Всички се мислят за велики, а най-големият е дядо Добри

"Изкуството изисква жертви, въобще всяко голямо нещо струва много и иска жертви, хората обаче искаме промяна, но не сме готови да платим цената"

Калоян Константинов | 22 април 2017 в 08:01 | 8781 |0
nasimo.org Изкуството да даваш, графит по мотиви от Хвърчащите хора на Валери Петров върху блок 11 в кв. Сухата река, дело на Насимо и Urban Creatures.

Фестивалът за градско изкуство Urban Creatures е сред най-добрите неща, случвали се на страната в последните години, в което взимат участие едни от най-добрите и световноизвестни артисти - Nasimo и Bozko.

Три от основните градски същества в проекта са именно уличните художници Насимо и Бозко и организаторът Ясен Гешев. Тяхна е отговорността за създаването на най-голямата галерия на открито в страната, а и една от най-големите в Европа, и редица творби, сред които "There is Light", "Свободен", "Дар Божий", "Хвърчащите хора", "Дядо Добри" и редица други.

OFFNews се срещна със Станислав Трифонов - Насимо и Ясен Гешев, за да поговорим за графитите, профанизирането на изкуството по света и у нас, има ли живот без култура, сблъсъка маркетинг-политика-изкуство, комунистическите паметници, поставянето на паметник на Бойко Борисов, културната политика, забраната за гласуване на необразованите, вярата в Бог и начините да се преборим за по-добри бъдеще и държава.

Като начало, представете се с няколко думи.

Ясен: Съосновател съм на Urban Creatures и Urban Art Foundation заедно с още души и сме едни обикновени софийски дришльовци, които се опитват да променят света.

Насимо: Аз не съм софийски дришльо, идвам от провинцията. Роден съм в Търговище, но съм учил живопис в Търново, след което се преместих в София. Накратко мога да кажа, че рисувам по стени.

Защо се захванахте с графити изкуството?

Насимо: То се захвана с мене, не аз с него. През 1995 г. никой нищо не знаеше за графитите, един приятел дойде при мен и ми рече, "Дай да отидем да драснем нещо на стената". Тогава да е имало надпис "Металика", ние просто драснахме "Skate or Die" и нещо ми стана, някаква тръпка изпитах. Имаше полицаи наблизо и трябваше да се скрием, може би от този адреналин се запалих.

Ясен: Аз работех в рекламна агенция, веднъж за наш клиент правихме графити, запознах се с едни хора, които постоянно повтаряха: "Настeра", "Настeра", "Настeра", и аз, отивайки в петък следобед да купувам флакони, видях Настeра (бел. авт. – стар псевдоним на Насимо) на живо, той ми подари книга. После цяла вечер седях с момчетата, които рисуваха по проекта за нашия клиент, и разбрах, че това е нещо специално. Скоро след това Настера ме покани да направим световен фестивал в Царево и тогава усетих магията на графитите. Като дойдоха световните зведи, съвсем се очаровах и реших, че трябва да направим нещо наше, за нас, без да се съобразяваме с никого. Решихме да върнем графитите към корените, в гетото, в бетонните корита, където има тотална свобода. Не рисувам, за мен магията е да го накарам да се случи, това е съвсем различен тип изкуство, искам да съм основата, върху която да стъпят творците.

Имаме ли голяма графити сцена у нас? Сякаш нашите графити артисти стоят под радара?

Насимо: Никога не сме гледали да сме в светлините на прожекторите, в началото на 2000-та голям брой хора започнаха да рисуват, но много малко останаха, защото е много трудно да успееш и през цялото време да се занимаваш с това.

Ясен: Много е тежко да си отдаден на идеята и да жертваш битието си, да живееш месеци наред с лишения, да нямаш финанси.

Насимо: Понякога има финанси, но те идват доста често след 20-30 години работа. Някои хора не могат и 5 години да издържат, първите 20-30 години не изкарват много пари, но като минеш този период, нещата се случват, но не всеки издържа.

Ясен: Малко са хората, 'дето ще кажат, че ще живеят като куче в следващите 20-30 години и накрая ще успеят, а дори може и да не стане, няма гаранция.

Насимо: Повечето го правят, защото мислят, че може да станеш лесно популярен, но не е така, трябва да знаеш много неща, за да направиш качествена работа. Ако искаш да се издигнеш нависоко, трябва да си подготвен.

Има ли пазар за 1-2-10 графити артисти в България?

Ясен: Мислех си едно време, че има пазар. Той, Бозко и няколко др. момчета се издържат само с изкуство и имах розови очила, но в последно време все повече виждам, че е много трудно разбирането на значението на изкуството, не само за нашето, за всички. Много е трудно да намериш бизнес схема, защото ти не продаваш билети, не можеш да сложиш реклама, една стена е над 10 хил. лева, ако е висока. Решихме, че ние можем да го направим.

Насимо: Навън го има пазарът, с цените, с които хората си продават малки платна, ние правим големи стени.

Ясен: 30 на 40 репринт с лошо качество навън струва 3500 лири, а тук е абсурд да вземеш толкова.

Как се получават нещата при вас, дали поръчките идват на принципи на проекти от частния сектор, дали някой случаен минувач решава да ви подкрепи?

Ясен: Идват от много места, но хората не могат да си представят ресурса, който ни е нужен, и бързо им минава ентусиазмът. Веднъж една строителна компания със стотици милиони печалби поиска да нарисуваме два блока, дадохме има смехотворна цена от 10 хиляди лева на стена и на тях им се стори скъпо. Все пак се срещат хора, готови да ги дадат тези пари, пазарът е хаотичен, но е за най-известните имена от сцената. Опитваме се да създадем пазар за това изкуство, за новото поколение артисти. Ако трябва да избера между Бозко и Насимо или Цанко Лавренов, ще избера винаги тях.

Може би се е изгубила културата в последните 26 години да се дават пари за изкуство.

Ясен: Единици са хората, които дават. Странно е и може да прозвучи невероятно, но когато получаваме пари от Столична община (СО), винаги знаем, че те може да се използват за детска болница. Не живеем с илюзията, че сме незаменимо важни и по-важни от детския живот, но се опитваме да организираме средата така, че да съществуваме, без да вземаме субсидии. От 8 години се опитваме. Нашите проблеми се решават, когато имаме средата да се развиваме, да се самоиздържаме и да реинвестираме парите, които сами ще изработим. Затова казваме на СО да не ни дава 5-10 хиляди лева, ами да ни предостави тунела на „Подуяне“, който искаме да направим в галерия.

Спомена, че това, което правите, не е важно колкото живота, грижата за децата и тяхната прехрана. Съгласен съм, но и същевременно не съм, защото живот без култура е просто съществуване. Получава се затворен кръг, ако се грижим само за прехраната си и живеем без красота и изкуство, ще сме като скотове.

Ясен: Въпрос на гледна точка, направи ми впечатление едно предаване, в което се говори защо човекът е победил неандерталеца, изследваха физиология, интелектуални и физически дадености. Неандерталецът е превъзхождал съвременния човек във всичкото това, но човекът е победил, защото е имал култура – сплотено съзнание и усилия. Когато някой натрупа знание и способности, ги е споделял, те са станали общество с култура, която им е позволила да надделеят. Изкуството ми даде друг език, с който да разбирам живота, то те учи на фундаментални неща, без него животът е безсмислен. Но когато си жаден и гладен, първият ти приоритет е да се нахраниш.

Насимо: Ние се стараем да облагородяваме света и да показваме културни ценности. Когато човекът има знанията и културата, той ще знае и как да се нахрани. А ако само го нахраниш...

Ясен: Опасяваме се да не се надуем твърде много, затова гледаме да неглижираме собственото си значение. Каузата ни е да проповядваме чрез нашите стени.

Ницше е казал, че без музиката животът би бил грешка, можем ли да кажем това за културата изобщо?

Двамата: Абсолютно.

Според мен, а и някои учени, популярната Пирамида на потребностите на Маслоу, започва да става все по-невалидна в развитите страни като Англия, САЩ, Франция, България – тъй като каквото и да си говорим сме сред най-развите страни и с високо качество на живот, на фона на останалите 3/4 от света. В тези държави хората има къде да живеят, какво да ядат, не страдат от войни и епидемии и т.н., но въпреки това много от тях не правят крачката към културата, образованието и духовното развитие. Наблюдава се ерозия на културата и морала и следователно на цивилизацията ни.

Ясен: Вчера четох подобна статия, в която изследователите твърдят, че IQ-то на населението пада с драстични темпове. Защо става така ли питаш?

Да, не трябва ли да се образоват хората "насила", да се знае, когато нещо е стойностно, да проповядвате ти и Насимо това, което правите, когато то е ценно, вместо всеки да бъде оставен на културен и житейски самотек. Въпреки че така стигаме до въпроса, „кое е ценно и качествено“ и "кой определя качеството на изкуството". За много хора чалгата е качествена и хубава музика, за много не е, всеки има право сам да избира. Тук пък опираме до ефекта на Дънинг-Крюгер: колкото по-малък е мирогледът ти, толкова повече си мислиш, че знаеш всичко и се надуваш; колкото повече расте кръгът на познанията ти обаче, толкова повече осъзнаваш колко малко реално знаеш и се смиряваш. И така интелигентните хора си мълчат и са толерантни, докато глупавите агресивно налагат мнението си, получавайки сила от масата си – особено с идването на интернет, който обедини глупавите люде по цял свят – и се получава идиокрация.

Ясен: Странно е, когато говориш пред масова аудитория, защото разговорите, които водим помежду си, често биха били възприети от голяма част от хората най-малкото за арогантни. Трудно ми е да отговоря на този въпрос по начин, който да не накара читателите да се почувстват зле. За мен обаче вината не е в хората. Всяка промяна се получава на базата на системен труд, на тактика, на методичност в налагането. Не може да обвиняваме хората, за мен това е функция на тези, които управляват държавата, те трябва да създават стратегията и средата, в които да се развива културата и да достига нови висини.

Насимо: Аз все още се опитвам да променя света, но гледам да променя първо себе си и с личния си пример да повлияя. Ако това, което правя, е добро, то ще има ефект.

Ясен: Настера говори за историята на Прабхупада. Той заминава с 5 долара и сандък с книги за Ню Йорк на 69 г. с идеята, че ще промени света. След 10 години отваря над 100 храма и има милиони последователи с кришна съзнание. Не говорим за религията в случая, а за механизма, по който са се случили нещата.

Насимо: Трябва това, което правиш, да го живееш на 100% и да го вярваш, иначе няма да стане.

Относно това, че вина за развитието на културата носи държавата, а не личностите, ще кажа, че отново съм донякъде съгласен, но не съвсем. От родителите зависи да четат приказки на децата си, да им пускат музика, да ги водят на музеи, изложби, да посеят любовта към културата. Тук държавата няма нищо общо. Възпитанието в огромна степен идва от родителите.

Ясен: България в сегашния си вид съществува от близо 140 г. и през голяма част от това време културата се е предавала от родител на родител, на родител - в някакъв момент трябва да има политика, която да стимулира този процес. Първо трябва да се изготви стратегия, а след това да се търсят финанси, ние винаги гледаме само за пари.

И все пак политиката се прави от хора.

Ясен: Да, така е, възможно е да си прав, при Възраждането е било така, личното усилие е било водещо, тогава България е била с най-много училища на глава от населението в цяла Европа.

Насимо: Революциите тръгват от шепа хора.

Ясен: Има много варианти, и аз вярвам, че няколко души могат да променят света, но съм уморен вече, скъпо се плаща за това.

Насимо: Изкуството изисква жертви, въобще всяко голямо нещо струва много и иска жертви, хората обаче искаме промяна, но не сме готови да платим цената.

Какво е изкуството?

Насимо: Това е начин на живот.

Ясен: Език, начин на мислене.

Език, който всеки трябва да владее, или предназначен за малцина?

Насимо: Език, който трябва да говори на масите.

Ясен: За мен е етап от развитието на човека, който по един или друг начин трябва сам да достигне, не може да бъде накаран насила. Изхождам от моята история, малко по малко разбрах езика на изкуството, след това се отвори цял нов свят пред мен. Всеки трябва да узрее. Но възпитанието наистина е много важно, с жена ми се опитваме да възпитаме сина ни така, едни от първите му познати са световноизвестни артисти, на две годинки седеше а възглавницата с бутилка минерална вода и си представяше, че е флакон.

Това, което се случи в последните години и ни докара до дереджето, на което сме, е промяната на ценностите. Функцията на обществото и на управлението му е да създава правилна ценностна система. Ако знаем кое е важно, защо е важно – ще се получат нещата. Затова живеем в объркана реалност, няма ги ценностите, които да ни насочват. Работехме с Български дарителски форум, когато разбрах, че преди 1944 г. е прието богатите българи да завещават почти цялото си богатство на държавата и да оставят малка част за близките си. Тогава разбрах, че нещо се е счупипо в България след това.

Ние знаем какво е станало, комунистите просто са избили елита на страната и са я поробили.

Ясен: Така е, на елементарно ниво поне хората вече започват да се променят и да добиват чувството за емпатия и общност, за правилните ценности. До 10-15 години ще има правилна промяна в България.

Знаете ли защо Моисей води евреите в пустинята 40 години?

Ясен: За да забравят. Трябва да измрат всички, които си спомнят онези времена и са с онези ценности, колкото и брутално да звучи. Трябва да има хора с новия начин на мислене.

Да се върнем към културата, струва ми се, че в последните години изобразителното изкуство на световно ниво е все по-елитарно, вулгарно и арогантно и не се разбира масово от публиката. Вместо това се поддържат изкуствено създадени арт пазари, на които синьо платно с червена линия по средата струва милиони, а за прекрасни графити и рисунки, на които се радват хиляди души всеки ден, няма и стотинка. Сякаш се е скъсала нишката между обществото и изобразителното изкуство.

Ясен: Това е въпрос, по който постоянно си говорим. Има две школи, тази, на която Настера и аз сме почитатели – класическата – на "пропагандата", изкуството, което прави промяна. И другата школа, която Бозко защитава, че изкуството трябва да е само по себе си важно. Съвсем друга тема е какво умишлено се налага като изкуство. Познаваме професори, които твърдят, че това е умишлено, защото истинското изкуство има вибрация, която те извисява, а онова изкуство, което ние наричаме по-скоро „празно“, има способност да те принизява вътрешно. Истината е някъде по средата.

Насимо: В световната сцена модерните течения отминават. Класическото изкуство, базирано на автентичната природа, което не се занимава с болната психика на автора, а е субстанциално, остава завинаги. Затова старите автори винаги ще се оценяват.

Ясен: Така и графитите правят интересен цикъл – те започват от драсканици, минават през модите и в момента най-големите артисти се връщат към класиката. Изкуството тръгва и след има-няма 50 години се завръща към класиката.

Насимо: Защото иначе е празно.

Ясен: Няма правило обаче, това разбрахме през годините.

Именно това е проблемът в изкуството, особено в изобразителното – всеки си има своя вкус, нека да оставим пазарът сам да решава кое и как да се развива. Само че този пазар е малко като „новите дрехи на царя“ – една банда сноби твърди, че царят е прекрасно облечен, а той всъщност е гол.

Ясен: Усещането ти е както на много други хора, както на мен в началото. Чудех се какво, по дяволите, гледам, но когато ми обясниха, разбрах, че за всеки влак има пътници и има смисъл. С течение на времето видях, че на някои от нещата не съм разбирал езика. Ако сега отречем някои неща като абсолютно кухи, може да сбъркаме. Мисля, че импресионистите бяха отвхърляни дълго време, докато накрая след години не получават славата си.

Аз не отричам правото на което и да е изкуство, но според мен има огромен дисбаланс между класическото и общохаресваното и авангардното и неразбираемото.

Насимо: Така е, защото някои хора много евтино ползват това, че няма правила. Има правила, но много зависи от типа ти работа. За Баския няма правила, например.

Ясен: Това, което напоследък си мислим, е, че всичко е маркетинг. В света всичко е маркетинг, колкото и тъпо да звучи. В случая на Баския някой е намерил как да го продава, виждам защо го харесват, но не е моят стил. Лий Джефрис ми харесва много, той е счетоводител на пълно работно време, снимките му са разкъсващи душата и в тях виждаш Бог. Поне аз това виждам и намирам смисълa на живота. А снима бездомници.

Като каза маркетинг, може би се повтарям, но се губи равновесието. Ако имаш много добър продукт, но с лош маркетинг, той често ще се продава много по-зле от лош продукт с по-добър маркетинг. Това е най-видимо в киното, където холивудските филми с десетки и стотици милиони бюджет доста пъти са по-некачествени от европейските или азиатските с няколкостотин хиляди или 1-2 милиона долара бюджет. В Холивуд се дават все по-малко пари за самия филм и все повече за рекламирането му по света. Така главоломно пада качеството за сметка на продажбите. Ето за този дисбаланс в изкуството говоря.

Ясен: Светът не е справедлив. Много от нещата са ужасно неправилно конструирани, но продължаваме да се борим.

Затова хората трябва да са отворени към различните неща, да търсят и да намират сами изкуството, вместо да се осланят единствено на реклами, компании и институции, които им предлагат какво да харесват.

Насимо: Всеки човек трябва да променя сам себе си, не мога да променя света, но мога да променя своите разбирания и ценностна система.

Ясен: Хората, които се занимават с маркетинг, в първите няколко години развиват едно богоподобно усещане, характерно е за всички рекламисти, които са много арогантни. Никой не ги харесва рекламистите. Аз, като бях такъв, развих същото усещане, защото ти правиш кампания, измисляш нещо и гледаш после хората как повтарят твоите думички. Когато излезнеш от тая глупост обаче, осъзнаваш, че 90% от мислите на хората са им внесени в главите, не са техни. Все още продължавам да твърдя, че дисбалансите трябва да са смислена държавна политика, в която държавата да не създава културните продукти, ами да създава условия за тяхното развитие. Като юридически условия, например.

В София миналата година имахме спонсор, който се отказа да инвестира в нас, защото каза, че с онлайн кампания ще му е много по-лесно. И е прав. Сега с общината работим по проект на име „Гласът на София“, в който столицата да изгради собствен комуникационен канал, базиран на нови технологии. Когато градът има собствена аудитория, ясно подсигурена, инвеститорът няма да отиде в онлайн кампания. В момента всичко зависи от това дадена медия кого е избрала да представи и кого не, ако медията е голяма, тя смазва всичко останало. Този, който има достъпа до медиите и знае как да борави с тях, печели играта, а не качеството. Системата е конструирана по начин, по който зависиш от други качества, от качествата си като маркетолог, а не от качествата си като артист.

Насимо: Явно това са правилата на модерния свят. Трябва да си гений като Моцарт, за да не зависиш от нищо друго и да си успял. Иначе не се получава. Важен съвет, който мога да дам, е да бъдеш себе си и да правиш каквото ти харесва, тогава нещата рано или късно ще се получат. Ако копираш някой друг, тогава ще имаш нужда от ПР, защото ти си това, което правиш.

Колко е лесно да бъдеш себе си? В момента има всякакви личности и модели за подражание, моди и тенденции, чиито мащаби на влияние нямат паралел в световната история, благодарение на разпространението на интернет в последните години. Постоянно сме бомбардирани от рекламни кампании, които буквално се опитват да ни зададат как да живеем – с какво да се храним, обличаме, забавляваме, да се сравняваме със супермодели и гении. Това е смазващо за психиката и личността.

Насимо: Всеки ден лека-полека трябва да започнеш да отделяш време, в което да се обърнеш към себе си и да разбереш своите истински желания и интереси. Своите – не тези, които някой друг ти налага. Да търсиш природата около теб, вместо да живееш сред бетонния свят. Вчера се срещнах с един приятел и от устата му просто излезе, че не се разбирал нещо с негов познат. И тогава му казах, че ако някой има проблем с друг човек, това най-често означава, че всъщност има проблем със себе си. Никой не ни е враг в цялото творение, истинският враг е вътре в нас. Просто всеки трябва да отдели 10-15 минути на ден, за да поспре и да помисли.

Ясен: Това е подходът на Настера, който следва ведическите традиции. Но няма общо правило как да се получат нещата.

Насимо: Според мен хем има правила, хем няма правила. В рисуването, за да можеш да нарисуваш дадено нещо, има правила, през които да минеш и да ги научиш, за да си способен да надграждаш. След като научиш правилата, трябва да ги забравиш.

Какво би нарисувал на Народното събрание?

Насимо: Бих го боядисал кафяво, няма нужда да рисувам нищо.

Какво е мнението ви за статуите и паметниците, които започнаха да никнат из София и други градове?

Ясен: Ще изненадам доста хора, но паметникът на Самуил ми харесва, и то не толкова самият той, колкото идеята му. Да, кичозен ми е леко, но одобрителната реакция на масата хора не беше случайна. В обществото има ужасен екзистенциален страх относно физическото и културно продължаване на съществуването на България, при някои осъзнат, при други не.

Не говоря конкретно за Самуил, ами за статуите, наподобяващи фигурките от шоколадовите яйца едно време – на Георги Марков, на Калоянчев, на цар Иван Срацимир. Скулптурите просто седят статично и евтино, некачествено.

Насимо: Това са самоцелно поставени някакви паметници.

Ясен: Не смея да кажа така, защото знам, че и скулптурата е много сложно изкуство, което не всеки разбира. За мен е хубаво в градската среда да има изкуство, ако целият град е изпълнен с арт, на мен ще ми хареса. Дори паметникът на НДК ми харесва. В много голяма част от публичните дискусии влиза политиката, защото хората не оценяват изкуството от естетическа гледна точка, а дали пасва на настоящата политическа пригодност. Разрушаването на такива неща е грешка, те трябва да остават като спомен за миналите времена. Нима е редно да заличим всичко и да започнем отново? Да не би в Париж да разсъждават така?

В Германия премахнаха всички нацистки паметници и символи, наскоро в Австрия взеха решение за бутането на родната къща на Хитлер – нима те бъркат? В Чехия, Полша и Унгария бутнаха паметниците, възхваляващи комунизма, но в никакъв случай не ще забравят какво им бе причинено и поставиха монументи в памет на загиналите. В България най-големите паметници на централни площади и места са за възхвала на комунизма. Комунистите са дошли и в продължение на половин век са заринали всичко с пропагандни паметници, задръствайки публичното пространство. Не е ли по-добре да ги преместим в музей, да премахнем повечето и да оставим само няколко, които да запазят спомена?

Ясен: Не съм сигурен, че като ги махнем, ще решим проблема, защото каква ще е разликата между нас днес и комунистите преди време? Начинът, по който се осмислят паметниците и комуникират със средата около тях, е по-важен. Идеята, че светът започва от теб и преди това нищо не е имало, не е правилна. Човек трябва да оставя културните пластове, за да могат да се оценяват от бъдещите поколения.

Като спомена Хитлер, се сетих, че идеологиите използват изкуството за своите цели, защото то има способността да влиза в съзнанието, без да задейства алармените му системи. Ако кажеш на някого, че комунизмът е супер, ще те обяви за луд, но ако направиш творба, която да казва същото, тогава ще му повлияе поне малко.

Миналото трябва да бъде осмисляно, а не отричано. Ако забраним всички петолъчки, значи ли, че ще спрем глобалното ляво движение, което се надига в момента?

Ако имаш 50 комунистически паметника, бутни 40 и остави 10, да речем. Говоря за чисто физическите измерения на комунистическите изкуство и идеология. За времето, в което те са управлявали, са наблъскали свои паметници навсякъде, прекръстили са насила безброй улици, сгради и дори градове с имена на комунистически дейци и „герои“ – значи ли, че е трябвало да оставим всичкото това непокътнато? Че „Цариградско“ трябва да се нарича „Ленин“, например? Още повече, че самите комунисти са бутнали много паметници, за да сложат своите пропагандни творби – например плочите на 5 и 6 пехотен полк пред НДК, унищожени, за да се сложи „1300 години България“. Не е ли редно да възстановим каквото те са унищожили?

Ясен: И докъде ще стигнем така, това е като вендета, представи си, че следващите, които дойдат на власт, са леви, и решат пък те да рушат. Иска ми се да се оставят културните пластове, за да се знае какво е било.

Насимо: Проблемът с доста от комунистическите паметници е, че са платени и направени не с мисъл за изкуството, това е наредено нещо.

Ясен: Какво се случи с „Ислямска държава“, влязоха ли терористите в Палмира и на други места и унищожиха ли на няколко хиляди години изкуство, защото не са съгласни с него? Каква ще е разликата между тях и нас, ако тръгнем да рушим? Трябва да помним миналото и да се поучаваме от него, за да не повтаряме грешките му. Глупаво е да се плашим от буца камъни, неловко изчукани на калъп. Това просто значи, че не сме сигурни в себе си и в настоящето.

Ако сега Бойко Борисов реши да постави свой паметник в центъра на София или в друг град, и общината му позволи – нещо напълно реално, имайки предвид, че я контролира и си прави каквото ще – ти ще се съгласиш ли с това? И ще се съгласиш ли, като падне от власт, да бъде премахнат монументът на Борисов?

Ясен: Поставянето на паметник е сложно нещо, което зависи от комитети, комисии, общинари и т.н., не може един човек просто да реши да си постави паметник и да го направи.

Ако е Борисов, може, в София точно така се случват нещата. Уж не решава един човек, а цяла група, но реално и хлябът и ножът е в ГЕРБ.

Ясен: Имахме поръчка преди време да работим с къщата-музей на Вапцаров, чийто произведения са адски силни, и много харесахме идеята, но в момента, в който тя стана публична, излязоха някакви хора и обясниха какъв комунист е Вапцаров. Ние решихме, че това не ни засяга, защото обществените дискусии са безсмислени, те нямат печеливш и се въртят до безкрай. Винаги ще има две мнения по темата. Затова обмисляме нещата от гледната точка на артиста, неговата личност и дела. В случая с Борисов, ако някоя общинска група някъде е решила да постави негов паметник, добре, това не ми пречи. Ако някой друг реши да постави паметник на Станишев, добре, също не ми пречи. Някой, щом е поискал нещо такова да се случи в неговото селище, добре. Всичко друго е фашизъм.

Да приемем, че в едно демократично общество решенията се вземат от масата, а тази маса е необразована и с лош вкус – въпреки че вече изяснихме, че е трудно да се каже какво е това. Дали тогава преди 200-300 години, ако Моцарт не беше слушан и издържан от елита, ами разчиташе на симпатиите и щедростта на простолюдието, така да го нарека, щеше да сътвори своите шедьоври и да остане в историята? Или наместо Моцарт щяхме да запомним славата на някаква кръчмарска певица както се случва сега? Съмнявам се, че ако сега се роди Моцарт, ще постигне такава всепризната слава. Именно затова операта е на държавна издръжка, а чалгата не е.

Ясен: Много големи хора са казали, че демокрацията не е съвършена, лично аз смятам, че е нужен образователен ценз, за да имаш право да гласуваш. Не трябва да могат всички да гласуват. Няма как неграмотни хора, които не знаят какво са избори, не говорят български език или не са разбрали какво става в държавата, да решават какво ще се случва в нея. Много хора ще кажат, че не съм прав. Баба ми, лека ѝ пръст, ми казваше, че едно общество се движи от 5% от населението - хората, които имат идеи, останалите 95% изпълват необходимите звена, за да се осъществят идеите, зародили се в главите на онези 5%.

В вдно подредено общество всеки си знае ролята, знае се кой създава и кой изпълнява. При нас е малко объркано, но такава ни е системата, за съжаление. Нашето изкуство, например, не е масово, няма и да го променим, за да стане такова. Операта също си е такава, каквато е, много е хубава, но малко хора я слушат, за разлика от поп-фолка.

Има един американец, проф. Ричард Улф, той постоянно търси нови модели за бъдещото общество. Той разказва за общества, построени по друг модел, които може да се наложат в бъдещето. Сега, например, във Финландия ще се пробва безусловният базов доход като експеримент. Очевидно на човешката цивилизация ѝ предстои да се променя, но не знам точно в какво. Важното е да се търсят оптималните варианти, съвършени решения няма, но има максимално най-добри.

Вярвате ли в Бог?

Ясен: Аз съм вярващ.

Насимо: Мога да кажа, че до някаква степен съм невярващ. Аз съм сигурен, че има бог, и Ясен е сигурен, че има бог, но сме по-скоро изследователи.

Ясен: Защо Настера казва, че не е вярващ, а изследовател – защото когато пробваш, ти виждаш резултата и разбираш механизма, по който се случва всичко. Много е странно да обясниш това нещо, то трябва да бъде изживяно. Затова се връщам и към разрушението на паметниците, то не е необходимо, времето само ще ги бутне. Ако ние следваме Божиите закони и произхождаме от любовта към ближния и всичко около нас, няма нужда да се фокусираме върху разрушението. Има нужда да се съсредоточим върху изграждането на обществото и децата ни. Нашето изкуство и дейността ни с Urban Creatures не цели да отрича и да показва гадостите, навсякъде около нас, а да открием за хората зрънцата, с които да се върви напред.

Защо нарисувахме стената „Свободен“ – защото на фона на София, когато се потапяш в забързания свят на бизнеса, забравяш ценностите и се оплиташ в материалното, мислейки че си свободен. Колкото по-богат ставаш, толкова повече се оплиташ. Нямаш представа колко много заможни хора познавам, които не харесват живота си. Ако сега направим анкета сред зомбитата в офисите, всички те ще ти кажат, че предпочитат да правят нещо друго, че не са си представяли така живота.

Защо нарисувахме дядо Добри? Защото всички мислеха, че са най-големи в България, а най-големият е той. Той го живее това, което другите го говорим. Ако има човек, който да служи за морален репер на нашето общество, това е той. От него тръгват отправните точки за кое е горе и кое долу.

Няма коментари към тази новина !