От стр. 2
Представиха го като грижа към нея, защото е овдовяла, един вид услуга, от едното добро сърце. Може и така да е било. Никога няма една единствена гледна точка. Само че, първо, Лори не повръщаше. Второ, изпитанията на лекарството бяха в
начална фаза. Каквито и да било излишни медикаменти натоварват организъм, който се бори с доста напреднал стадий на рак. Трето, 1000 лева изглеждат доста пари, особено за Лори, точно в този момент, в който загуби съпруга си, а той изкарваше прехраната на семейството. Но всъщност 1000 лева са малко за подобни тествания, за които, предполагам, фармацевтичната компания плаща подобаващо. Оказа се, че накрая дори не са й дали и 1000 лева, а 800. Разбрахме го от децата й, след като си отиде, т.е. Лори не посмя да ни го каже. Болницата плащаше такситата, може затова да са удържали 200 лева, въпреки че подобни разходи би трябвало да се покриват отделно. Или пък, божичко, ДДС??
При едно от последните вливания на тестваното лекарство заради графика Лори трябваше да остане до 22.30 часа и да дойде отново на другия ден. Помоли ги да я оставят да преспи, за да не си ходи до квартал Павлово и да се връща, отказаха й, а мисля, че се водеше хоспитализирана. Как е възможно такова отношение – към онкоболни, които ползват за опитни зайчета?!
По тази причина най-отвратителното за мен бе, че за пръв път в Онкологията започнаха да й “обръщат внимание”, което всъщност я накара да остане там – надяваше се, че лечението й ще се подобри. Но това беше псевдовнимание. Защото, първо, не й казаха за разсейката в белия дроб, навярно и за да не се откаже от тестването на лекарството. Дори я успокоиха, че нямало нищо сериозно, което страшно ме вбеси. Аз трябваше да й го изтреса в един момент, когато не издържах вече как я манипулират, а и я виждах, че от болки и скръб отново е пропушила. Второ, да, станаха по-внимателни, след месеците чакане и грубо отношение изведнъж имаше промяна – сравнително бързо придвижване на документите, за пръв път напълно безболезнено вливане от някаква супердобра медицинска сестра, както каза Лори... (докато не свърши тестването). Доведоха й и друга пациентка, която минала през същото изпитание на същото лекарство и била “страшно доволна” (цитат). Но така и не посъветваха Лори, че наистина трябва да се направи магнитен резонанс, за да се видят разсейките по меките тъкани, установени при операцията, които скенер не лови. Да не говорим, че ако бяха направили ЗАДЪЛЖИТЕЛНИЯ входящ скенер, преди първите четири вливания, нямаше да се наложи втора доза от нови четири, напълно безсмислени вливания от същото. Защото скенерът след тях показа влошаване и “изненада” лекарите, че химиотерапията не действала. Ама нали текат клинични пътеки, кой го интересува какво лечение се провежда и дали е ефективно...
Междудругото, в Онкологията не се занимават да разясняват на болните евентуалните странични реакции от химиотерапията, каква диета да се спазва, какви мерки да се взимат, нищо. Само идваш, търпиш отвратителното отношение, чакаш на столчета долу, чакаш на столчета горе, чакаш на столчета по средата, вливане, отиваш си и другия месец пак така. А преди всяко идване се разкарваш до джипито за направление, в Онкологията ти правят изследванията на кръв и урина, но изведнъж спират да правят кардиограмата и ти крещят защо не са ти я направили някъде другаде, понеже такова било изискването, нищо че не са ти казали предварително. Лори мина и през това. И на всеки четири месеца – скенер. Които оздравели, оздравели, които се закрепили, закрепили се, които умрели – умрели. ТЕЛК също я размотава с документация за болнични всеки месец и не я пенсионира по болест. Честно казано, не знам как се справят с целия този ужас онкоболните, които нямат роднини да тичат с документите насам-натам, по безкрайните бюрократични прищевки.
След втория скенер казаха на Лори, че ракът бил мутирал, без да са направили нови биопсии. Как ги говориш тия неща на пациентите? Поискаха биопсиите от операцията в Майчин дом, за да ги изпратят в Щатите, да я включат евентуално в американско експериментално лечение, което явно се провежда в Онкологията. Това беше много мило. Големи надежди таяхме и Лори много се разочарова, че не се получи, защото показателите й не бяха подходящи.
Пак очакваше лекарски съвет да се събере и да реши как да бъде продължено лечението й, след като предписаната химиотерапия не действаше. Пак нищо подобно не се случи (то беше и лято, август месец, кой да ти се занимава, всички са в отпуска). Просто една от младите докторки назначи друга химиотерапия, вече много по-тежка, която отслабналият организъм на Лори не можа да издържи и която най-вероятно ускори края й. Още повече, че след първото вливане на новите медикаменти някаква друга докторка й предписа антибиотик, от който стъпалата на Лори страшно се подуха, вените й сякаш щяха да се пръснат, оплакваше се, че е много болезнено. Както се оказа, това било честа реакция, рече трети лекар, и затова вече не се предписвали антибиотици в подобни случаи, ама явно не всички доктори знаят.
Лори не само не получи извинение или съвет, като успя да събере сили и да отиде да пита какво да прави за подутите си крака, но същата тази лекарка, която й предписа злополучния антибиoтик и която била от най-грубите, й крещя защо е пропуснала второто вливане, което някой друг доктор беше отказал да й направи, защото Лори бе твърде зле вследствие на подутите си крака и хемоглобинът й беше прекалено нисък. Пратиха я да си го оправя, да си намери къде да й прелеят кръв. След като преодоля и това изпитание, Лори отиде за второто вливане, но не можа да го издържи докрай. И заради болките, които бяха станали нетърпими и от които вече не можеше да стои на едно място. По едно време, докато траеше тестването на швейцарското лекарство, й даваха някакви обезболяващи лепенки, като бонус. Но не за дълго.
Оттам, за горе-долу по-малко от 2 месеца, Лори свърши.
Когато състоянието й се влоши, страшно бързо, и децата й се чудеха как да я спасят, и да намалят болките, викайки и Бърза помощ, накрая успяха да уредят да я приемат в Oнкодиспансера. Само там докторка се беше смилила, макар да негодувала, че трябвало да оправя бакиите на Oнкологията. Никъде другаде не я искаха Лори. В Oнкологията не се занимавали с хоспитализиране на пациентите, те какво да им помагат там, след като са ги уморили. В Пирогов, където в началото държаха Лори три седмици, без да има нужда от толкова време, също не я искаха, накрая, когато наистина имаше нужда. Явно няма подходящи клинични пътеки, които да носят пари. А в иначе с идеалната репутация за онкологичното си лечение Сити клиник бяха казали на сина й, че първо трябва консултация със специалист, която, разбира се, не се покрива от Здравната каса. Бяха записали час за след седмица, например, когато Лори вече можеше и да не е жива – хубаво, нямали са възможност по-рано. Но, когато синът й отиде, защото Лори повече не можеше да помръдне от леглото, специалистът му казал, че трябвало първо скенер да се направи, все едно е голяма новина това, ама не можело при тях, и му взел 70 лева за тази “жизненоважна” консултация! Нямате срам!
В Oнкодиспансера преляха на Лори кръв, сложиха я на системи, обаче след 3 дни я изписаха. Толкова. Клиничните пътеки пак, предполагам. Може би е имала леко подобрение. Но за около две седмици. Толкова издържа отслабен организъм, който вече няма как да се бори с напредващата болест и за когото клинични пътеки няма открити! Няма открити! Мрете, неизлечими сте, и мрете вкъщи, и в болки.
Следва на стр. 4
