„Исландците знаят името само на два вида дървета: коледното и онова там, другото.“ - Хелги Халфданарсон, плодовит преводач на чуждестранна класика (вкл. на Шекспир и Корана) във вестникарска статия, посветена на крайно бедния исландски речник за дървета и цветя.

Две години преди да направи историческата малка стъпка на Луната, Нийл Армстронг лови сьомга в Северна Исландия. Негова снимка край реката е изложена в регионален музей, но изображението е толкова миниатюрно, че ако не се вгледа, човек ще го помисли за илюстрация на ваканционния живот през 60-те години на ХХ век. Усмихнат едва-едва и с въдица в ръка, трийсет и шест годишният Армстронг може да мине за местен – докато не забележите бейзболната му шапка и шикозните авиаторски слънчеви очила. И разбира се, четирите слоя дрехи.

През онова лято Армстронг и още няколко души се подготвят за космически полет в тренировъчните лагери на НАСА във вътрешността на Исландия. Белите нощи скриват от поглед крайната им цел. Армстронг и колегите му са тук, защото сред исландските планини НАСА открива пейзаж, наподобяващ лунния – без растителност, без живот, без цветове, без всякакви ориентири. Цялата област на практика е скалисто плато.

„Ако искате да посетите някое място на планетата Земя, което прилича на Луната“, пише геологът от Хюстънския университет доктор Елбърт Кинг, участвал в обучението на космонавтите от екипажа на „Аполо“, „Централна Исландия трябва да е сред първите в списъка ви, понеже е красив образец на вулканичен терен без абсолютно никаква растителна покривка“.

Кандидат-космонавтите се възползват в пълна степен от голата земя. Разделят се на отбори и за разтоварване играят футбол на очертани с камъни врати. За да стигнат пеш до най-близкото дърво, са им нужни няколко дни. Пътят минава през Хоуласандюр, пустинята от черен пясък, и продължава към североизточния бряг. Дори там обаче дървото ще е хилаво и обветрено като всичко друго над ерозиралата почва на северноатлантическия остров. И няма да е много по-високо от въдичарския прът на Армстронг.

Изразът „лунен пейзаж“ често се използва за описание на безкрайните исландски пустини, образувани от вулканични изригвания и покрити с лава в различни оттенъци. Вулканичните райони на Исландия са страхотни тренировъчни бази, защото „са сухи, безплодни и се отличават с екстремни температурни амплитуди; освен това са млади геоложки образувания, а отдалечеността им от населените места ги предпазва от всякаква човешка намеса“, според един документ на НАСА от 2018 година.

Тоест пустинният им облик е предимство. Напоследък обаче из пустошта плъзва особен лилав чужденец – алясковата лупина. Растението се появява малко след космонавтите и първоначално се смята за полезна покривка на ерозирала почва.

За жалост, този експеримент изиграва лоша шега на Исландия и оставя упорит лилав белег. Сега лупината е обявена за агресивен плевел, който заплашва не само местната флора, но и голите вулканични плата – „величавата самотна пустош“, както Бъз Олдрин навремето описва Луната. Надиплените черни пясъци на Хоуласандюр, където някога са тренирали космонавтите, сега са лилаво поле.

Климатът се променя и лупината се разпространява на места, доскоро защитени от студа и сушата. Някои исландци приветстват цветето от Аляска; други го обявяват за нашественик. Въпросът е много спорен, а битката за цвета на Исландия поощрява нова политика на самоопределение.

Lupinus nootkatensis е член на семейство Бобови. Градинарите ще ви кажат, че е азотен фиксатор – приемник на бактерии, които поглъщат азота от въздуха и го препращат към корените на растението. Ако прекопаете почвата под лупина (или боб и грах), азотът се освобождава в почвата и подхранва следващия посев – красиво и елегантно решение за обогатяване на изтощена почва.

Алясковата лупина идва в Исландия през 1945 година в куфар. Историята за преднамерената ѝ поява обаче започва хилядолетие по-рано. Когато през IX век първите заселници слизат от норвежките викингски кораби, две трети от острова са покрити със зеленина и единственият му земен обитател е полярната лисица. Първите заселници пристигат с добитъка си и в опит да продължат да живеят по старому (като земеделци и животновъди), започват да секат и горят дървета в неведение каква вреда нанасят на природата. Почвеният слой в Исландия се образува по-бавно и ерозията действа по-бързо, отколкото в континентална Европа.

През 1908 година, когато исландското правителство сформира Националната горска служба, първите заселници едва ли биха познали оголените брегове. Исландия вече е екологично „най-тежко увредената държава в Европа“ (цитирам известния ерудит и писател Джаред Даймънд). Зрънце по зрънце, вятърът издухва страната в океана. Унищожаването продължава. В средата на XX век, когато другите европейски нации се съвземат от Втората световна война, Исландската горска служба обмисля как да се справи с друг вид предизвикана от човека разруха.

Исландците са безпощадни към своя остров. Изсичат брезовите гори и експлоатират пасбищата до такава степен, че от първоначалната растителна покривка са останали едва 25%.Горската служба търси решения в чужбина. Директорът ѝ, Хаукон Бяртнасон, заминава на тримесечна проучвателна мисия в Аляска.

Задачата му е да събере растения и дървета, които според него ще виреят в Исландия. Печатът в паспорта му е документирал датата на завръщането му – 3 ноември 1945-а – и завръзката на исландската лупинова сага. Три десетилетия растението живее по поляните край Рейкявик.

Директорът на Исландската служба за опазване на почвата, Ауртни Брагасон, ми каза, че чак през 1976 година са започнали да събират семената на лупината и да ги засяват из пустошта, за да подхранят бедната почва. Лупината се представя чудесно като източник на тор и оцветява земята в лилаво почти без пари. Не се изисква никакво обучение – всеки може да събере малко семена, да ги изсипе в дупка, издълбана с ток на обувка, и – абра-кадабра! – пейзажът се променя. Навярно завинаги.