От стр. 1

Разказ за един от тези учители със заряд на лидери поднесе писателят Деян Енев:

Ще ви разкажа за един даскал. Преди повече от половин век той преподаваше български, руски и френски в училището на едно село в Лудогорието. По време на часовете му в класната стая цареше пълна тишина. Когато вървеше по улицата, хората се обръщаха към него с "Даскале!", а той се спираше и дълго си говореше с тях. Даскалът беше сладкодумен и понякога прибирането вкъщи можеше да отнеме часове.

Вкъщи жена му вече беше сготвила яденето. Сядаха на масата и обядваха. После даскалът малко подремваше. Когато станеше, избърсваше мушамата на масата още веднъж и слагаше отгоре писмените работи на учениците си. Вземаше червения молив, пъхаше го в накрайника с месингово дърво с пръстенче от едната страна и започваше да преглежда тетрадките. Подписът, който слагаше след оценката, беше забележителен - заемаше половин страница.

Всяка година на 24 май в селото имаше манифестация. Сваляха от стената на училището големия портрет на Кирил и Методий, украсяваха го с венец божури и го понасяха начело на шествието от ученици, учители и родители. Ликовете на двамата първоучители - Методий, с бялата брада, и чернобрадият Кирил - бяха по онова време без ореолите си на светии.

В центъра на селото, на площада даскалът държеше слово, за което се готвеше усърдно. Той пазеше като очите си тетрадката със старите слова, но всяка година се стараеше да прибави на словото си и нещо ново. Една година добави в словото си думите на Софроний Врачански: "И туч, и желязо, и камен стопят ся, само писаното слово останет вовеки веков", а следващата година - думите на Раковски: "Народ без повестност е мъртъв нравствено".

Във всяка къща в този ден бащите на децата правеха фенери, в които да може да се сложи и да се запали свещ. Вечерта, когато се стъмнеше, като последен акорд на тържеството, учениците се качваха по алеите на склона, който заграждаше площада от едната страна, запалваха свещите и изписваха с фенерите с огнени букви имената на Кирил и Методий.

После учителят се пенсионира. Още няколко години поработи като възпитател в дома за сираци в селото. Сетне се наложи да е преместят с жена му в София, защото жена му се разболя. Той почина 10-ина години след нея.

В стария куфар под леглото му домашните му намериха един стар швейцарски часовник - подарък от сина му, който замина от семейството си в Канада. Намериха и накрайника от черешово дърво - онези рицарски доспехи за червения молив, намериха и тетрадката със словата му за 24 май, както и избеляла пощенска картичка с ликовете на Кирил и Методий, каквито бяха и на онзи голям училищен портрет. Изтеклите години обаче на свой ред бяха рисували върху картичката. Брадата на Кирил като че ли също се беше прошарила и светите братя някак се бяха изравнили по възраст. А над главите им, ако се вгледаш настойчиво, можеха да се забележат по-светли от фона кръгове, които наистина приличат на ореоли. И досега пазя тази картичка, защото този възрастен учител беше моят дядо.

С рецитация на стихотворението "Аз съм българче" в изпълнение на първокласниците Борислава Петрова и Симеон Йорданов наближи и краят на церемонията. Той дойде с изпълнението на химна на Република България.