От стр. 1

Ако ви кажа какво я спаси, няма да ми повярвате. Евтаназията! Да, знам, че звучи абсурдно, но според моето скромно мнение дори парадоксите са рожби на логиката. Белгия легализира асистираното самоубийство през 2002 година. Това е голямо изключение. Държавите по света, които са разрешили подобно нещо, се броят на пръстите на ръката на Мики Маус. Ако успееш да убедиш лекарския съвет, че страданието ти е непоносимо и че единственият хуманен изход е смъртта, ти се издава специален документ. Нужен е внимателен анализ и подписи на специалисти, но... веднъж сдобиеш ли се с тази смъртна лична карта, ти се дава възможност във всеки един момент да вдигнеш телефона и да направиш обаждане. Малко след това в дома ти ще дойде лекар, който някак си ще намери сили да погази Хипократовата клетва, инжектирайки във вените ти летална доза тиопентал, евентуално последвана от калиев хлорид.

Тялото ще се отпусне, очите ще се затворят, сърцето ще се забави, мислите ще отплуват нанякъде, откъдето няма да се върнат, и болката ще си отиде... завинаги. Вие какво мислите за евтаназията? Аз лично съм леко раздвоена по темата. От една страна, съм абсолютно подвластна на идеята, че нещата трябва да следват своя естествен ход. Да сложиш край, преди да ти е дошло времето, някак си ми прилича на бягство, a аз предпочитам преследването. Забелязала съм, че почти винаги самоубийството е прибързан импулс. Казват че било перманентно решение на временен проблем. Все си мисля за онзи самотен човек, чието предсмъртно писмо бе намерено преди четиридесет години на кухненската му маса в Сан Франциско. На него пишело: „Не виждам смисъл да продължавам. Днес ще скоча от моста Голдън Гейт. Ще сложа край на всичко. Но ако поне един непознат човек ми се усмихне по пътя към моста, няма да го направя!“. Никой не се усмихнал…

Ех, странно нещо са хората – толкова силни и в същото време толкова уязвими. Понякога най-голямото решение е толкова нестабилно, че се крепи върху една-единствена непозната усмивка.

Но историята на Марика е друга. Аз я разбирам. Не я съдя и упреквам. Защото много, много рядко самоубийството не е толкова бягство, колкото спасение. Перманентно решение на перманентен проблем.

Евтаназия... звучи като континент. Континент, на който попадат най-самотните корабокрушенци. В Белгия по този начин слагат край на живота си по две хиляди човека на година. Това са почти двеста човешки души на месец!

Но нещо много странно се случи с Марика в момента, в който взе документа за евтаназия! Той ѝ вдъхна живот. Желание да продължи. Според нея без нeго отдавна е щяла да бъде мъртва. Да, именно евтаназията бе тази, която отвори следващата врата в изумителния живот на Марика Вервурт. Защо ли? Не съм говорила с нея по въпроса, но тя самата каза пред BBC, че документът ѝ е дал странно усещане за независимост и контрол. Държейки в ръцете си последното решение, сякаш най-после се бе сдобила с надмощие над болестта. Беше с един ход пред нея. Вратата отново беше широко отворена и зад нея имаше... писта. Марика нахълта в леката атлетика като подивяло животно и беснеещите колела на състезателния ѝ стол започнаха да мачкат рекорд след рекорд. Слуховете за сърцатата белгийка стигнаха и до Канада. До този момент Мишел Стилуел не познаваше загубата. Всичките ѝ медали бяха направени от злато. Но ето че идваше Олимпиадата в Лондон и за пръв път в състезателната си кариера канадската спринтьорка се чувстваше несигурна. Опасенията ѝ бяха оправдани.

Стоте метра в английската столица бяха един незабравим, спиращ дъха спектакъл. Двубой между две изключителни личности. Всички ние – останалите жени, които ги преследвахме, бяхме на практика зрители. Марика излетя като балистична ракета от старта. С неистово усилие желязната министърка започна да я настига. Десет метра преди финала Марика сякаш започна да губи сили. Канадката бе на сантиметри зад нея и продължаваше да набира скорост. Ако имаше още два метра, Мишел щеше да я задмине, но финалът пристигна точно навреме, за да може моята русокоса приятелка да грабне своето първо злато. Марика спечели с нов рекорд и докато столът ѝ все още летеше по инерция, нададе крясък до небесата и започна да бърше сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.

Това беше началото на едно епично съперничество. Какво да ви кажа – за мен просто беше привилегия да имам възможността да го наблюдавам отблизо. Марика и Мишел бяха неукротими. През последвалите години победителят във всяко състезание, всяко световно първенство и всеки турнир се казваше или Стилуел, или Вервурт. Отнемаха си една на друга рекордите и титлите през месец. Проблемът е, че както вече ви казах, Марика се състезаваше не само с Мишел, но и с една самозабравила се съдба, която явно смяташе затръшването на врати за свое задължение. Малко преди финала на 800 метра на световното в Лион през 2013 година белгийката влезе агресивно в последния завой и при изпреварването се сблъска с канадката. Болидът ѝ излетя във въздуха и стовари тялото ѝ върху пистата с огромна скорост. Видях рентгеновата ѝ снимка. Рамото ѝ приличаше на фрикасе. Подложиха я на четиричасова операция, за да го реконструират. Усложненията я пратиха в болница за цели четири месеца. Хирургът ѝ каза, че никога повече няма да се състезава и че тази врата е затворена завинаги.

Какво, мислите, направи Марика? Превърна болничния си креват в зала за фитнес, разбира се! Навърза го целия в ластици и тежести и започна да тренира в леглото, при това непрекъснато. Бицепси, трицепси, коремни мускули. Пет-шест-седем часа на ден! Луда глава! Осем месеца след инцидента Марика се появи на пистата и... счупи три световни рекорда! След това намери хирурга си и го прегърна с думите: „Благодаря ти, че ми каза, че повече няма да се състезавам. Това ме амбицира до безумие. Твоите думи ме надъхаха да се боря като животно!“.

И като стана дума за животни, може би е време да ви разкажа за едно от тях. Най-важното в живота на Марика. Механизмът все още не е ясен, но има кучета на този свят, които са в състояние да усещат незабележими промени в организма на човек. Може би обонянието им усеща неосезаем намек за дисбаланс в ендокринната система. Може би е някакво шесто чувство, запазено само за тях. Нямам представа, а и учените не са сигурни. Това, което знам, е, че Maрика получи най-ценния подарък в живота си точно навреме – очарователен златист лабрадор с благороден характер и очи на немски класически философ. Двете станаха неразделни. Марика е будистка и сигурно затова нарече новата си приятелка Зен. Най-важното нещо за Марика е нейната независимост. Затова се отдели от родителите си и живее в специално адаптиран за нуждите ѝ апартамент. Болестта ѝ обаче ѝ беше подготвила ново коварство – жестоки епилептични припадъци. Пристигат неочаквано и стягат мускулите ѝ в неистови спазми. Диафрагмата ѝ се свива на топка и не ѝ позволява да диша. Нужна ѝ е помощ. Зен усеща припадъците минута-две преди да пристигнат и нежно побутва Марика по коленете. Това ѝ дава възможност да натисне специално копче, за да пристигне незабавно медицинска сестра. Зен не е просто вярна приятелка – за Марика нейната помощ е животоспасяваща. Но понякога дори тя не е достатъчна…

Само година след операцията Марика готвeла спагети в дома си. Припадъкът пристигнал неочаквано и тя изгубила съзнание точно в момента, в който сваляла тенджерата с вряща вода от котлона. Жестоките изгаряния я изпратиха отново с месеци в болницата. Междувременно болестта ѝ правеше следващите си крачки. Болките започнаха да стават непоносими. „Понякога спя само по десет минути на денонощие“ – призна тя пред френската телевизия. Самият факт, че се добра до олимпиадата, е труден за вярване.

На втория ден след като пристигна в Рио, Марика получи жестоко отравяне от развалена храна. След трийсетчасово повръщане лекарите я сложиха на системи в болница. Никакво лекарство не помагаше и решиха да я изпратят на изследване в друга болница. За щастие обаче, състоянието ѝ се подобри навреме и два дни по-късно, обезводнена, съсипана и изтощена, Марика застана на старта на финала на 400 метра. Този, за който вече ви разказах и в който тя полужива някак си спечели сребърен медал. Всички знаеха, че Рио е нейната последна мечта, и почти всеки човек на трибуните искаше да я види със златото. Затова, ако сте били сред просълзената публика и въпреки победата на Мишел сте скандирали „Ма-ри-ка! Ма-ри-ка!“, напълно ще ви разбера.

Следва на стр. 3

Още по темата

06/12/2016

Нашите автори

Ако трябва да питаш

30/04/2016

Нашите автори

Защото искам да сънувам

05/07/2014

Нашите автори

За колоездача, лекаря, кънкобегача… и старите кодове