Развитието на политиките за равнопоставеност между половете беше сред главните критерии, по които България трябваше да работи, за да бъде одобрена като страна членка на Европейския съюз. Девет години по-късно държавата ни все още не разполага с институционален механизъм като Закон за равнопоставеността на жените и мъжете. Жените у нас получават с 13,5 на сто по-малко отколкото мъжете и заемат непропорционално малко ръководни постове в парламента, органите на местната власт и бизнеса.

Парадокси на равенството

Разликата в заплащането между жените и мъжете отразява дискриминацията и неравнопоставеността между двата пола на пазара на труда, но темата засяга още: безработицата и социалната несигурност, разделението на труда по пол, домакинския труд и дори разделянето на обществена и частна сфера, както и имиграционните процеси. Според данните на Европейската комисия България отчита 14,7% неравенство е заплащането при средна стойност за Европа от 16,4 %. Цялостната статистика за ЕС показва изненадващи резултати, тъй като в страни като Словения, Малта, Полша, Италия и Румъния т. нар. “gender pay gap” е под 10%. А в държави като Унгария, Словакия, Чехия, дори Германия и Австрия този показател надвишава 20%, а в Естония той достига до 30%.

Равнопоставеността на половете стои в основата на ценностите в европейската общност. От икономическа гледна точка тя е необходима за постигане на максимален растеж в ЕС, а използването на потенциала на жените е предпоставка за ускоряването на процеса. Това включва и осигуряването им на по-голям и гарантиран достъп до отговорни, управленски постове както на институционално ниво, така и в бизнеса.

Липсващите основи на равните възможности между половете

През 2013 г. Европейската комисия внесе предложение за налагането на квота от 40% за жените в управителните бордове на публичните компании. То все още не е прието от всички държави членки, част от които официално заявяват, че са против. България е сред тях, а мотивацията ѝ гласи, че решението за фиксирани квоти трябва да се вземе на национално ниво. Въпреки, че правото на недискриминация по признак пол е гарантирано в Хартата на основните права на ЕС, държавите членки са тези, които решават как да се работи за постигането на резултати по дадена директива. Според Индекса на Европейския институт за равенство между половете средната стойност за паритета между половете в България е едва 38,5%, при средна стойност от 52,9% за ЕС.

Според данни на КНСБ едва една пета от народните представители в държавата са жени, а една десета са кметове. Липсата на закон, който да гарантира равните възможности у нас, допълнително усложнява ситуацията. Последният Национален план за действие за насърчаване на равнопоставеността на жените и мъжете е приет през 2015 г., а в началото на тази година стана ясно, че Комисията по труда, социалната и демографската политика е приела Законопроекта на първо четене. Според коментара на омбудсмана Мая Манолова засега текстът има по-скоро пожелателен характер, липсва конкретика и в него се предлагат стратегии, които вече се прилагат. Предстоят промени между първо и второ четене, които трябва да подобрят съдържанието на Закона. Опитите той да бъде внесен датират от 2002 г., а натискът за влизането му в сила идва от страна на ЕС и ООН.

Причините

Макар и днес равенството да се гарантира конституционно, то се оказва някак „безплътно“ пред традиционната концепция за права, зависещи от „природните качества“ на индивидите, или социалните групи, към които те принадлежат.

Публичната сфера е била доминирана от мъжете твърде дълго, а историческото изключване на жените като политически субекти от нея е бетонирало сексистки стереотипи, които трудно могат да бъдат изкоренени изведнъж. Явната полова йерархия е причина за половата сегрегация на труда и компетенциите, на пространства и власти.

Известно е, че една от основните пречки пред участието на жените в политиката е неравнопоставеността по отношение на т. нар. индикатор за време. С други думи – жените по света отделят средно по четири часа на ден, за да се занимават с домакинска работа и грижи за другия. Тази работа, която в крайна сметка е неплатена, се счита за „типично женска“ и това води до общото ѝ подценяване и незачитане. „Двойният товар“ при съчетаването на работа и личен живот представлява огромно предизвикателство за повечето жени днес.

В България жените работят предимно в оцеляващите сфери, където липсва държавна подкрепа: текстилна индустрия, услуги, търговия, обществено здраве и образование. Това е типичен пример за сегрегация в заетостта. Като причини за феминизирането на тези сектори могат да се отчетат традиционните социални нагласи, както и по-голямата готовност на жените да работят за по-ниско заплащане, сравнени с мъжете.

Немаловажен фактор е и потенциалното майчинство, с което една жена би „ощетила“ своя работодател. Същото важи и за работещите на държавна позиция, където заплатите традиционно остават по-ниски. А разликата в заплащането между мъжете и жените се усеща още по-болезнено, когато стане дума за пенсии – средно 30 на сто в полза на мъжете в България и 40 на сто в ЕС.