На 19-и януари, петък, галерия Сити Марк Арт Център открива поредна изложба на живописеца Диана Дезир. Вернисажът е от 18 ч. Заглавието „Тишина“ загатва, че платната отново ще поведат приятели на мистичния абстракционизъм по пътеки на притихване и душевна бистрота. Ще наострят сетивата за Невидимото, затрупано от ежедневие.

Последната изложба на Диана Дезир се състоя миналия ноември в галерия ЛИК. Надсловът тогава бе „Когато огънят обикне водата“. Ценители на живописта дадоха високи оценки. Художничката не е непозната. Биографията ѝ съобщава за десетки изложби в страната и чужбина - две от които в световната арт столица Париж. Нейни творби притежават частни колекции у нас и в чужбина. Пет са избрани за корици на книги. Ако до тук всичко звучи по-скоро познато, то предстои да разкажа за творчество и творец достатъчно необичайни.

Последните изложби показват ускорено съзряване и смело надграждане на това, което Диана Дезир е показвала досега. Окончателна раздяла с остатъци от конвенционалност. Дианизмът не интригува. Дианизмът увлича. Повлякъл и мен, помолих Диана Дезир за разговор. Срещнахме се. Заразказва цветно и нестандартно – като нея самата. Изненада ме. Очаквах да се сблъскам със суетата на успял художник. Картините ѝ се продаваха на цени на наложените. Бяхме непознати, а тя заговори с мен като с приятел – така, сякаш по презумпция всеки е приятел. Ако можехме всички да общуваме така, помислих си... В последствие ми стана ясно, че се стреми да бъде пример за промяна. Че, да, като много от нас иска по-добър свят, но счита, че промяната навън е невъзможна без промяна отвътре. Цитира мисъл на Беинса Дуно: "Не се бори със злото, работи за светлината".

Диана Дезир открито ми разказа миналото си. Без да питам, обърна внимание и на кризи, и на трудности, от които е произлязло изкуството ѝ. В ретроспектива разтълкувани като нейно пречистване и освобождение. Както ги нарече тя – нейно чистилище. Убедена е, че са спомогнали творчеството ѝ да се случи или поне да стигне там, където е днес. Приятно е да слушаш волния разказ. Разказ без изкуствени възклицания. Без шаблонни излияния. Без преструвки и театрални пози – като тези, на които сме се нагледали по вернисажите. Разказ носен от оптимизъм и лекота в мислите.

Разговорът ме замисли. За особената дарба. Толкова особена, че изглежда независима от самия творец. Прескачайки прага на обичайното, дарбата заживява свой живот. Сама избира защо и накъде да тръгне. Творецът-носител престава да бъде нейн повелител. Усетих, че Диана Дезир възприема дарбата си именно така. Че няма никакво намерение да я насилва по утъпкани пътеки. Или да я принуждава да робува на чужди очаквания. Оприличава картините си с огледало. Понякога сама не съзнавала защо и как е нарисувала тази или онази, докато не се огледа в нея. Тогава била доволна. Тогава била сигурна, че е дала достатъчно свобода. Казва го не за самоизтъкване, а смирено, с усмивка – като съобщение на причудливост. Образът в огледалото изяснявал предопределеното да бъде изобразено. Показвал интуицията водила четката, видението станало платно.

Особено абстракциите ѝ не просто разказват Невидимото, което тя счита вечно осезаемо. Те хващат зрителя за ръка. Повеждат към него. Често Диана Дезир кани, като загатва в платната силует на лодка. Лодка, намерена да пренесе зрителя през морето от турбуленции на видимия свят в нетленния покой на Невидимото. Лодка, както самата тя пояснява, за медитативни одисеи към неопустошимо равновесие от любов и свобода. Любовта, свободата, българският корен - това са основните ѝ творчески търсения.

Дори техническите умения, които демонстрира, Диана Дезир до немалка степен свързва с Невидимото. Не че - като всеки художник - за усъвършенстване на техниката не е живописвала стотици платна преди да овладее материали и изразни средства. Вътрешно обаче е убедена, че техниката ѝ е най-вече мистичен подарък. Благодарна е за нея - тя си знае на кого как да благодари… Увещава да благодарим за всичко, което ни е дадено – при всяка появила се възможност. Благодарността, казва ми, прави щастлив. Както и щедростта, бърза да добави с мисъл от песен на Емил Димитров: „Ако си дал от себе си, не си живял напразно“…

Под „мистичен подарък“ разбирам, че Диана Дезир с времето е откривала и техниката, и стила си най-вече вътре в себе си. Самородния начин на работа, който е нарекла Дианизъм. Дианизмът, пояснява ми с усмивка, е слабо засегнат от педагогическа школовка и академична трактовка. Счита го за важно преимущество. Пламенен защитник на творческата свобода и свободната воля, за нея правила в изкуството съществуват, за да бъдат прекрачвани. Дианизма нарича още Свободизъм. Пояснява ми, че обединява и използва „всички възможни и невъзможни ресурси“. Че „се базира на липса на правила и конкретност в понятията“. Че „подчертава и усилва интуитивни цветоизлияния“. Че „не отрича и не се противопоставя на вече съществуващото“. Усещам, че интуицията на художничката по нейни си пътища е стигнала до проблематиката на постмодернизма. До изкуството отвъд думите. До неизразимото.

Смисълът на творчеството, споделя ми в друг разговор тя, не е застиване в правила, не е преповтарянето им, а е осмисляне и одухотворяване на света. Заличаване на препятствия пред дух и красота. В миналогодишния литературен алманах „Музи в залива“ пояснява: „Творбите ми са безкрайна пътека към всичкото, което е. Сътворени са в един божествен миг без мисъл и посока.“

Диана Дезир разказва преживяване, което окончателно е доказало относителността на правилата. В колежа, в час по рисуване, взискателен педагог дава задача да се рисува някакъв предмет. Непрестанно, нервно крачи с гумичка в ръка между чиновете. Обяснява правила. Трие недостатъци в рисунките на учениците. Стига до Диана. Критикува и нейната рисунка. Дава предписания, които очаква тя да изпълни. Диана вътрешно не е съгласна, но нищо не казва. Затова пък и нищо от заръката на учителя не изпълнява. Нищо не добавя, нищо не променя в рисунката. След двайсетина минути учителят отново стига до нея. Този път я хвали, че с … нанесените корекции, рисунката без съмнение изглежда добре. В онзи момент, смее се Диана, окончателно се убедих, че правилата са въпрос на гледна точка. И моментно настроение.

Понякога приятели художници от позицията на академичния канон твърдели, че такова или онакова цветово съчетание било просто невъзможно. Диана Дезир им отговаряла, че е не само възможно, а можело да се види на платното ѝ. Че стояло добре. Мисля си колко освежаваща е тази опърничавост. Какъв късмет имаме, че тук и там опърничави все още удържат. Не театрално опърничави – екзистенциално опърничави. Защото … са на изчезване. Защото превзема калъпът. В която и да е област на живота. Колкото рационализира, толкова и деградира… А едно е сигурно – живеем във време на окалъпяване. Колкото и шарено да ни е. Коледа и краят на годината, отново е повод за онези, които не са го още сторили, да осмислят, какво им причиняват сериали, реалити, политическа коректност, маркетингови послания, взаимоконтролиращи взаимоотношения и… Самозаключването в средностатистическото общоприето…
Изкуството помага за подобни себеосмисляния. Диана Дезир споделя, че не само творчеството ѝ противостои на окалъпяването. С трима съмишленици е създала галерия „Одухотворителница 7 лъча“. Намира се в подлеза на НДК. След съвместна изложба с други шест художници, започнали заедно да мечтаят за галерия в центъра на София. Преди година случайно – което според нея съвсем не е… – видяла празното помещение в подлеза на НДК. Веднага го наели. Започнали ремонт. Вече година осъществяват мечтата за, както го нарича тя, „уютно и кокетно местенце за среща с другари, литературни четения, изложби, танци и различни други вдъхновяващи мероприятия“.

Творците, с които работят, нарича „братя и сестри по дух“. Освен изложби, представят книги, правят семинари за българското слово, за кода на буквите. Стремят се да са верни на името – одухотворителница. „В днешното време на размирици, алчност и суета“, споделя Диана Дезир, „искаме да покажем на хората, как взаимодействие, взаимна подкрепа, доверие и любов могат да случат чудеса“.

Спонтанните художествени рефлекси на Дианизма постигат впечатляващо изобилие от изразни вариации. Особено в последния му период виждаме творчество, вървящо към идеална чистота от зазубреност и механика. Тези зазубреност и механика, съсипали не едно иначе талантливо творчество. Платната на Диана Дезир са напротив - като избълнувани. Всеки път различни. Всеки път непредвидими. Безчетни комбинации от сюжет, композиция, цветосъчетание, мазка, текстура, релефност и грапавина от вторични материали. Волно пресъздават. Загатват. Нерядко доминантна пастьозност се заиграва с фина велатурност. Велатурност, способна през четката на художничката на фата моргани. Силуети се виждат – или … привиждат. Предмети се топят в деконтрукция. Стават символи за относителността на материята. Символи и за темпоралността. Прозират дву- дори многосмислия. Увличат. Замислят. Разчупват стереотипни затлачвания в съзнанието. Развенчават мнимата онтологична установеност. Стават „безкрайна пътека към всичкото, което е“, но сме отвикнали да виждаме.

Оказва се, че това са отражения на мигове в творческия дух. Уловени прозрения в потока на промяната. Сещам се, че на Коледа ставали чудеса. Замислям се, какъв би бил светът, ако се отърсим от калъпа. Ако всеки осъзнае творческата мощ на таланта си и дълбините от удовлетворение и осмисленост, в които би могъл да поведе. Какво по-голямо чудо от това?! Да признаеш себе си в полза на всички. Е, без смелост няма да мине. Трябва да се престрашим. Калъп лесно не пуска… Трябва да си признаем талантите. Че можем. Както го прави Диана Дезир.

Това видео накратко представя Дианизма: