В Деня на будителите много събудени не видях.

Ами, ще кажете, като не ги будят. Е, как да не ги будят?

Софийска градска художествена галерия например в деня на празника имаше вернисаж. Кураторът Красимир Илиев представи талантливата, но забравена художничка Евгения Воденичарова. Била будна и свободна в едно за изобразителното изкуство прозяващо се от нагаждачество време. Имало разбира се последствия. Тя приела. Останала … свободна. Духът на учителката по изкуство от Казанлък резонирал с осмислените - по целия свят. Щрихите на четката, вдъхновени от Пикасо, издавали вълнение - не принуда. Вярвала, че спонтанното владее премисленото. Че мигът превъзхожда сметката.

Нарисувала коридата, която никога нямало да види. Нарисувала я с наивно-проникновен замах от въображение. За това в академията ѝ писали тройка. Нагодените. Нямало работници. Нямало селяни. Ни оръдия на труда. Значи … тройка. Е, при всичките приказки за демокрация, права, свободи и всякакви други блянове, редно ли е и днес да има нагаждаческо изкуство?

Вдъхновено от меценати, поклащащи се от монетарна тежест в търсене на равновесие.

Изкуството на Евгения Воденичарова потънало в един таван. Двайсет години. Както казва Красимир Илиев: за радост на мишките. Докато той не се сетил, че с него може да зарадва хората. Да им разкаже за свободата. За едно друго равновесие…

Повече в репортажа на Иво Алексиев в You Tube: