Към краа на летото ситуацията взе да са оформя полекичка. Щото летото и без друго си е една голема илюзия, одиш бос и ти не дреме за нищо, ама зимата се задава със страшна сила и ше требва да мислиш и за батуше, и за бурканье.

Оняденка гледам туке по морето един врачанин див, викам му кво стаа, баце, има ли работа, а тоа ми отговара „па те, претръкваме туке“ и я са замислих как ората биха се озадачиле на таа реплика, ма ниа си ги разбираме идиално. Така си претръкваме цел живот. Да претръкваш най-общо значи да оцелеваш, да свръзваш краищата. А у таа грижа, а у онаа и дорде са уилиш, и си са озъбил. Ка вика Зиката, нема таа, нема онаа, като видиш, че не става, тураш въжето и висиш на крушата. Тава е вид философия, не пораженчески призив за отстъпление.

Некаква войничка се води между некакви кръгчета. От едната стран са недоразумението Бареков, команчите, жълтият сайт „всеки ден“ със собственик бивш син евреин, сега почервенял, (тва че е евреин, нема нищо общо с неговата безхарактерност), целото червеногъзо журналистическо войнство, т. нар. националисти с лидер един психар и така нататика епизодисти и нещастници, а от другата стран са Плевньо мунтата, бившите властимащи мутрафони и кой знае какви интереси... Десе пак си спретва мероприятия за фон на реалното крадене. Руско-американско мерене на мускули на фона на разпарчетосаната ни и изнасилена родина. Броят дните по медиите - повече от петдесет, седемдесет дена... едно тъжно броене, повече от двеста ще станат и нищо нема да се промени. Все едно броят на обратно до Големия взрив. Последното обратно отброяване, дето се пееше в една песничка. Гневът на Протестиращия човек е свещен, но вече се подиграха с него, десакрализираха го, размиха го, без изход е този гняв. Изпарява се под слънцето. Тук-таме пак некой ще се самозапали зимъска, като ни натисне зор. Мики Маус нема да спре да показва грозната си муцуна от върха на НС. Банално и скучно стана в жегата. Знаем всичко предварително.

И го знаем не като некакво политическо провидение, а като факт, съобщен от Библията - все по-лошо ще става по целия свет, брайкя и сЕстри. В Чехия е безвластие, в Словакия, разказват туристите, муцуни отпреди двайсет години вършат все по-откровени безсрамия и не се свенят да демонстрират арогантност, в Турция бият народа си с мерак, сирийците ше го закръшат... На Запад ли е спокойно и щастливо? Щото не ми се стори такова нито в Барселона, нито в Германия. Щастливо и безгрижно е само в главите на оеснафените айти и други чиновници с добри заплатки, но техното малцинство нема думата.

Нема как в този свет да бъдеш оптимист. Единственото правилно решение е да бъдеш реалист и въпреки това да намираш начин да се чувстваш добре на местото си. Щото немаш избор, а да живееш в отчаяние е тъпо. Не гледам телевизия, не се тревожа от поредните безумия - кой кого и защо е убил, какви гащи носи едикойси, как кихнала Лили Иванова, колко души изпозастрелял посред бел ден некой американски идиот, коя ненормална партия се слива с още по-дебилна, колко стотици хиляди са психичноболните у нас и прочие и така нататък. Всички тия подробности от пейзажа се тиражират, за да увеличават тревогата и дебилността сред народонаселението. И дори да нема мозъчен тръст за профанизиране на света на пролите, дори да нема Голем брат, който е скроил шапката на целия свет, дори да загърбим всички теории на конспирациите, требва да сме слепи, за да не виждаме умствената и човешка оскъдица, която се множи и размножава от ден на ден, залива ни, плуваме в нея и колкото и да се опитваме да съхраним бохемския си поглед, сме обречени да сме заобиколени от тая плоска и тъпа нерадост.

Така че глупавия оптимизъм си го пробутвайте на двайсетгодишните, които още имат енергия за губене. И аз бех на двайсет, и още тогава по време на първите протести усетих фалша им, ама така обидно го усетих, дореваваше ми се, стегаше ми се гърлото, като видех тълпите състуденти и младежи да крещят некакви лозунги по улиците на Търново... Не мрънкям, не. Констатирам колко е жалко да им протестираме, колко е жалко да им се връзваме, но днес вече съм надскочил обидата и ходя по протестите заради децата си, водя ги, за да ги науча, че има и друга истина освен телевизионната, за да разберат, че живеем в общество и другите семейства са подобни на нас и също като нас искат нормалност в живота си. Това означава без нерви, истерия, мизерия, броене на стотинки, рекламен шум. Просто спокойствие. Това означава да видим човешките лица на съседите си, да ги възприемем като хора. А не като идиоти, които паркират на нашето место, заради което заслужават да им счупим краката.

Може би това е единственото положително въздействие върху обществото ни, това е ефектът, заради който си заслужава да излизаме по улиците. Друг не виждам. Само сплотяването ни като общество ще ни придаде благородство в нищетата. Ще ни запази човешкия облик.

А нищетата е необозрима. Оняденка наблюдавам на живо те таа те гледка:

Созопол

Над града на старите гърци, вампирите и агент Божо се носи дъх на гОвна с лАйна. Така смърдят делата на Рейзито. По-добре да имаха септични ями, за които да се погрижи Васето Гомнарот като виден професионалист, отколкото да фръгат сичкия тоа лайношак у синьото, безбрежно и романтично море. Вие само си серете, другото не е ваша работа. Великата „Аполония“ ще оцвети морето у по-ентелектуални тонове, щото те ентелектуалците по-иначе ги прават и тия работи.

Но борбата за говната е жестока. Всеки ресторантьор и хотелиер иска туристите да дрискат неговите услуги. Иска той да е главният производител на фекалиите им. Всички тия бандити заедно са направили само за един сезон еди колко си милиона, една минимална част от които мангизи е равна на нова пречиствателна станция. Ама тава с гОвната е колкото реален факт, толкова и метафора. Тънеме си у тех и ни се неще да смениме обстановката, положението ни устройва. Иначе на знаменца, табелки и светлинки го докарваме - едикой си проект измислил таа табелка, друг друга, лева ръка - десен джеб, плуваньето у говната ще продължи.

У смисъл не на човешки изпражнения, а на околна среда - ялате да видите олинклузива у Приморско на кво удара, мръсотия, некадърен персонал, плесен, кожни вируси в басейна, целото тава закичено с пет дзвезди, да им го турим у дзвездите тамън. А малко по-надоле едно задръстено черешово топче, страдащо от гонорея, рекламира кръчмата на името на некакъв си войвода... И кой пее вечер у кръчмата? Радо Шишарката, кръгличък дебил, са озева - тигре, тигре, имаш ли пари. Освен черешовото топче на тротоара, менте са и поворките им с чесън, и овесените над скарата пласмасови куленчета. Ама народонаселението у детайли са не задзепва, на него у таа фалшива атмосфера си му аресва. Квото повикало, такова са обадило. Пазарна економика. Тоа мозък ни не требва, за чиф ни е?

Странно общество си имаме. Иде есен, култовият паметник на савецките войници ше бъде наново украсен по повод некое събитие, група неизвесни модерни писателе пак ще се напраи на интересна на протестите, за да ги пишат по весниците, скука ни чака и баналност. А почва да се бере грозгьето, да са мият бадънете, да валат кротки дъждове, светът ще бъде красив въпреки великата глупост, така че ни не остава друго освен да му са радваме, па кво ще да става. Претръкваньето си е нещо убаво, връъмугу на тоа свет пропаднал. 

Още по темата

11/07/2013

Нашите автори

От всеки боклук буньище не става

20/06/2013

Нашите автори

Военна хунта, камионетка и безименен трап

10/06/2013

Нашите автори

Северозападна антроподицея

03/06/2013

Нашите автори

Протурски олигархичен комунисто-фашизъм