Стари и нови травми

Антоний Гълъбов
21 май 2016 в 07:33 | 7047 |12

Споровете около промените в Изборния кодекс изявиха дълбочината на една нова социална травма – тази между българите в България и онези, които живеят в чужбина. Към невъзстановените травми на тоталитарния режим, през годините на трансформация и мутация се добавиха нови, които изкривяват публичното пространство и правят още по-болезнен всекидневния живот.

Либералната критика и активните позиции в подкрепа на необходимостта от осигуряване на равни възможности за реализирането на конституционни права (тъй като всъщност не става въпрос за ограничаване на права, а за създаване на допълнителни ограничения пред възможността за тяхната реализация) отразяват част от нагласите в българското общество.

За съжаление, мнозинството не мисли така.

Позицията, изразена най-категорично от Патриотичния фронт, около която се формира необходимото мнозинство за преодоляването на ветото на президента, се споделя от мнозина и това е само един от симптомите на съвременния социален травматизъм на българското общество.

Старите травми отново предизвикват противопоставяне, а върху тях вече се наслагват нови. Предишното разделение между столица и провинция днес придобива все по-отчетлив, нов прочит. Началото на политическите и икономическите промени не сложи край на това разделение, а по-скоро го трансформира в това, което виждаме днес.

С отпадането на жителството, направляваната политически миграция на тоталитарния режим премина в бурно преместване от по-малките към по-големите населени места и преди всичко – към София. Макар и естествена по своя характер, тази миграция се превърна в едно от най-ярките доказателства и фактори за задълбочаването на регионалните различия и неравенствата в условията на живот и благосъстояние на българските граждани.

Потокът от хора, които търсят възможност за устройването си в големите градове и София, не намалява. В същото време, някогашната неприязън към столицата се задълбочи още повече. Хиляди млади хора всяка година търсят възможности за реализация в столичния град и едновременно с това не го чувстват като среда, в която трябва да инвестират усилията си. Дори напротив – агресията срещу столицата се задълбочава, включително и от страна на онези, които всекидневно разчитат на нея за прехраната си.

Още по-видима е агресията в отношението към големия град, която се формира сред родителите на онези, които са се преместили в него. Съпротивата срещу „погражданяването” не е останала в „светлото комунистическо” минало. Затова, когато през празничните дни потеглят безкрайните колони от автомобили, (в двете посоки – и от и към София!) разделението и потисната неприязън стават още по-видими.

Върху този относително стар социален травматизъм се проектира и отношението към онези, които заминаха и продължават да заминават за чужбина. Върху разделението между провинция и столица се добави и напрежението между страната и чужбина. За разлика от всички останали бивши „социалистически” страни, в България миграцията не премина в мобилност. Младите, а и не толкова млади, българи продължават да мигрират към страните от Западна Европа и САЩ. За по-голямата част от тях това е бягство или поне спасение от безперспективността и непредвидимостта на живота в България.

Родителите формално споделяха разбиранията им и дори ги насърчаваха, но разбират все по-болезнено цената на социалната самота и изолацията, в която изпаднаха, след като децата им вече са в чужбина, а вероятността да се завърнат намалява с всеки изминал ден. Тази нагласа формира дълбоката вътрешна неприязън към тази „пуста чужбина”. Най-възрастните поколения формираха в българските условия парадоксалната фигура на поколението без деца, (за разлика от „поколението без бащи” в Германия след края на Втората световна война). Тези хора разбират, че децата им живеят по-добре, разбират че техният избор е оправдан, но страдат от липсата им и от невъзможността да признаят собствената си отговорност за начина, по който се е развил животът им. Тази социална драма остава далеч встрани от партийните надигравания и това ще продължи да бъде така, докато не успяваме да постигнем дори минимално съгласие по отношение на преживяното съвместно и незавършващо минало.

Върху тази травма винаги са паразитирали т.нар. „леви” в България. Както БСП, така и нейните производни, разбират добре, че моментът, в който българското общество бъде готово да нарече тоталитарния режим от съветски тип, който колонизира България, с истинското му име, те вкупом ще станат излишни. Това е и част от източниците на истеричавото противопоставяне по отношение на днешна Русия. Никой не се интересува от това, че между царска Русия, Съветския съюз и днешния режим на Путин са минали малко повече от век и половина и общото между трите режима е само в това, което е коствало най-много на нас и на останалите колонизирани от Съветския съюз европейски страни

Старата и невъзстановена социална травма на т.нар. „Възродителен процес” бе превърната във фрактура от БСП и ДПС, а днес продължава да бъде задълбочавана през противопоставянето по отношение на „правото на собственост” върху страданието на хората от страна на ДПС и ДОСТ. Случилото се в Джебел е само част от измеренията на този дълбок социален травматизъм, който хронично бе използван и ще продължава да бъде използван за политически цели.

За онези, които живеят в това минало, децата им са били „прогонени” от „демокрацията” и биха се върнали, ако отново се върне „онова време”. Те дори не разбират, че децата им не се връщат именно защото онези, които съсипаха живота на родителите им, продължават да настояват, че трябва да определят и бъдещето на България.

Травмите, нанесени в миналото от т.нар. „партийци”, всъщност само се задълбочиха, доколкото в това понятие през последните години вече не се вписват само представителите на някогашната комунистическа номенклатура. Отношението към политиците възпроизведе старите рефлекси спрямо „партийците” някак естествено, най-малкото защото голяма част от децата на някогашните комунистически величия продължават да надничат от всевъзможни социални, либерални, земеделски, а дори и десни политически етикети.

Всички останали аргументи са просто прикритие за тази дълбока социална травма: твърденията, че българите в чужбина не плащали данъците си тук; че „те си гледат живота там, а ние тук блъскаме за мизерни пари”; че те не се интересуват от Родината си и са станали „невъзвращенци” и „безродници”, (показателно е дори само това колко бързо и безпроблемно се възпроизвеждат най-мрачните клишета на комунистическата пропаганда!). Фактът, че средствата, които българите, живеещи в чужбина, изпращат на своите близки, остава един от най-сериозните източници за финансиране на потреблението (за съжаление, и на сивата икономика) не променя, а напротив – задълбочава негативизма на онези, които продължават да съжаляват, че не са се „махнали от тая страна”.

Върху клиничната картина на този социален травматизъм днес е еднакво лесно както да бъдат проектирани всякакви патриотарски призиви, така и да се разгръща новата истерия на левия популизъм и путиновската пропаганда. Усещането за загуба и безнадеждност, което завладява все по-съществени групи от българското общество, относително лесно може да бъде превърнато в противопоставяне срещу всички и всичко така, както това се случи по време на т.нар. февруарски протести през 2013 година. На тази нагласа изглежда, че ще разчитат и онези, които се канят да проведат кампания за предсрочни парламентарни избори в навечерието на изборите за Президент на Републиката.

В нея ще се впишат и популистките призиви на новите национални референдуми, част от които ще се опитат да активират едновременно две стари травми с нови измерения – дълбоката неприязън към „партийците” и зараждащата се омраза към „тази пуста чужбина” в лицето на Европа и САЩ. Твърде много стари и застаряващи полит-технолози се опитват да създадат подобна галванична смес от страх, разочарование и безнадеждност, която би могла да тласне България обратно, назад и встрани от пътя, по който единствено можем да постигаме националните ни цели и да отстояваме публичния интерес.

А върху старите травми все така продължават да се образуват нови...



Blagodatka Dushanova

Рейтинг : 13340

24.05 2016 в 10:20 12
+ 2
- 0
Много е точен и казва истини ,а истината ,както знаем винаги боли...И към критикуващите-не се правете на по-велики и по-знаещи от Антоний Гълъбов,а напишете нещо и вие по проблема,та тогава ще сравняваме...
чесън

Рейтинг : -3269

22.05 2016 в 23:12 11
+ 9
- 20
Ред, що ти е толкоз нисък рейтинга бе
чесън

Рейтинг : -3269

22.05 2016 в 23:09 10
+ 9
- 20
Да. Ето. 15 минуса. Ами че то колкото ти е по-висок рейтинга, толкова си по у лево и толкова по на изток. Бем ти и системата. Алчната русофилия преяжда с плюсове докато народа страда в лишения.
Red or Dead

Рейтинг : 63994

22.05 2016 в 14:50 9
+ 15
- 7
@чесън, с тази еквилибристика си я докарал точно до под кривата круша;)

Стига си пробвал с тези опити да се скриеш от сянката си.

https://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=LCO29gD8LwY

+ 15
- 9
Ами като престанеш да употребяват НЕПРАВИЛНО ТЕРМИНА "русофилия", минусите вероятно ще намалеят. И изобщо подобен термин звучи нелепо в устата на лице, женено за рускиня. Осъзнай се най-после и се върни на ПРАВИЛНИ ПАРТИЙНО-КЛАСОВИ ПОЗИЦИИ.

Ако се разкаеш, другарите могат и да ти простят.
чесън

Рейтинг : -3269

21.05 2016 в 18:59 7
+ 10
- 35
И кое не им хареса на русофилията, че ми нацвъкали минусите? Да работят вероятно. Що ли питам.
Николай Петров

Рейтинг : 13301

21.05 2016 в 16:14 6
+ 15
- 12
Автора със сигурност е психично болен или евтин, кое ли е по-страшното?
+ 21
- 11
El Commandante, направо ме разчуства с тоя ДИАЛОГ. Докъде я докарахме, с много помощ от ФАЩ и педероатлантическите им "партньори". Пфууу, омерзен съм...
El Commandante

Рейтинг : 77928

21.05 2016 в 11:25 4
+ 32
- 11
"путиновската пропаганда."

Да, точно Путин е виновен че България все повече се превръща в страна на призраци.

Събират се все по-остаряващи хора и си говорят за други хора, които би трябвало да са тук.
Ама ги няма.
Заминали са.

-Как сте майче, добре ли сте?
-Да, да,всичко е ОК.
-В работата как е?
-Всичко е ОК, не се притеснявай.
-Децата как са?
-Добре са, малката скоро тръгва фърст грейд в елементарито.
-Еее, браво, много се радвам, предай и поздрави от баба.
-Да, разбира се ОК, виж трябва да затварям, имам тука разни неща.
-Добре добре....а кога ще си дойдете, лятото ще може ли?
-Еми да, ше видиме, може, малко сме назад с парите в момента, но до тогава може да се оправят нещата, ше видиме, ше ти се обадя.
-Ама ше ми се обадиш нали, да се приготвя?
-Да бе, разбира се, как, ше видиме, живи и здрави...айде

И майката после става, гледа замислено през прозореца и започва да бърше праха по снимките на библитеката...
El Commandante

Рейтинг : 77928

21.05 2016 в 11:08 3
+ 7
- 6
"Най-възрастните поколения формираха в българските условия парадоксалната фигура на поколението без деца"

Абсолютно вярно!
Всички коментари