Пожари, наводнения, земетресения, пандемия. Среща с най-ледените кошмари, сбъдване на най-мрачните страхове. Огромна бездна от самота и безпомощност. В нея потъва човек, изправен пред хладнокръвния глад на бедствието. И точно там – в най-тъмното, студеното, самотното – доброто отново се ражда. А където е доброто, там е и тя - въоръжена с огромното си сърце, фотоапарата си и с фокус върху човечността.

Тя е Тихомира Методиева -Тихич. 

Къде са корените на пословичния ти алтруизъм и вярата ти в добротата?

Вярвам, че това е естественото поведение на всички хора - да се отнасяме към другите така, както очакваме и те да се отнасят към нас, без значение към любимите, близките, познатите или непознатите хора. Това да съм доброволец ми предоставя възможност да се срещам все с добри хора, посветили се на различни каузи, за които мога с часове да разказвам. Но за да ви убедя, че добротата на хората е ежедневие, ще споделя две случайни срещи.
Една есен привечер влязох в село Змеица с раница на гръб. Просто преминавах по пътя си из Родопите. По улиците нямаше хора, време за вечеря беше. Срещу мен се зададе жена с два хляба в ръцете. Поздравих я и попитах къде е магазинът, а тя отвърна: „Магазинът затвори. Вземете го!“ и ми подаде с усмивка единия хляб.

Друг път слязох от маршрутката на разклона за село Оногур, където щях да снимам скални манастири и бях решила, че ще нощувам някъде по нишите в скалите. Носех си шалте и спален чувал. От маршрутката слезе и една жена, с която се заприказвах по пътя за селото. Като ме попита: „Къде ще спиш?“, аз искрено отвърнах: „Някъде из скалните ниши в района.“ Това я притесни. Не ме остави да тръгна, докато не обещая, че ще се върна да нощувам у дома ѝ. Поснимах и се върнах като се стъмни. Бедна селска къща. Една стая с две легла и печка. Без маса. Вечеряхме седнали по турски на пода. Разделихме си каквото имахме. После ме заведе да се запозная с комшиите. Те имаха телевизор. Моята домакиня не. Тя имаше огромно сърце.

Добротата може ли да боли?

Добротата е безценна и не причинява болка. Напротив, носи радост. И за двете страни - и за получаващия, и за даряващия.

Впускаш се във всякакви бедствия - пожари, наводнения, земетресения, ковид... Къде ужасът беше най-осезаем?

Утрото на 20-и юни 2014 г. в Аспарухово. Тръгнахме с група приятели от София, като научихме какво става. Пътувахме през нощта и пристигнахме, когато се развиделяваше, преди да бъде формиран щабът. Нямаше още други доброволци. Нямаше още лопати. Не знаехме къде ще бъдем най-полезни. Слънцето се вдигаше бавно и откриваше пред очите ни бедствената панорама. Хората обикаляха и търсеха познатите си от потъналите в кал къщи: „Къде са Пешови?“ „Прибраха ги съседи от блоковете“. Облекчено си отдъхваха и продължаваха към следващата къща... Ринехме в двора на една от къщите близо до брега. Стопанката работеше с нас. Вдигна поглед към крана, който вадеше коли от морето и каза: „Я, колата на внука!“ и продължи да рине кал. Аз спрях и я погледнах. Тя разбра мълчаливия въпрос. „Вчера видях как водата отнесе кола с жена на шофьорската седалка. Ние сме живи.“ Представих си гледката през нейните очи. И безсилието. И състраданието. Колата нямаше никакво значение.

Коя картина ще остане завинаги в съзнанието ти?

Всеки си представя бедствието картинно. Може би защото в повечето случаи гледаме през телевизионния екран и запечатваме образите в съзнанието си, но това е една доста ограничена картина. За онези от нас, които сме били там на място, най-силният спомен ще остане миризмата. Онази на наводнението в Мизия. Миризмата на гниещи зеленчуци в продължение на десетина дни под водата в градините, на трупове на умрели кокошки, на осеяния с изсъхнали червеи двор на детската градина. Тази миризма се беше просмукала в целия град и дълго не напускаше съзнанието ни.
Незабравима е и миризмата на горския пожар, която беше обвила косите, дрехите и раниците ни, докато гореше Бистришкото бранище - аромат на Бистришки парфюм, го наричах.

Пандемията обаче те отведе в един друг свят, за който сподели, че те е сблъскал с обезчовечаването. Защо пандемията ни раздели, вместо да ни очовечи?

Опасявам се, че пандемията ни промени необратимо. Принуди да се съсредоточаваме в себе си. Да избягваме другите. Да се страхуваме от другите. Този страх, сякаш отнема ежедневно от човечността ни. Другите може да са болни. Другите могат да ни заразят. Другите могат да заемат последното легло. В стремежа си за оцеляване, дотолкова се изолираме, че преставаме да виждаме другите като ближни, а започваме да разпознаваме в тях заплаха.

Като доброволец в болницата най-много ме възмути поведението на пациентите и на роднините към лекарите. Държим се арогантно с хората, от чийто професионализъм зависи оцеляването - и нашето, и на близките ни, и на непознатия на съседното легло.

Лекарите са длъжни да ни спасят, без значение дали могат да спасят всички ни. Нас трябва да спасят. Нямат право да се уморяват. Нямат право се разболяват. Нямат право да умират... Е могат, ама първо да ни спасят. Настояваме да ни спасят. Нас. Мен.

Оплакваме се от условията, в които ни лекуват. Нас. А не осмисляме, че това са условията, в които сме оставили спасителите да ни спасяват. Това е най-лошото на пандемията, че ни направи себични. Не че ни затвори в домовете, а че ни затвори вътре в егото си.

Как си обясняваш мощта на малките общности, които се борят докрай за своите каузи, а в същото време все още липсва силно гражданско общество?

Не съм съгласна, че липсва силно гражданско общество. Има достатъчно активни хора. Не става насила, не става и със сочене с пръст. Малките общности изграждат обществото. Най-успешните активисти, не са най-шумните инфлуенсъри, а са онези, които ненатрапчиво променят света около себе си.

Впечатлена съм от елегантния начин, по който собственикът на магазин за хранителни стоки в един малък град го постига. Магазинът е разположен на голяма площ с голям паркинг. Първото нещо, което посреща хората на вратата, е стойката за велосипеди, на която са подпрени няколко колелета, собственост на магазина. На врата има надпис, който съобщава, че за сметка над 10 лв. клиентите имат право на безплатно ползване на велосипед за 24 часа. В магазина има всичко. Дори изтънчен жълтопаветен вегетарианец не може да се оплаче от липса на пресни стоки. В магазина има кафене и пицария, от които звучат рок и поп хитове от 60-те, 70-те, 80-те. Чуват се и вътре, и отвън на паркинга приятно силно, ненатрапчиво. До кафенето и зад касите на магазина е разположена библиотеката. Да, истинска библиотека с книги и хартиена картотека, като тези от детството ни.

Има, разбира се, безплатен wifi. Има и безплатна тоалетна. Не, не се иска код от касовата бележка, за да влезеш. Вход свободен. Вечер на паркинга деца карат кънки и колела, тийнейджърите се събират да си общуват на живо и онлайн, и спокойно, и ненатрапчиво в главите се запечатват хитовете от 60-те, 70-те и 80-те... Когато видях собственика на магазина за първи път, бършеше масите на кафенето. По-късно, докато чаках на опашка на касата, го чух да пита съседната касиерка: „Ти от кога не си почивала? Да те сменя?“ Не се стърпях. След като си платих сметката, отидох при него и му стиснах ръката. Е, не си го представяйте толкова агресивно. Приближих се с огромната си усмивка, тогава още не носехме маски в магазините, и калните си работни дрехи и му се представих: „Здравейте! Аз съм един от доброволците, които работят в близкия археологически обект. Археологът ми каза, че Вие сте собственик на този магазин и идвам да Ви стисна ръката. Благодаря Ви, че правите чудеса!“

Ако парафразираме Сюзан Зонтаг, според която фотографията е героизъм на виждането, ти чувстваш ли се герой?

Не, чувствам се просто полезна.

Твои фотографии традиционно са отличавани в конкурси и участват в изложби. Показа лицата на доброволците в проекта "Калени в огън". Кое е онова съкровено и невидимо, което искаш да покажеш?

Щом успявам да го покажа с фотографиите си, не е толкова невидимо. Само трябва да насочим поглед към него и да фокусираме във фотографския смисъл. Като се изчисти образът, ще видим, че общото при всички е Човечност.

Проектът „Калени в огън“ показва лицата на доброволците – пожарникари и спасители. След множество подбори, с журито на конкурса, във финалната селекция влязоха 12 доброволци. Един до друг показвахме портрети на доброволците в динамиката на бедствието и в ежедневна спокойна среда.

На едната снимка е Румен, който гаси огромни пламъци в гората, на другата - Румен, който сипва чай в кухнята си. Касандра, обвита в дим, която гаси запалени отпадъци на полето и Касандра, която учи за изпит в градската библиотека. Боян, който излиза с шланга от загасеното мазе и Боян, който преподава на децата в училището. Стоян, който заедно с кучето си търси пострадали в лавина и Стоян, който разхожда кучето в парка. Борислав, който скача да спасява паднали в бързи води и Борислав, който вечерта си вари чай на огъня в лагера. Ива, която премества горели дънери в горски пожар и Ива, която носи към пещта тава със сладкиши. Момчил, който разрива калта в Аспарухово и Момчил, който чака клиенти с таксито. Георги, който разрязва катастрофирал автомобил и Георги, който пее в рок група. Костадин, който обезопасява разрушена от земетресение сграда за евакуиране на пострадали и Костадин, който излиза от офиса си след работа. Енчо, който изнася по въжена система носилка с пострадал между климатиците на сградата и Енчо, който се разхожда из пещерата. Тони, който търси пострадали в горяща изоставена постройка и Тони, който разговаря в качеството си на здравен медиатор с нуждаеща се от здравна грижа жена. Петър, който гаси пожар в боровата гора в Кресненския пролом и Петър, който тренира в парка.

Това, което иска да каже авторът, в крайна сметка е, че всеки от нас може да бъде доброволец. Не са необходими свръхспособности. Рецептата е капка смелост, разумна доза безразсъдство и човеколюбие на вкус.

Как изглежда доброволчеството у нас?

Доброволчеството е разнолико. Това лято, като част от инициативата на БЦНП „Граждански стопаджии“, снимах няколко каузи, при които доброволците не са подложени на толкова рискови ситуации, колкото в борбата с бедствията. Каузи, в подкрепата, на които всеки лесно би намерил мястото си.

Едната организация е Фондация „Рождество Христово“, която подпомага жени в неравностойно положение. В социалния им център се приготвя храна за самотни майки и баби, а в занаятчийските работилници жените участват в изработването на вълнени сувенири с религиозна насоченост.

Другата е Фондация Bfree (Българска Фондация за Изследвания, Образование и Предприемачество), която работи за изграждане на връзки между различни култури, религии, езици и националности. Това лято те организираха веселото състезание "Trasure hunt" като част от проект по дигитален детокс, в което участниците от различни националности трябваше да намерят столични забележителности, без да ползват мобилни технологии. Междувременно трябваше да извършат колкото се може повече натурални размени с различни непознати хора на улицата, докато обикалят по предварително определения маршрут. Към всяка група студенти имаше доброволец българин, който им помагаше в търговските преговори и ги ориентираше за най-краткия маршрут до предварително определените точки. Комуникационните умения на участниците и на доброволците са изключително важни в този вид улични обучения.

Сдружение „За Земята“ работи за създаване на природосъобразен и равнопоставен живот на нашата планета, без експлоатацията на хората и природата. Стараят се да стига до съзнанието на обществото информацията за застрашеното състояние на живота на планетата, като организират кампании за защита и възстановяване на околната среда. Най-популярната е кампанията им „Боклукът в раницата“. Всеки турист е срещал техни стикери по хижите. Ежегодно "За Земята" организират почистване на високопланински труднодостъпни територии в националните паркове. Тази година усилията на доброволците бяха съсредоточени около хижите "Момина поляна" и "Бенковски" в Национален парк "Централен Балкан". След почистването, служители на Националния парк извозиха събраните чували до градските сметища, а каквото беше възможно бе предоставено за рециклиране. Почистванията край хижите напомнят на археологически проучвания. Пласт по пласт се открива информация за кулинарната култура на туриста и неговите хигиенни навици и тази „култура“ се събира от труднодостъпните места, където е трупана с години. Наред с огромните количества бутилки, консерви и буркани, намирахме и гребени, ножчета за бръснене, паста за зъби, електрически крушки. За по-младите сред нас най-любопитната находка бяха бутилките Кока-кола с лого на кирилица. Малцина знаеха историята за това, че от 1965 г. до началото на 90-те Кока-кола имаше лого на кирилица специално за България.

Хубаво е да осъзнаваме, че до хижите камион за боклук никога не стига. Те нямат сметоизвозване. Всяка консерва, всяка бутилка, качена горе от туриста, трябва да бъде свалена до близкия град. От кого? Хижарите не смогват да свалят боклука на всички туристи, затова пластмасовите и хартиените опаковки масово се изгарят по хижите. Бутилките, консервите и другите трудногорими отпадъци са изхвърляни в обособени ями в близост под хижата. Едва в последните години, откакто обществото започна да осмисля проблема със затрупващия ни отпадък, хижарите започнаха да извозват отпадъците към близките градове.

Снимах акцията и на още една екологична организация Сдружение ОЦОСУР - “Обществен център за околна среда и устойчиво развитие”, които се стремят да превърнат опазването на околната среда в личен интерес на всеки човек. Всяко лято те провеждат палаткови еколагери за доброволци в Екоцентър Езерец. Тази година доброволците се учиха на техники за екостроителство, като измазаха стените на банята с глинена мазилка, направена от местна глина, пясък и слама, и участваха в изграждането на удобства и красоти от рециклирани вещи на плажа на Езерец. Доброволците "съживиха" старо черчеве, пребоядисвайки го във весели цветове. Превърнаха два бракувани сноуборда в плажни пейки и направиха библиотека от изхвърлен хладилник.

Почистванията, залесяванията и поддържането на средата са от най-често извършваните дейностите чрез доброволци. Това са активности, за които няма възрастови ограничения. Здрав кръст, здрави ръце и желание - само това е необходимо. За доброволците е важен ефектът, който постигат с дейността си - да зарадват хората и да ги накарат да се замислят за средата, в която живеят.

Възкръсналото черчеве вече се превърна в символ на Езерец, заедно с музея на отпадъците, който се намира до него, и летовниците започват да се замислят за средата, която оставят в наследство.

Има ли нужда добротворството от регулация, в контекста на дългоочаквания закон за доброволчеството?

Не можем да бюрократизираме добрата воля. Неразумно би било да очакваме поставянето на доброволчеството в рамки да ни помогне да намерим съмишленици за каузите си. Повечето видове доброволчество са спонтанни актове, които нямат нужда от специална регулация. Според мен искрените доброволците нямат нужда от стимули. Имат нужда единствено от това да не им се пречи. С прекомерни ограничения рискуваме да отблъснем желаещите да помагат.

Организациите, които работят с уязвими групи, разбираемо са по-недоверчиви към доброволците. Процесът по подбора им и изграждането на доверие отнема време, а всяко усложняване с бюрократични регистрации и разрешителни излишно ще затрудни срещата на доброволците с нуждаещите се от тях организации. В крайна сметка добронамереността на доброволците се вижда още първия ден. Даваш му най-трудната или най-мръсната работа и ако не се откаже, го каниш да дойде пак.

Специално доброволците пожарникари имаме горчив опит от работата по правната рамка за дейността ни. Пожарникарското доброволчество е свързано с доста рискове и съответно със сериозни инвестиции, които ние в качеството си на данъкоплатци правим, за обучението и екипировката на доброволците. Дейността е регламентирана в Закона за защита при бедствия и в две наредби.

През 2014 г. с колеги от Националната асоциация на доброволците в Република България успяхме да добавим в Наредбата за доброволните формирования (Наредба за реда за създаване и организиране на дейността на доброволните формирования за
предотвратяване или овладяване на бедствия, пожари и извънредни ситуации и отстраняване на
последиците от тях) тeкстове, съгласно които доброволците можеха да дават безплатни дежурства в пожарната. Дежурствата бяха страхотен пример за симбиоза между доброволци и пожарникари. От една страна предоставяха възможност на доброволците след преминаване на обученията да затвърждават знанията си и да тренират уменията си в реална ситуация. От друга страна доброволците оказваха незаменима помощ с безплатния си труд на сведените до минимум екипи на пожарната. Три години по-късно, през 2017 г., тези текстове бяха премахнати от Наредбата и все още не можем да ги върнем.

Много голямото разочарование беше за доброволците, че зад гърба ни беше заличен текстът от Наредбата, въпреки че представители на Асоциацията участвахме в работните групи по промените в Наредбата и на нито една среща темата за дежурствата не беше дискутирана, дори не бяха внасяни предложения за промени на тези текстове. След края на обсъжданията, текстът просто беше заличен от чиновниците от ПБЗН. Доброволците направихме няколко опита да възразим, демонстрирахме с искане да се върнат текстовете за дежурствата, пресконференция правихме, но темата не беше обществено значима и заглъхна. Много от доброволците пожарникари се демотивираха и се отказаха от донкихотовските битки с вятърни мелници. Насила не можеш да даваш.

Удостоена си с редица награди, сред които и за цялостен принос в конкурса „Граждански будилник“ на Български център за нестопанско право. Какво ти носят тези признания?

Честно казано малко ме стресна тази награда на „Граждански будилник“ за цялостен принос. Звучи ми като нещо завършено, нещо приключило, звучи като край на кариерата. Извън шегата, наградите ми носят притеснение, обаче са повод да разкажа на другите за каузите, покрай които ги получавам. Наградите са за каузите. Бих се радвала поне един човек да се вдъхнови за някоя кауза и да намери съмишленици, с които да променя света.