В първия работен ден от новата година се запътих към един познат ключар. Почти никога не губя нищо, но този път липсата беше сериозна – нямаше ми ги ключовете. Дали връзката е изпаднала на улицата докато съм си вадил ръкавиците от джоба на палтото? Или просто, разпъвайки чадъра на излизане, съм ги пъхнал недостатъчно дълбоко и са тупнали на плочките отпред? Кой знае… Опитах се да ги потърся, но безрезултатно. Къде ли ще ги намеря, та те вече са затрупани със сняг. Звъннах на приятел и той веднага ми донесе резервни ключове, които предвидливо бях оставил на съхранение у него. Помислих си, че все пак ще е хубаво да си извадя дубликати, защото ако посея и тези някъде…

Стигнах до ателието на ул. „Княз Борис I“ и се сетих за един стар познат, който имаше малко дюкянче наблизо. Иначе беше ключар по неволя. Впрочем като се замисля - никога не съм му бил клиент и не бях ползвал услугите му. Казваше се бай Сава. Винаги се отбивах при него, само за да си поговорим. Възрастният човек държеше едно помещение голямо колкото консервна кутия на улица „Солунска“ до пресечката ѝ с улица „Княз Борис I“, на която се намирах сега и тъкмо влизах при неговия колега.

На бай Сава винаги му беше приятно, когато ме виждаше да влизам с пластмасовата чаша кафе. Апропо половината съдържание от чашата се изплискваше в краката ми, докато отварях да вляза, тъй като вратата имаше доста жилава пружина и трябваше да се дърпа с две ръце, а аз пробвах с една.

Бай Сава все се канеше да я оправи, но май никога не се стигна до това. Той се радваше не толкова заради дребната почерпка, която му носех, ами че идваше някой с когото да си бъбри за миналото. Най-вече за неговото, аз тогава бях млад и все още нямах за какво да разказвам. Спомням си и до днес как започна комшийската ни дружба - с една миниатюрна снимка с вълнисти ръбчета. На нея беше заснет човек с униформа на авиатор от царско време. Беше забодена с кабарче на стената в дъното на работилничката.

Един ден забелязах фотографията и го заговорих без дори да подозирам, че на нея е заснет самият той. Бай Сава ми разказваше несвързани епизоди от дългия си нелек живот. Чувах историите и преживелиците му между пестеливо поглъщаните глътки кафе, защото понякога имаше спешни поръчки и правеше паузи в разказите. От време на време спираше да говори заради стърженето на машината, с която дялкаше дубликатите на секретни ключове. Бавно палеше цигара и издишаният от него синкав цигарен дим се въртеше бавно из тясното помещение и се смесваше с мирис на кафе, метален прах и машинно масло.

Един от разказите или поне това, което съм запомнил от него, ще се опитам предам накратко. В тази, както и в други истории на ключаря, почти никога не се споменаваха конкретни имена, затова не мога да назова имената на участниците в събитията. Явно бай Сава си имаше едно наум след всичките гонения от предишните години – сега си давам сметка, че човекът допускаше, че може да съм някакъв агент или доносник от ДС и споменаването на някаква фамилия да му донесе куп неприятности.

В полите на Стара планина германците са имали огромна радарна система, която засичала всички американски бомбардировачи, излитали от базите в Италия. Пеленгаторният щаб (радарното звено) виждал точните бройки на идващите в наша посока ескадрили американски самолети и сигнализирал веднага за въздушна тревога на армейските ни части. Така базираното тук немско командване координирало отбраната на София и орляците наши изтребители, които излитали от летище Карлово, за да пресрещнат вражеските ескадрили.

Дежурството на тогавашните ни съюзници бдяло и обявявало тревога за българското население, което имало време да се събуди и посрещне бомбардировките в скривалищата под сградите. Едно от най-големите и дълбоки скривалища в София е било под Съдебната палата, както и на бул. „Мария Луиза“, но за тях ще спомена друг път.

В последните дни на август или в първите дни на септември 1944 г., когато съветските войски били на границата ни, германците от радиолокационната група все още давали дежурства на поста си. Тъкмо тогава получили нареждане незабавно да се евакуират. Немските летци и техници от летище Божурище моментално си събрали багажите, но някой от българските авиационни техници забелязал, че всички немски спални помещения, столови, складове с резервни части за изтребителите, оборудване, както и самите щабни помещения пълни с радиостанции били... минирани. Германците възнамерявали преди да си тръгнат да вдигнат във въздуха цялото имущество заедно със сградите.

Нашият авиационен техник изтичал до апаратната и потърсил приятеля си в Министерство на войната... бай Сава. Късмет, че в същия ден бай Сава бил дежурен и случайно около него бил командващият военновъздушните войски на Негово Величество генерал Айрянов. Генералът спешно наредил да извикат българския и германския началници в поделението в Божурище и поговорил най-приятелски. Разбрали се с немеца моментално да се прекъсне акцията по унищожаването на сградите с германско имущество. В крайна сметка българските и немските колеги се разделили приятелски и в следващия час германците се изтеглили тихомълком с няколко самолета „Юнкерс 52“ (Junkers Ju 52/3m), с които разполагали на летището.

От дума на дума при всяко мое посещение се оказа, че майсторът ключар невинаги е работил този занаят - завършил въздухоплавателната школа, даже работил като инструктор на наши млади авиатори на летище Божурище. А около случката с напускането на германските части на авиацията все още бил адютант на ген. Димитър Айрянов. Това име го запомних - последният командир на ВВС заслужава да спомена малко и за този човек. Генералът останал на тази длъжност до заветната дата 9 септември 1944 г.

Когато слушах разказите на ключаря дори не знаех какво е да си адютант и кой изобщо е Айрянов. А и не подозирах, че един ден ще дойде времето да разбера много повече подробности покрай издирването на снимки и документи за посветения на бомбардировките албум, който съставихме като екип на Изгубената България („Бомбардирана София“ 2017).

Пъзелът и загубените му парчета бавно се попълваха. В наше време научих доста повече фактология: генерал Айрянов е осъден от Народния съд на 15 години затвор за „провалената защита“ при бомбардировките над София. Наказанието му обаче било намалено и генералът бил изпратен в общежитие за трудово превъзпитание (ТВО). След 1953 г. след като уж официално го пуснали от затвора, генерал Димитър Айрянов изчезнал. Никой от роднините му не знае какво точно се е случило с него. Вероятно „освобождаването“ е било само на документи, а е бил убит още в затвора.

Веднага след войната (1946 г.) и съдбата на бай Сава, който тогава бил на около четиридесет години, също започнала да се променя – уволнили го от армията. Не – направо го изхвърлили, но по това време било нормално да махат образованите хора, особено тези, които са специализирали в Германия. Те веднага се превърнали в „бивши хора“, още повече, че са служили в царската армия.

На едната фотография (заповедта) се вижда тъкмо това – напуснали армията авиатори – всъщност уволнени, сиреч прогонени. Не само бай Сава, но и много други летци са били лишени от възможността да работят по професията си. Изкарвали са прехраната си като общи работници в строителството, мините, в почистването и къде ли не още.

Всъщност тези, които си намирали работа, са били чисти късметлии, защото на мнозина бивши царски офицери са отказвали правото изобщо да работят. Обричането на гладна смърт явно е било някаква партийна доктрина за плавно унищожаване на всички остатъци от царските офицери и дори фамилиите им като свързани с тях „несигурни“ хора.

…………………

Скоро заживях на друго място в града и крехката връзка с бай Сава се разтопи през годините. Вече не се отбивах толкова често. А старият ключар бе отлетял завинаги по последната писта нагоре към старите бойни другари. Неотдавна при едно преминаване по улица „Солунска“ се опитах да си спомня къде точно беше малкото помещение, но всичко така е променено, че се затрудних. Оглеждайки площите на старите дюкяни, които си спомням, не можах да налучкам вратата, през която съм минавал десетки пъти. Витрините на магазините са нови и помещенията така са се слели едно с друго, че нямам никакъв шанс да отгатна точното местонахождение на ключарското ателие от недалечното минало.

Жалко, че навремето не поразпитах бай Сава повече за младежките му години. Миналото му щеше да ми подскаже много детайли, които разбрах чак през деветдесетте години, когато на 4-ти километър беше открит клуб на летците „Капитан Димитър Списаревски“. Сборната точка на авиаторите от едно време беше единственият клуб, сформиран не по випуск, а по военна специалност. В него членуваха все още живите тогава летци от въздушните войски на Негово Величество, защитавали българското небе от aнгло-американските бомбардировки.

В клуба се срещаха и много потомци на летци и на легендарни командири на подразделения. Помня много ясно почти столетника полковник Димитър Лазаров, летецът-изтребител Веселин Тенев (бай Весо), Добри Доневски, Апостол Апостолов, Антон Барев, Петър Манолев, Гълъб Стаменов – все легенди и всичките бяха преминали 90-те си години. Сега си давам сметка, че всички живяха почти столетие, а някои и повече.

Ето и краткият списък на летците от онова време:

летецът-изтребител полк. Петър Манолев отлетя от нас на 97 години;
майор Владимир Матев – на 104 г.;
полк. Димитър Бъчваров на 96 г.;
летецът-изтребител Атанас Матев на 99 години;
Дянко Марков на 100 г.;
полк. Димитър Лазаров на 96;
Стефан Славов (към 2014-та беше над 90 г.);
командирът на бомбардировъчно ято Гълъб Стаменов (към 2014-та беше на 95);
бомбардировачът Иван Сердаров на 94 г.;
подполковник Антон Барев на 90 г.;
майор Петко Николов на 92 г.;
Стефан Маринополски на 87 г.;
Асен Ковачев – над 90 г.;
Петър Томов от парашутната дружина – 94 г.;
Никола Костадинов също от парашутната дружина – на 91 г.;
Димитър Даскалов – на 90 г.
И много други орли живяха почти век!

Архив на Димитър Стефанов Даскалов: паметна снимка от честване, края на 90-те: първият в близък план е изтребителят Д. Даскалов, след него Петър Манолев, в по-тъмната част са Лазаров, Стаменов, Бъчваров и Матев. Изброените български изтребители са свалили през 1943/44 общо над 10 летящи американски крепости, във втората фаза на войната над 15 немски самолета във въздушни битки.

Прилагам и една друга фотография от личните албуми на летеца-изтребител Димитър Даскалов (от 61 випуск на Н.В.). Колко ли дълбоко е бил укриван този албум, на който се виждат хора в униформи, при това някои заснети са с немски униформи? Датата на нея е 1 юли 1941 г., а мястото е Ютеборг (60 км западно от Берлин). На снимката са курсантите за практическо обучение в Германия с немския си наставник: К. Найденов, Методи Цветанов, Петър Бочев, Димитър Атанасов, Лука Обрейков, Димитър Даскалов, Христо Митев, Стефан Джуджев. Ръководител на групата (в средата) е поручик Янко Стефанов.

Архив на Димитър Стефанов Даскалов, летец изтребител,
1 юли 1941 г., летателна база Ютеборг, курсантите за практическо обучение в Германия с немския си наставник и ръководителят на групата поручик Янко Стефанов.: К. Найденов, Методи Цветанов, Петър Бочев, Димитър Атанасов, Лука Обрейков, Димитър Даскалов, Христо Митев, Стефан Джуджев.

След месец са били преместени в друго училище Кауфбойрен (Kaufbeuren) до Мюнхен, а през 1942 година всички курсанти са били изпратени в Ноймаркт за германския стандартен изпит за правоспособни пилоти. Интересното е, че точно след две години съдбата ги хвърля в боеве с немските си колеги, от които са се обучавали и с които до вчера буквално са делили една офицерска столова и аеродрума в Божурище или Карлово. Повечето от изброените горе пилоти загиват – някои при отбраната на София, други във втората фаза на войната, а трети от катастрофи при нарушаване на летателната дисциплина.

Апропо всички изброени по-горе заедно с ключаря бай Сава, както и останалите няколкостотин преживели режима достойни български царски офицери, са претърпели всякакви унижения и клевети, включително затвори и лагери по измислени сценарии. Всичко е било абсолютен фарс. За жалост времето е било такова, че след 1944 г. властта е била безкомпромисна към последните оцелели от офицерския корпус. Всички, които не са били пречупени и са били носители на онзи свободолюбив дух от стара България, са били обявени за „фашисти” или най-малко за „народни врагове”, защото са били инакомислещи.

Архив на Д. Даскалов: заповед от командира по политическата част за прекъсването на всички продоволствия и облаги за „напусналите“ от авиацията офицери. Фактически уволнението е по политически причини.

За тях и за много други ярки личности повече може повече да разкаже един мой приятел Теди Муховски, който е бил редовен посетител на клуба да самото му затваряне. Някой ден ще запиша всичко, което Теди си спомня. Впрочем вече започнах да го правя. Една октомврийска вечер заедно с него и Пейо Колев бяхме на премиерата на филма на реж. Адела Пеева „В търсене на Списаревски“ и там, в малкото полутъмно фоайе видяхме бавно движещият се Веселин Тенев, придружен от някой от роднините си. Тялото му за жалост изтляваше, но умът не - бай Весо пусна няколко шеги по повод на неудобните седалки и нещо друго, което не мога да си спомня.

Дълго време няма да мога да изляза от темата за пилотите, отбраната и бомбардировките. Всяка седмица намирам по нещо, което ме кара да търся повече. Освен всичко сега работя на булевард „Професор Цветан Лазаров“, който е също една голяма легенда в българското самолетостроене. Викали са му „Професора“. Булевардът на Професора се пресича с бул. „Асен Йорданов“ - друг голям гений в българската и световната авиационна история. И двамата са били инженери и изобретатели от световна величина. И буквално всеки ден минавам два пъти покрай несъществуващия вече клуб на летците. Мястото е затворено, всички орли са отлетели.

Явно провидението тайно ми подсказва, че има още много неоткрити неща. Мисля да го послушам и да продължа да ги търся.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59.