В тези напрегнати и размирни времена, наред със статиите и репортажите, които са адресирани към проявленията на народното недоволство, има и такива, които акцентират върху проявленията на изобразителното изкуство и визията му за толеранса между етносите. Имам предвид настоящ столичен проект, който се осъществява на територията на Централната автогара, със съдействието на програма „Европа“. Идеята е осем художници да преобразят не особено привлекателния подлез на метростанцията в посока автогарата.

Целта на случващото се е, чрез изкуството на изявени артисти на спрея, да бъде дадена заявка към света от страна на София, че тя е мултикултурен град, който разбира толеранса.

Същественият въпрос тук е дали самият толеранс би разбрал посланието на безспорно професионално изявяващите се автори на Централна гара? „Толерансът“ и от страна на някои негативни обществени нагласи, които пребивават, кютъйки някъде по средата между патриотарството и носталгията, и от страна на някои етноси, към които именно е насочен въпросният толеранс от дълго време насам.

В този контекст, благодарение на науки, каквито са социалната психология и социалната антропология, можем да направим заключението, че наред с (още веднъж подчертавам дебело), креативното изкуство на професионалните улични артисти, безусловно на същото място ще се появи и друга форма на изографисване, която по никакъв начин няма да можем да наречем изкуство.

А какво да кажем за онези постоянно там пребиваващи, защото все пак и към тях реално погледнато е насочена кампанията. Тяхната висша форма на критицизъм ще бъде проявена не посредством естетическите измерения на човешката мисъл, а посредством „достойнствата“ на естествените органични достижения, което между другото не е някаква новост за това ключово място и околността въобще.

Силно се надявам творбите всячески да бъдат запазени и дай Боже критиците да са подготвени за това предизвикателство. Всъщност любовта и разбирането на формите, проявленията и предизвикателствата на изкуството би трябвало да се възпитават у човека още от най-ранна детска възраст.

Но, да не се окаже така, че най-добрата форма на изкуство за подлеза на автогарата е ежедневната и упорита дезинфекция на стените, и едни вече чисти тухлички, които всъщност би трябвало да поставят деликатен акцент върху античността на града?...

Станислав Пандин е завършил психология в Софийския университет. Специализира в детската психология. Работил е като журналист във вестниците „Софийски университет“ и „Аз Буки“. Има 13-годишен опит като детски и училищен психолог. Бил е научен редактор на методическите списания „Философия“, „Педагогика“ и „Стратегии на образователната и научната политика“. Работил е като PR на държавна институция. Преподавател е във Философския факултет на Софийския университет – „Детско-юношеска и училищна психология“. Психолог е в МКБППМН на два столични района, експерт е в СГС, лектор в НЦПКПС.