Едно „уникално бижу в литературата“, един „неуморен поет“ и един „влюбен в свободата“ мъж, писателят Филип Солерс почина на 86 години.

„Издателство Галимар с огромна тъга съобщава за смъртта на Филип Солерс, роден като Филип Джойо, на 5 май 2023 г.“, обяви в събота издателят му в изявление, потвърждавайки информацията от Ле Фигаро.

Автор на повече от 80 романа, есета и монографии, главен редактор на списания и отдавна свикнала с телевизионните участия звезда, Солерс беше „любител на изобразителното изкуство, музиката и писмата, възхваляващи свещеното на този свят“, пишат от Галимар, отдавайки почит на един човек, „влюбен в свободата“.

Провокативният и приятелски настроен към медиите писател Филип Солерс почина в петък, 5 май 2023 г., на 86-годишна възраст. В архив от 2009 г. в предаването Thé ou café, където отговаря на въпросите на Катрин Сейлак, той признава, че се е смятал за „щастлив идиот“.

Роден е а 28 ноември 1936 г. в Таланс (Жиронда) близо до Бордо – град, който заедно с Венеция представлява за него другата столица на великата южна цивилизация, която той признава за своя единствена истинска родина – като тази на Хьолдерлин и Казанова. В Portrait du Joueur (1985 г.) той описва детството си като син на богатата буржоазия, както и семейните предания за произхода си. Учи икономика, защото се очаква да поеме ръководството на фабриката на баща си, но в резултат на ранните си увлечения към четенето тръгва по различен път. Неговото семейство е на индустриалци, леви гаулайтери и католици. Подкрепян и повлиян е от първия си наставник, поета Франсис Понж.

На 21 той вече е известен писател. През 1957 г. публикува разказа Le Défi в обзорното списание Ecrire, създадено от Жан Кайрол в издателство Seuil, за да показва млади таланти – който печели наградата „Фенеон“. Тъй като по онова време е все още непълнолетен, се налага да използва псевдоним, който взема от латинския си речник: Sollers, от латинското „sollus“ и „ars“ („цялото изкуство“). Още тогава е забелязан от Франсоа Мориак и Луи Арагон.

„Съдбата на писателстване е пред него като възхитителна безкрайна поляна“, пише поетът в Lettres françaises. Три години по-късно, през 1961 г., вторият му роман Le Parc, е удостоен с наградата Prix Médicis. През целия си живот Филип Солерс получава множество награди за творчеството си: Сен-Симон, Монтен, BnF и др. Той е назначен за командир на френската армия. През 2014 г. дори е произведен в командор на Ордена на изкуствата и литературата.

Филип Солерс обича да разказва как когато се запознал с Андре Бретон през 1960 г., писателят и поетът му дал копие от Манифеста на сюрреалистите със следното послание: „На Филип Солерс, който е обичан от феите.“ Солерс често се шегува как някога феи са се навеждали над люлката му. Днес можем да кажем, че усещането, че е „предопределен за щастие“, което Рембо описва в „Сезон в ада“, сякаш е белязало живота му, сега, когато той е приключил. Солерс умира в събота, 6 май, в Париж на 86-годишна възраст. Той ще бъде погребан в Арс ан Ре, в Западна Франция на частна семейна церемония.

Френският писател, автор на „Странна самота“, основава две успешни списания и е в центъра на интелектуалната сцена на Париж през 60-те и 70-те години. През пролетта на 1960 г. основава заедно с Жан-Едерн Халие легендарното литературно списание Tel Quel. В епиграфа си списанието използва фраза на Ницше:

„Искам света и го искам такъв, какъвто е, и го искам отново, искам го вечно“.
Фридрих Ницше

Списанието има за цел да популяризира всички форми на авангарда, включително литературните. Списанието предоставя рубриките си на писатели като Мишел Бутор, Натали Саро и Ален Роббе-Гриле, преди да се отвори към семиологията и да застане зад Ролан Барт. Tel Quel публикува и Мишел Фуко, и Жак Дерида. В началото на 70-те години на ХХ век списанието се заема с каузата на китайския маоизъм. През 1974 г. делегация, включваща Филип Солерс и Ролан Барт, заминава за Китай по покана на правителството. Тази слепота към авторитарния китайски режим спечелва на писателя сарказма на синолога Симон Лейс. В знак на очарованието му от Китай всички негови книги съдържат препратки към тази страна.

През 1982 г. основава ново списание, L’Infini. Също така напуска издателство Seuil и преминава в Галимар, където става член на читателския комитет и директор на колекцията. В това си качество той отказва романа на Амели Нотомб „Hygiène de l’assassin“, който в крайна сметка е публикуван от Албин Мишел. Солерс става истински известен през 1983 г. с романа „Femmes“, който някои критици осъждат като „порнография“.

Двойнственият живот

Женен от 1967 г. за българката и психоаналитичка Юлия Кръстева, от която има син Давид, той се посвещава на „лудата си любов“ към белгийската писателка Доминик Ролен, 23 години по-възрастна от него. Кореспонденцията им в продължение на половин век е публикувана през 2017 и 2018 г. През 2013 г. той разкрива двойния си любовен живот.

За противниците му Солерс е „безполезен“, „светски“ и „скучен“. На въпроса: „Ако утре умрете, какво ще остане от вас?“, той отговаря: „Една кутия с книги“.

„Неуморима душа на компанията на интелектуалния и литературния живот, който създаде и оживи заедно с приятелите си списанията Tel quel (1960) и L’infini (1983), авторът на новаторски и неконформистки художествени произведения и критически есета с универсална чувствителност, дискретният и внимателен приятел, който никога не се отказа да казва, че „щастието е възможно“, приобщил се към „истината за голямата прекрасна тишина“, продължава издателството.

И допълва: „Дойдох, живях, мечтаех“, във връзка с една от последните книги на покойния, „Тайният агент“ (2021).

Министърът на културата Рима Абдул Малак също отдаде почит в Twitter на един „неукротим, неподлежащ на класификации характер, с дразнещ поглед и остроумие, който беше превърнал провокацията в изкуство и разтърси нашето време“, като изрази съжаление за загубата на това „уникално бижу на литературата“.

Препредавайки в Twitter едно от интервютата му за „Франс прес“, журналистът Огюстен Трапенар казва „Сбогом“ на този, който „говореше за сърденето, стила и скандала с онази заразителна радост, която превръщаше всяко негово интервю във вкусен диалог“.

Венецианецът

„Той беше най-венецианският от френските писатели, целият обрасъл в лабиринти, маски и разнопосочни пътища“, казва Мишел Фийлд, директор на отдел „Култура и сценични изкуства“ във France Télévisions, за автора, влюбен във Венеция.

„Никога не е бил учител, а по-скоро слънчев лъч. Той оставя своя отпечатък и ирония върху няколко десетилетия от френския интелектуален и литературен живот. Освен това беше забавен и приятелски настроен“, казва той.

„Франция изгуби един свободен писател, чието писане блуждаеше и все таки бе наточено като острието на копие“, заяви Бруно Льо Мер в Twitter. „Губя приятел, ненаситен по отношение на общата ни страст: музиката“, добави министърът на икономиката, чието изявление също бе публикувано от Галимар.

Подобно на него, писателят Марек Халтер съжалява за изчезването на „един приятел, съучастник, брат. Той ме накара да заобичам литературата, когато все още бях художник. Бяхме родени в една и съща година, „добра година“, казваше той.“

Бракът като изящно изкуство

В единствения български документален филм за може би най-влиятелната българка в света „Кой се страхува от Юлия Кръстева?“ аз имах възможността да ѝ гостувам и съответно да се срещна със съпруга ѝ Филип Солерс. Той идваше и си отиваше от апартамента им до Люксембургската градина, леко отдалечен и същевременно винаги до нея, като нейна опора и интелектуален партньор. Гледаше я и я слушаше с много обич и уважение. Тя разказваше за първата им среща с нескрито вълнение – как е дошла в Париж през 50-те като млада стипендиантка от България, как е четяла структуралистите и се е палела по семиотиката, как е донесла във френската столица Бахтин и другите руски формалисти и как е видяла бъдещия си мъж на корицата на списанието, което е издавал, с цигара в уста и веднага му е поискала интервю. Скоро след това се оженили.

Докато ги интервюирах, той вече рекламираше новата им обща книга:

„Намерихме толкова много неща, които да кажем, да споделим, да научим… Защото не само профилът на Маркиз дьо Сад и спортните бедра и прасци ме съблазняваха. Още повече, може би, или със сигурност точно толкова привлекателна беше скоростта, с която ти четеше и все още четеш,“ се закачаше с него Юлия Кръстева.

„Ние сме женени, Юлия и аз, това е факт, но всеки от нас си има собствена личност, собствено име, дейности и свобода. Любовта е пълното признаване на другия в неговата другост. Ако този друг ви е много близък, както е в случая, струва ми се, че става дума за хармония в различието. Разликата между мъжете и жените е несводима; няма възможност за сливане,“ винаги спореше с нея с много обич и уважение Филип Солерс.

Общата им книга „Бракът като изящно изкуство“ е омагьосваща поредица от разговори, в които Юлия Кръстева и Филип Солерс, женени от петдесет години, говорят откровено за своята любов. Въпреки че живеят отделно, Кръстева и Солерс са напълно отдадени един на друг. Връзката им е интелектуална и психологическа, страстна и светска. Те споделят всичко, когато са заедно, и се потапят в интересите си, когато са разделени. Бракът им е изкуство, богато на история и смисъл, идиосинкратично и динамично в изразяването си.

И все пак той е също толкова обикновен, колкото и всички останали бракове. Кръстева и Солерс са преживели същите предизвикателства, върхове и затишия като всички брачни двойки. С чувство за хумор и честност те разработват тези моменти, превръщайки познатите аспекти на брака в изключителни примери за свързване, борба, преодоляване и съществуване. Книгата „Бракът като изящно изкуство“ е рядък шанс да опознаете тези интелектуалци – а и брака – отблизо.
Филип Солерс с бившата председателка на Френското психоаналитично общество

Когато най-сетне приключихме със снимките и тръгнахме от партито, което Юлия беше организирала в наша чест и на което присъстваха всички герои от филма, който направих за нея, на вратата долу казах на Филип Солерс, че за мен е било чест да се запозная с един от най-големите френски писатели.

А той се засмя иронично и каза: „Аз бях голям френски писател, а сега съм просто мъжът на една звезда. На Юлия.“

Гордеех се с нея. И ми беше много тъжно за него, докато си тръгвахме в хладната пролетна вечер, а той пушеше на входната им врата. Почивай в мир, г-н Солерс. Вие двамата бяхте голяма работа.

*В статията са използвани материали от чуждия печат.