Не знам защо, но в съзнанието ми изниква споменът за любимото ми детско филмче – „Костенурките Нинджа“. Бях малко дете, когато телевизиите излъчваха анимацията, но помня, че се прехласвах най-вече по Учителя – старият плъх, който подготвя стратегически и физически своите ученици костенурки за велики битки.
И оттогава знам: добрият учител е като изумруд, който блести и осветява пътя на онези, които го слушат. Той ще им помогне да изминат пътя си, неизкушавани от лесното.
Минаха години и дойде младостта. В нея живях празно, безцелно, с пуста душа и тленни желания.
Докато един ден – един такъв сив, скучен и вял ден, в който момичето Диана не намираше смисъла – реших да вляза в книжарницата и да си купя книга. Книга от Калин Терзийски, който мрачно ме гледаше от плаката на витрината.
Прочетох книгата за един следобед. Няколко часа, в които в магазина, в който работех, не влезе никой. И когато затворих и последната страница, можех само да стоя, да гледам напред в тъмното и безгласно да слушам отекващите думи от книгата. А тези думи ме учеха, подтикваха ме да изляза от безпътицата и да хвана пътя напред.
И най-вече – думите на Калин Терзийски ме вдъхновиха да живея, но и да чета, и да пиша. И всъщност така се започна. Днес някои ме познават от портретите, които пиша за OFFNews, а други – като поет. Но малцина знаят, че без рамото на Кайо не бих имала смелостта да се покажа над повърхността на реката на живота. И вслушвайки се в неговите слова, и попивайки всичко, написано и казано от него, неусетно се превърнах в това, което съм. Щастлив човек.
Междувременно изминаха близо девет години, в които аз растях, а Кайо пишеше и издаваше. Разказите му донесоха Европейска награда за литература и хиляди читатели, а романите му спечелиха възхищението на не един. Имаше и тежки периоди, в които той пиеше и скандализираше света. И до ден-днешен не разбирам защо подлата алкохолна болест се спря именно на моя учител. В това време аз бях там, в разни измъчени телефонни разговори или в мълчание чаках бурята да отмине. Но от сърцето ми той никога не си е тръгвал.
Малко по-рано – през 2015-а година – той ме покани на среща. Срещнахме се в едно заведение до НАТФИЗ. И ми предложи да стана творчески редактор на романа, който започва да пише. Всички негови романи са написани с така наречения „американски“ редактор – това е човекът, който слуша писателя, записва, коментира и анализира. Аз, разбира се, се съгласих.
И ние работихме върху този дълго обмислян от него роман. Преди това се наложи да прочета за Гадамер и неговата идея за това, че ние възприемаме текста според собствените си възприятия, култура, интелект и емоции. Прочетох и за феноменологията на Едмунд Хусерл – за описването на лично преживяното. И изслушах още веднъж всички парчета на The Doors и на Джон Ленън. За да съм сигурна, че познавам и разбирам добре света на писателя Калин Терзийски.
Работата по романа „Разкажи ми“ прекъсна няколко пъти. Първо, по това време бях студентка и трябваше да се подготвям за изпитни сесии. После – Кайо се върна към коварния алкохол, който го съсипа и го постави в много лоши условия – физически и социални. А накрая – аз не бях съвсем с всичкия си; преживявайки една любовна раздяла, аз търсех някакви истини.
После – благодарение на близките и на двама ни – ние се върнахме към работата по „Разкажи ми“. И днес този много преживял и дълго мислен роман може да се открие във всяка българска книжарница.
Днес – затваряйки последната страница на романа, за пореден път прочитайки го – аз бих могла да кажа само, че това е роман за пътя – на момчето, което се ужасява от войните и не иска да играе с пушки и гранати; на момчето, което се превръща в мъж и писател. За съзряването, за срещите с думите, за различността, за писането като миг между възторга и отчаянието, за сладките опиянения от него, за смисъла му, за успеха и славата. В момента, в който затворих книгата, аз не се нуждаех от нищо. Нито от разговори, нито дори от музика. Та аз имах всичко! Думите на учителя, който с всяка страница разкрива пред своята ученичка Диди една голяма, мъдра, цял-живот-оформяна философия. Философия на писането, но и философия на живеенето. Защото писането е живот, нетърпящ еснафски подбуди; живот, пълен с обаяние и смисъл.
Освен в техническата работа, аз участвам и като героиня в тази дълбока, но въпреки това четима книга. Ученичката, която се колебае дали да отдаде всеки свой дъх на изкуството. Отговорът идва с прочитането и е универсален за всички питащи се. А именно – думите са територия на отдадените. На истинските хора.
А ето и няколко любопитни истории от работата ни по „Разкажи ми“.
Веднъж, докато пътувах с такси към Банкя – към къщата му, таксиметровият шофьор ме заговори и му споделих, че отивам при Калин Терзийски и че работим заедно по новия му роман – „Разкажи ми“. Обясних на шофьора, че с Калин разговаряме за философията на писането – той като успял автор с мен като начинаещ такъв. Тогава той каза: „Ами ти почти си станала писателка! Щом ти е поверил своето оръжие – словото си – и те е посветил в тайнствата на писането, значи вече си писател!“ Когато пристигнах в къщата на Калин, той беше зает с друго и не успях да му разкажа за разговора по пътя: беше толкова съсредоточен да се възхищава, да мисли и да говори за младия, но висок и някак строен бор в двора на къщата, че не исках да го откъсвам от тази дълбока капсула. Побързах да включа диктофона, а в съзнанието ми се запамети снимка на този момент: писателят, величественият бор, обръщането към себе си чрез възхитата пред дървото.
Друг път, докато водихме един от нашите разговори, които са описани в романа, той каза, че му е трябвало ужасно много време и много наблюдаване на картини с есенни листа, четене на литературни описания на листа и пр., за да започне да забелязва красотата на есенните листа. Когато се прибрах вкъщи, ми хрумна следното: същото се отнася и за мен. Тоест, преди да се докосна до литературата на Калин Терзийски, аз не забелязвах нито красивите есенни листа, нито пълните със смисъл човешки лица, нито умеех да изпитвам истински чувства. А поетът в мен е дремел…
Докато работихме по романа, срещнах майка му пред една спирка на градския транспорт. Заговорихме се – без да се познаваме кой знае колко добре – и тя ми разказа как от дете Калин много четял и запомнял всичко изключително добре – исторически факти, медицински термини и т.н. Тогава разбрах защо интелектът на Кайо е толкова пространен: той просто чете непрестанно, запомня и най-вече: мисли.
Мисленето, разсъжденията и идеите – това откриваме в новия роман на Калин Терзийски. А мисленето и разсъжденията са не по-малко привлекателни, те са не по-малко действие от изригването на вулкан.
Представянето на романа е на 1 февруари от 18:30 ч в книжен център Гринуич.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
11800
2
27.01 2018 в 14:11
Че то вулкан от теб, вулкан от Кайо и си отидохме мърцина... Цунамито на таксиметъра, в морганичен съюз с майката на Кайо, ще заличи следите.
6018
1
27.01 2018 в 12:42
Последни коментари
4I4ATA
Исторически парк или държава в държавата, на която самата държава не обръща внимание
alfakentavur
След 4 ч. дебат за промените по Патриарха: Трайков не иска да е кмет на дупката на геврека, от която хората са си тръгнали
Бешката
След 4 ч. дебат за промените по Патриарха: Трайков не иска да е кмет на дупката на геврека, от която хората са си тръгнали
Mateevk
Гнусно! Училище връзва пионерски връзки на деца. Депутат от ГЕРБ гледа от първия ред (видео)
alcom4
Русия започна масирано настъпление в Харковска област
borisboris
Гнусно! Училище връзва пионерски връзки на деца. Депутат от ГЕРБ гледа от първия ред (видео)