„За радостта и езика“ включва разговори в писма между Иван Теофилов и Георги Господинов. Книгата въвлича читателя в галерия от паметни образи и истории, споделени от Иван Теофилов пред Георги Господинов: за ароматите и откритията на детството, за творческите митарства и спасения, за „червените чукове“, за литературата като убежище.

„Това не е обичайната анкета или интервю, а разговор, припомняне, споделяне… Това е един разговор в писма, един епистоларен роман. Започваме в самия край на януари 2021 г. и слагаме точката в късната и тревожна есен на 2022. Започнахме в пандемия и свършваме във война и в един още по-луд свят. Смесихме времена, построихме си къща от минало, събудихме заедно гласове и хора…" - разказва Георги Господинов.

„За радостта и езика“ ще бъде представена на 24 март (петък) от 18.30 ч. в Софийската градска художествена галерия - ул. Ген Гурко 1, вход откъм ул. „Княз Ал. Батенберг”.

Публикуваме в аванс откъс от книгата, предоставен специално за OFFNews.bg от Фондация "Комунитас":

Георги Господинов: Заразени от политическата дандания, казваш. Вирджиния Улф пише нещо в едно от есетата, което винаги ме е впечатлявало: „Някъде през или около 1910 г. човешкият характер се измени“. Има моменти, когато нещо прищраква в човешкото време, все повече го вярвам. Бих допуснал, че подобно време са тези мътни дни около 9 септември 1944.

Иван Теофилов: Ето ти една история. В тази политическа дандания изведнъж ме връхлетя първата любов. Бях запленен от еврейската хубост на едно квартално момиче. Бяхме в едни клас със Сузи още в началното училище и още в онези бебешорски години усещах някакво неясно влечение към нея. А и тя в интимните ни срещи си призна, че отдавна тайно ме е харесвала. В същото време Сузи беше изцяло обсебена от настъпилите събития. Мъчеше се да ме приобщи към сбирките на Еврейския дом, превърнал се в клуб на кварталния РМС. Там из коридорите и стаите цареше вечно движение от наежени младежи, които влизаха, излизаха и постоянно действаха, сякаш разиграваха призивите на „Интернационала“. Особено се набиваше на очи командирското поведение на един младеж, Давид, бивш партизанин, с натъкнат кобур на хълбока...

Една вечер бяхме седнали със Сузи на скалите до часовниковата кула на Сахат тепе. Зяпахме звездите и си бъбрехме. Любимата ѝ тема беше „светлото бъдеще“. Говореше приповдигнато, образно и възбудено. Изведнъж ми се стори безумно красива и я притиснах към себе си. Но тя подскочи ужасена, разциври се и закрещя: „Забравяш, че съм член на Ремса! Мислех, че чувствата ни са чисти. А ти... как можа!...“.

И любовта ни приключи.

Г. Г.: Ремсът и любовта явно са несводими… И все пак сякаш година-две след 1944-та някаква инерция на съпротивата продължава, сякаш не всичко е загубено, или поне е имало и такава надежда, и такива хора.

И. Т.: Да, и искам да припомня един такъв човек, който вече сигурно е забравен. Пред фасадата на кино „Пикадили“ беше инсталиран и стърчеше дълго време огромен билборд с карикатура на пловдивския поет, преводач, толстоист, есперантист и юрист Йордан Ковачев, основател на Лигата за защита на човешките права, известен като „българския Махатма Ганди“. Беше избран за народен представител на Обединената опозиция във Великото народно събрание. Явяваше се като защитник в процесите на Трифон Кунев и Никола Петков. Карцираха го за назидание в лагера „Куциян“ и два пъти в лагера „Белене“.

От името на Интернационала на борците против войната членът на британския парламент Фенър Брокуер беше изпратил писмо до българското Народно събрание, подписано от 15 британски парламентаристи, с призива: „Ние смело заявяваме, че освобождаването на Ковачев ще издигне името на България в много страни, където делата му са известни...“. Говореше се, че Людмил Стоянов и Христо Радевски са правили безуспешен опит да го освободят, но за какъв хуманен жест можеше да става дума в онова вълче време.

Йордан Ковачев беше изявен сказчик, достоен последовател на Асен Златаров. Изнасяше беседите си в салона на известната с разкошната си архитектура сграда на популярната пловдивска фамилия Кудоглу, впоследствие безотговорно съборена от комунистическите властници, за да се открои Червеният площад и се отвори изглед към хотел „Тримонциум“ и Партийния дом.

Спомням си как на една негова сказка двете страни на залата бяха барикадирани от буйстващи ремсисти и при появата му на трибуната почнаха да го освиркват и надават викове: „Ууу, уууу...“. Ковачев ги изчака да се накрещят и обръщайки се ту към едната, ту към другата страна на залата, отвърна на стадното им поведение най-неочаквано с: „Меее, беее...“. Беше стряскащо изненадващ саркастичен плесник!

След неговото освобождение от лагерите в края на 50- те години често се отбивах в дома му. Беше станал кожа и кости, но шеташе смело и енергично из стаите. Показваше ми редки книги, четеше ми свои преводи на стихове от Сюли Прюдом, живо се интересуваше от литературните ми занимания, радваше го общото ни пещерско потекло. По негово желание двамата направихме екскурзия до манастира „Света Богородица“ в близкото родопско село Горни Воден. Бяхме седнали да починем на едно открито място, озарено от просторно блещукащ въздух. И с удивление наблюдавах този усмихнато загледан нанякъде смален, съсипан човек, благоговеейки пред огромния му дух...

Г. Г.: Какво се случва след това с твоето семейство, с теб в тези следвоенни и неясни времена?

И. Т.: Градинката пред нашия склад пак се военизира. Отново се появи (този път съветска) военна свързочна част, с подобаващите телефонни звънци. Всеки ден идваше у нас за вода един съветски войник на средна възраст, хрисим човек, с прошарена коса и с моето име. Родом от град Казан. Показваше ни снимки от бащината си къща и фотографии на съпругата и двете си деца на 7 и 11 години. Подсмърчаше и триеше с длан насълзените си очи. Баба ми го черпеше с ябълки и смокини от дворните ни дървета, а той почти през ден ни носеше по един пресен войнишки самун. Беше въведена купонна система и на всеки човек се полагаше по 300 грама хляб, та този войнишки самун ни беше като дар от Бога.

Иначе какви ли не страхотии се носеха за мародерства и похождения на съветски войници. Грандиозното посрещане на братушките отмина и се забрави и начена един продължителен, безогледен терор от войнишки своеволия. Ежедневно действащата в града устна хроника все повече се разширяваше и всяваше ужас и страх от станали произшествия в този или онзи квартал, на това или онова тепе; край бреговете на Марица, в покрайнините, сред бахчите и къде ли не…

Майка ми беше забранила на сестрите ми да излизат вечер. Войната, освен сееща смърт, произвеждаше и агресия. Но събуждаше и надежда в двойно обременените от събитията и политиката отделни войници. Помня как на будката до Цар Симеоновата градина застана едно луничаво съветско войниче и заоглеждайки се встрани, конспиративно прошепна: „Давай зеленое...“. И как будкаджийката му напъха в ръцете опозиционното „Зелено знаме“, в което се подвизаваше Трифон Кунев със своите саркастични фейлетони „Ситни, дребни... като камилчета“.

Една сутрин в края на декември 1947 година, току-що се беше развиделило, чухме припрени удари на входната врата. „А, ето ги!“, избоботи баща ми. И сънени и боси се скупчихме във вестибюла. Леля попита кой е и груб мъжки глас отвън изръмжа: „Народната власт! Отваряй! Отваряй!“. И една възбудена, оснежена хайка от здравеняци с насочен шмайзер и с множество пухкащи димчета на дъха си нахълта вкъщи. Като ни видя сбутани един в друг, въоръженият бабаит размаха шмайзера срещу ни и с изкривено изражение изкомандва:

– Неее, не вкупом! В редииичка... до стенааата!...

И разбъркано и сбутано отстъпихме назад. Разреждайки се, баба изтърва бастунчето, на което се крепеше, и леля мигом я прихвана под ръка да не падне.

– Дръж се ма, дъърто! – изкрещя бабаитът.

Нещо ми стана (бях на 16 години, възрастта на светкавичните реакции) и пристъпих, готов да се нахвърля върху него, без да се замисля за последствията.

Баща ми мe издърпа и запечата устата ми с длан.

– Шът! Шъ ти скъсам ушото, ей! – начумерено ми се закани Народната власт, заметна на рамо шмайзера и се запъти към развилнялата се хайка, която зверски издърпваше и разравяше чекмеджета, обръщаше кревати, маси, столове, отмяташе килими и черги, превръщайки за минути къщния порядък в погром. Един мустакат дългуч откачи гравираната рамка с портрета на дядо, заопипва опаката ѝ страна – пари ли търсеше? Обърна я изведнъж откъм лицевата страна. Смръщено я заоглежда и рязко я запрати на пода. Връхното ѝ стъкло издрънча и се пръсна в безброй парчетии и натрошени стъкълца. Дядо, в получения необичаен ракурс от пода, изглеждаше като с примижали очи, сякаш се мъчеше да не вижда този позор...

Накрая оня с шмайзера поиска ключа на кантората и нарамила това-онова, хайката се изниза навън. Нахлузили набързо чехли, с наметнати надве-натри палта, изскочихме подир нея, проследявайки я как маршируващо крачи към кантората на склада. От дъскорезницата бяха наизлезли работници (наскоро бяха се увеличили до десетима), едни гледаха като ударени, а други се кефеха и подхилкваха.

От месеци умишлено се вдигаха митинги с ожесточени призиви за смърт на „думбазите“, „търгашите“, „враговете на народа“ и на 23 декември 1947-ма беше обявена очакваната национализация, която освен големите индустриални предприятия и фабрики засягаше предприятия, складове и работилници с по-малка стопанска и търговска дейност.

Г. Г.: Тук някъде свършва всяка надежда, започва национализацията, държавата слага ръка на всичко частно. Думбази и врагове на народа, изгонени от домовете, разселени, пращани в лагери, по-щастливите само бити и оставени… Прадядо ми, който гледал как вземат любимия му кон, се хвърлил да го прегръща и спасява, без да подозира за оная торинска сцена с Ницше, пребиват го, разбира се, получава инфаркт и не става повече.

Как се развива при вашите това като собственици на склад?

И. Т.: Първо притеснението ни бе как да се доберем до вкъщи, тъй като трябваше да прекосяваме целия терен на национализирания склад. И всеки криволичеше със свита душа из безбройните неудобни пътечки между гъсто извисените пирамиди от избичени дъски. Веднъж, когато се връщах от училище и прекосявах склада, някой извика: „Иване!“, и на вратата на една от пристройките зърнах куция бай Димитър, най-възрастния ни работник. Огледа се крадешком и патраво се дотътри до мен. Връчи ми един огромен плик от амбалажна хартия, пълен с картофи. И простодушно, с непресторено достойнство изрече: „Занеси го на вашите и им предай моите уважения“.

Арестуваха чичо – опозиционера, търгаша, врага на народа. Митингите ненаситно искаха смърт. Тълпата беше заприличала на кръвожадно чудовище. Чинка, която заради транскрипцията на местния говор из пещерския (родопския) край наричахме „чанка“, дойде у нас сутринта на 3 януари 1948 година, в черно астраганено палто, забулена с черен плетен шал, с ботуши до коленете и разревана, замоли майка ми да я придружа до близко пловдивско село. Трябвало на всяка цена да помоли за свидетел някой си Станоя, неин далечен роднина, който знаеше мурафетите на Стойчо, червенеещия се отскоро наш работник от същото село, който яко беше наклепал чичо ми за някакви изфабрикувани злоупотреби, приложени в съда към делото с политическите му провинения.

Навън беше минус 20 градуса. Нямах ръкавици и майка ми ми даде чифт вълнени чорапи от бодлива домашна прежда, които надянах до лактите. Бяхме яко закъсали с парите. Не ни стигаха за влак, макар да ставаше въпрос само за една спирка. И поехме пеш, пристъпвайки като щъркели и дупчейки дебелите преспи, все по брега на Марица. Навлязохме сред оснежените могъщи дървета на „Царския остров“ – резерват от времето на цар Фердинанд. От разклатените колони се спускаха димни завеси от развеян сняг и пръскащите им стружки ни заслепяваха. Газехме упорито снега с надеждата час по-скоро да излезем на открито поле. Излязохме, но там ни посрещна сибирският пейзаж на Виктор Фалк, който дотогава познавах само като четиво. Пред нас се стелеше безкрайна бяла пелена със заскрежена повърхност. Стояхме трудно дишащи и захласнати пред неочакваната гледка. Чанка изведнъж се сгърчи и безпомощно заскимтя. Поех решително напред и затеглих за ръкава нещастната жена. Приключението ни беше пълна лудост. Напрегнати и изнемощели дълбаехме снежната пелена и зад нас шеметно се отдалечаваше надупчената ни и все по-ситно криволичеща пътека... като заешка диря.

И най-сетне селото, затрупано в снега, занаднича с разкривени детайли от къщи. Разстоянието до него беше не повече от километър. Окуражени, макар и с осакатени крака, загазихме снега. Слава Богу, че къщата на Станоя се оказа съвсем в края на селото. Открехнахме дървената порта и грохналата обнадеждена женица се провикна с изтънен, гъгнещ глас:

– Станоя! Тук ли си бе, Станоя!

– Станояяя! – извиках колкото ми глас държи.

И на чардака като изстрелян се появи дребен, разгневен селянин и шепотно се развика:

– Махайте се да не ви видят! Не ми разтурвайте живота...

– Чуй ме бе, Станоя! Моля ти се... – разплака се чанка.

Селянинът беше неукротим, измъкна изпод перилата брадва, размаха я и дрезгаво закрещя:

– Вън! Вън! Да не стане белята...

Задърпах и изведох на улицата разстроената жена. Тя се залюля и завайка с прелели от сълзи очи. Прегърнах я и я поведох към снежната пустош с безкрайната ни заешка диря...