Когато синът ми ме пита, защо да се занимава със стари майстори, отговарям, че една от причините е, за да може да избере с кого общува. Сам да избере събеседници, които са приятни. Ежедневието налага общуване. По стечение на обстоятелства. Не непременно обогатяващо. Не непременно … смислотворящо. Понякога, казвам му, имаш шанс сам да избереш. Ако избереш да общуваш с някой, познат с дълбоко светоусещане, свеждаш риска от загуба на време и нерви до минимум. Става ти предизвикателство. Дори да е живял в миналото. Дори да е живял преди векове…

Ускорението, с което ни отнесе техно капитализмът, дава възможност да изтъкна пред сина си още един аргумент. В старите майстори, обяснявам му, откриваме ритъм и човешки стойности, които в галоп с вързани очи разпиляхме по пътя. Стойности, които някога очовечавали и подслаждали. Които отличавали живо от неодушевено… Които помагали на човека да изживее цялото. Онова – даденото му. Предпазвали от живот под упойка, като не разрешавали стяга на разсъдлив - или безразсъден…? - егоизъм да пристегне до загуба на усещане. Липсващо обаче, казвам сине, вече няма как на живо да бъде усетено. Не е лесно и да бъде обяснено. Затова са важни старите майстори, запазили го в творбите си.

Майстори като Янаки Манасиев. Изобразител и тълкувател на вглъбени погледи. На теменужената меланхолия на съзерцаващия човек. На човека, на който е говорено, че законите на природата и човешките взаимоотношения са ясни, че поради това управлява съдбата си - а живее живот пълен с изненади и непредвидимости… Платната показват притихнало съзерцаващи озадачени съвременници. Липсва обаче злост. Липсва цинично настървение. Остават човечни. Добронамерени. Търсещи и излъчващи способност за споделяне на топлина.

Янаки Манасиев същевременно е проницател на непрепречена да бъде себе си женственост. Онази, инстинктивно зовяща за себеосъществяване във взаимност. Изкусителка - продължителка на живот. Окриляща майка – омекотителка. Онази, която днешните метаморфози не пощадиха…

С фина сетивност живописецът изследва своето поколение. С майсторска четка го портретира. Прави го преоткриваемо. Откриваме непреходно – вечно разбираемо. Вечно желаемо. Изложбата в Софийска градска художествена галерия, посветена на 90 години от рождението на художника, е най-вече спомен за изтърсена в галопа с вързани очи емоционалност. Ремисценция на отминала междучовешка топлота. На взаимоотношения, в които жените се обръщали към случайно срещнати чужди деца с „мамо“… Както намекна кураторът Галина Димитрова-Димова, особено по-младите, доколкото е разбираемо за тях, могат да открият в изложбата много от сетивността на онова недалечно поколение.

Куратори на изложбата са Аделина Филева, Галина Димитрова-Димова, Мила Старейшинска-Ангелова. В заглавието са нарекли Янаки Манасиев „самотен и в страни“. Това не е ли избор и състояние на всички дълбоки творци? За да огледат потока от действителност без да бъдат до несвяст завихрени от него, не е ли неизбежно да минат встрани? Колкото и неразбираемо да е за съвременниците им. А и не само за тях. Да бъдеш хронист на своето време е нелеко призвание. Янаки Манасиев се справя. Още чуваме ехо на загубена, но неотшумяваща страст…

Цялата изложба на СГХГ, показана във филм с пояснения на куратора д-р Галина Димитрова-Димова