на нещо. Тогава името беше ясно - Къпините.

С порастването имената стават все по- дълги и екзотични.

Особено, когато се надскачаме заради любов.

Даже като я пиша тази дума настръхвам чисто физически.

Да се надскачаш. Какво точно надскачаме?

Принципи. Ценности. И все пак най- трудното надскачане е да надскочиш сърцето си.

Случва се в любовта. Във всичките й измерения.

Когато стоим във връзки , в които усещаме, че партньорите ни човъркат с пръсти коричките на незарасналите ни рани. Стоим в името на любовта.

Когато майка на наркоман,който е съсипал живота й, е с него търсейки отчаяно помощ, тя надскача принципи, морала си. В името на майчината любов.

Когато прощаваме пак се надскачаме бясно. Надскачаме болката си и разочарованието.

В работата се надскачаме, когато търпим неоснователни критики.

Да се надскочиш е да скочиш по- високо от себе си.

В такова мигове чувстваме вътрешната си сила най- близо. Припламва в сърцето. Рисува с жарава нови висоти.

Затварям за миг очите си. Усещам как парят колената ми. По малките ми пръстчета бодилчета от рози. Само миг ме дели от най-зрялата къпина на света.

Няма такава сладост.

След като се надскочим - празнуваме. Безкраен празник, като в романа на Хемингуей.

Само, че не можем да го правим постоянно.

Защото надскачането изразходва огромно количество емоционални ресурси.

А когато те се изчерпат напълно, литва и душата

Или пък сърцето.

Надскачането и Къпините. Важен е балансът.

Дали си струва каузата?

Ако само ние се надскачаме в отношенията, определено не.

По-добре е да нарисуваме врати и да напуснем ситуацията.

Ако двама души се надскачат едновременно, обаче, имат шанс да запалят с височината си звездното небе.

Звездите се раждат от тази тайна комбинация.

От прошката.От любовта. От дългия път към любовта.

Тихичко си тананикам вече. Струвала си е къпината. Сега устните ми са мастилено черни.

Но черното свети и нюансира розовата ми градина.

Надскачането дава нюанси в цветовете на живота.

След него не можем да бъдем същите.

И това е красиво.

----------------

Диляна Велева е завършила магистърска степен по специалност “Журналистика” и магистърска степен по специалност “Психология” на Софийския университет “Свети Климент Охридски”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по психология на БАН и в последствие в Института за изследване на населението и човека, Департамент "Психология". Специалист е в сферата на социалната и консултативната психология. Била е водеща на специализирани психологически тренинги на водещи фирми в сферата на информационите технологии и е водила специализирани рубрики редица български медии.

Работи в Център за психология и психотерапия - София.