Преди години ми се наложи да съобщя на цял клас третокласници за смъртта на без време починалото им другарче. Психологичната работа в индивидуален и групов план продължи повече от една учебна година. Тогава родителите взеха най-доброто решение и оставиха нещата в ръцете на специалистите – детски психолог и педагози, които да свършат работата си.

Смело мога да заявя, че учебният процес продължи адекватно, именно защото травматичната ситуация не беше премълчана типично по нашенски. Нарушавайки традициите, специалисти и родители съумяхме да въздействаме адекватно върху психичното здраве на децата. Трябваше да говорим за смъртта. Сакън на „традиционалистите“...

Съвременният български самец често е възпитаван по модела: „Какъв мъж си ти, че ще плачеш, бе!“, както и „Я бъди мъж, бе – я стегни! Какво ми цивриш тука – все едно си момиче“. С други думи, на една огромна част от мъжкото ни съсловие е вменено от най-ранно детство да не споделя и да не говори за проблемите си. Тази неспособност е продиктувана от систематично насажданото чувство за вина, че човек трябва да носи товара на тегобите си безмълвно и обезателно. За символичната кастрация и чувството за малоценност в подобни случаи няма да говоря.

Има статистически данни (о, ужас – на западни, но, спокойствие и здрава храна – и на руски психолози!), които обвързват ранната смърт на хората с неспособността им да споделят. Но, не – българският мъж е дълголетник и това няма абсолютно, ама абсолютно нищо общо с психичното здраве. Друго си е да премълчаваш, да изтласкваш проблемите си дълбоко в себе си или да отричаш тяхното съществуване. До голяма степен съдържателните компоненти на следствието се пресъздават в любимата на много от нас сентенция „Преклонена главица сабля не я сече!“.

Неспособността да споделяш означава до голяма степен, че и в живота си безгласна буква. Споделянето на маса не се брои – едва ли някой може да получи нещо адекватно по този начин. Често след такива разговори не остава свободно място по гърбината за поредния остър нож.

Днес се натъкнах на информацията, че някои наши медии изказват острото си възмущение от новия комплект на „Лего“, който виенският гробищен парк предлага на децата (с изричното разрешение на родителите!) за по-бързото асимилиране на болката от травмата, наречена физическа и емоционална смърт. Темата на комплекта е опечаленото семейство и много австрийски родители споделят в социалните мрежи, че отдават безусловната си подкрепа към всичко, което е в помощ на децата им. И, о ужас – защо органите в държавата ни все още не са се самосезирали!

Мисля, че е крайно време след норвежките композиции да ни връхлетят и австрийските такива.

Скъпи колеги, смъртта е естественият 100-процентов завършек на живота ни. В нормалните училища по света се правят дисекции на жаби и дори смъртта присъства като урок още в началното училище. Но бъдете сигурни – не само като комуникативен процес, а всичко това е придружено и с интерактивни методи. Каквото например е едно „Лего“.
Но, нека отново замълчим услужливо по темата за смъртта... Бъдете сигурни, че именно по този начин това, което премълчаваме ще дойде по-бързо – и пряко, и преносно. Доказали са го дори и руските учени!

Станислав Пандин е завършил психология в Софийския университет. Специализира в детската психология. Работил е като журналист във вестниците „Софийски университет“ и „Аз Буки“. Има 13-годишен опит като детски и училищен психолог. Бил е научен редактор на методическите списания „Философия“, „Педагогика“ и „Стратегии на образователната и научната политика“. Работил е като PR на държавна институция. Преподавател е във Философския факултет на Софийския университет – „Детско-юношеска и училищна психология“. Психолог е в МКБППМН на два столични района, експерт е в СГС, лектор в НЦПКПС.

Още по темата

15/05/2019

Интервю

Психологът и музикант Станислав Пандин: Тайната е да не спираш