- Ще платя колкото трябва - каза младежът. Гласът му беше проходила дръжка на знаме, умът му беше знамето - самонадеян, привикнал да се случва онова, за което е платил. Въобще времето днес течеше правилно единствено за онези, които плащат. Безсребърниците пълзят, те за това са създадени.

- Този грим струва скъпо – напомни госпожата. Косата, очите и дрехите й бяха сиви.

- Искам го – каза младежът. – Вече са го пробвали. Вашият грим работи. – Извади без колебание нужната сума. - Всъщност, очаквах, че изглеждате съвсем другояче - подхвърли той. – Някак по- интелектуално.

Жената се усмихна.

Бяха й казвали, че прилича на търговка от женския пазар. Други бяха на мнение, че е съвсем като хигиенистката, която почиства тоалетните в жилищата им. Тя едва ли даваше ухо на празни приказки. Беше заета жена.

- Зная какво мислите за мене, но това е без значение – обърна се към младежа тя. – С този грим трябва да се действа внимателно. Той е за романа „Железния светилник“ – гримът се нанася непосредствено над веждите. Слоят трябва да бъде тънък. Вие не сте чели романа, нали.

- Не съм го чел – отговори предизвикателно младежът. – Животът е твърде кратък за бълбукане над романчета - искам да кажа - измислени истории. Аз ще бъда мениджър, госпожо. Засега ми е необходима отлична оценка по литература. Аз…

- След като нанесете грима – прекъсна го сивата птица, демонстрирайки арогантност, което накара младежа да трепне. – Ще почувствате лек световъртеж, до пет секунди – после всичко това ще отмине. Романът „Железният светилник“ ще се проектира в мислите ви. Ще сте запознат със съдържанието на произведението в детайли. Усещането е същото, като че сте го прочели внимателно.

Беше девети декември, студено, доста неприятно отвън. В приемната на сивата яхния – младежът я нарече така наум и това му хареса – в помещението беше твърде хладно. Очевидно сивата пестеше откъм отопление.

- Госпожо – каза й младежът. – Мен едва ли ще ме изпитват само върху съдържанието на романа. Ще очакват и разсъждения. Имате ли грим, който ще ми предостави писания на критици?

Сивите очи на птицата срязаха погледа на младежа. Неприятна, непоносима, рече си той, но му трябваше отлична оценка по литература. Досега на никого не бе позволявал да го яха. Нямаше да го направи и сега.

- Госпожо, попитах дали имате грим с критически анализи за „Светилника“. Все още не съм получил отговор.

- Разбира се, имам – отговори птицата. – Но артикулът не се нарича „грим“, а „фон дьо тен“.

Младежът реши, че ще закупи и критика, и съдържание за чугунения светилник. Магазинерката обясни, че първо се нанася фон дьо тен на челото, след това, нед веждите, гримът.

- Трябва да ви изпитат до три дни след нанасяне на литературната козметика – завърши тя. – Станете по желание още в деня, когато сутринта сте нанесли върху лицето си разработените от мен материали.

Младежът плати – беше му неприятно да наблюдава как банкнотите потъват в портмонето на тази шарлатанка. Разбира се, парите не представляваха кой знае какво за него. И майка му, и баща му ръководеха крупни компании. Но яхнията му беше неприятна.

Понечи да й каже името си, но тя го прекъсна:

- Предпочитам да не го зная. Хорa, които отказват да прочетат „Железния светилник“, не представляват интерес за мен.

Нагла, реши младежът. Плаче за ритник и ще си го получи. Изобретила грим, чрез който не четеш тъпи книги. Намазваш се и съдържанието им лъсва в главата ти. Да, тя е пълен отпадък, но ми казаха, че помадата й върши работа.

- Имате ли грим и фон дьо тен за „Под игото“? – попита младежът, без да поглежда към сивите очи. Те бяха отровни. Добре. Отровата е необходима за нещастниците, които не могат да се оправят в живота. За любимците си Господ е изобретил любовта.

- В състояние съм да създам комбинация „грим – фон дьо тен“ за всяко литературно произведение – отговори жената. Гласът й беше нарязан на кубчета лед. – Струва много скъпо, естествено.

Духаше неприятен вятър. Вятърът винаги е неприятен, когато си мизерен нещастник, каза си младежът. За него вятърът беше елексир.

- Колко ще струва само фон дьо тен за поезията на Дебелянов? – попита младежът делово. - Готов съм да платя независимо от цената. Не желая грим – съдържанието не ме интересува.

- Един момент – каза жената.

Наведе се над клавиатурата на компютъра си.

Тази е мошеничка, заподозря я младежът, но знаеше, че не е. Всичките му приятели в тайфата я бяха пробвали – грим и фон дьо тен за Яворов, за Ботев. На изпитване бяха изкарали зашеметяващи оценки, народът ги слушаше ням от изумление и си казваше – тези са откачили. Станали са зубъри. Разбира се, седмица след нанасянето на фон дьо тена и грима, човек не помнеше нищичко от проза и поезия, но целият випуск приказваше само за блестящото изпълнение на съответния тип. Родителите им също се сащисваха. Приятелите от тайфата получиха нови SUV от гамата на Тойота -Хайлендър Хибрид, например. Той лично не усещаше влечение към Тойота.

Сивата квачка надигна сивите си коси от клавиатурата и обяви цена. Младежът се съмняваше, че Дебелянов струва чак толкова, но едва ли би тръгнал да се разправя за маловажни неща.

- Бих могла да направя 50% отстъпка – изрече бавно совата. Младежът си рече: - „Яхнията се затопля. Скоро ще клекне. Браво. Пречупих я.“

Още от петгодишен учителят по жизнеутвърждаващи практики му беше внушил, че човек не се пазари. Човек побеждава. Посоката напред се определя от количеството пари в банковата сметка и в джоба. В противен случай няма напред. Всичко отвъд финансовите средства е само и единствено блато.

Сивата квачка явно надигаше глава да се изсули от своето блато, то бе очевидно. Човек извън тинята не се пазареше като нея.

- Чакам предложението Ви – каза младежът и вдигна високо глава. Челото, на което е поставен фон дьо тен и грим за „Железния светилник“ е гордо. То иска знания. Такъв лоб не се прекланя. Не моли. Той върви към триумф.

- Може да Ви дам безплатно комбинация „грим плюс фон дьо тен“ за Дебелянов, ако изведете едно момиче на кафе – изстреля магазинерката.

- Момиче на кафе? – усмихна се младежът. Отношенията с глупачките бяха силната му страна. – Какво момиче, сигурно е грозно като вълк?

- Тя е моя дъщеря – обясниха кубчетата лед.

Младежът се съгласи. Пет пари не даваше за комбинацията „фон дьо тен – грим“ за Дебелянов. Поезията е несериозно дело. Все пак можеше да пробута артикула за тройна цена на един приятел. Но му стана интересно. Напоследък интересните неща в живота му бяха толкова малко.

Срещна момичето на следващия ден. Тя не бе ползвала грим. Тъмни очи, тъмна коса, черно палто. Не струва едно кафе. Екземплярката му каза как се казва, но той не възнамеряваше да затлачва паметта си с ненужни имена. Купи й най-евтиното кафе в най-евтиното кафене „Пчела“ . Ако го видеше някой от приятелите му на тая маса, щеше да го попилее от подигравки – в пенсионерския пристан ли акостира, човек?

Не я поглеждаше. Нямаше защо. Навън прехвърчаше сняг. Нито един чифт привлекателни крака. Зимата е ненужен сезон. Трябва да ходи на ски. Това беше досадно.

- Аз създадох моя формула на грим – каза изведнъж момичето.

Не го заинтригува, но защо пък да не се пробва.

- Колко? – попита делово той.

- Колко какво? – измърмори младата мумия, гипсирана в мижавото си жакетче.

- Колко струва артикула?– очевидно тази беше твърде тъпа.

- Това е грим, целящ човек да си допадне с някого. Време на действие - три дни – обясни жакетчето, без да го пипат. – Разработила съм и фон дьо тен. Първо се нанася фон дьо тенът - на бузите. Само върха на носа се покрива с грим. Той не е същински грим. Прилича на пудра и...

- Колко струва? – пресече я той. Наистина бе обкръжен от тъпота.

Чу цената. Напуши го смях. Такава нищожност. Жалка история. Плати. Нейната козметична серия струваше колкото две кафета в добро заведение.

Веднага отвори кутията с фон дьо тена. Някаква бяла помада, която миришеше не особено зле. Размаза я светкавично по бузите си. После отвори тубичката с грим. Изцеди мъничко и го нанесе на върха на носа си.

Получи световъртеж. Едно, две три. Световъртежът изчезна. Погледна момичето. По дяволите. Това момиче беше… Очи, които светеха хубаво. Бяха шоколад, какъвто неговите възпитатели му забраняваха да яде. Фигурата й – не можеше да се сети на какво му прилича, но беше страхотна.

- Хубава си – каза й той.

Момичето го погледна. Лицето му се огъна - като гръб на котка, която си ударил с тежка книга. Като ударена котка побягна момичето от евтиното кафене.

- Чакай! – викна той. Как беше името й. Не помнеше.

Момичето изчезна в трамвай № 12. Трамвай дванайсет отнесе невероятното момиче.

Колко съм елементарен, рече си младежът. Спокойно. Ще мине след три дни. По-добре да разкара този грим и този идиотски фон дьо тен. Пробута го незабавно – на един приятел, на десет пъти по-висока цена. Приятелството е за това.

Три денонощия. Все някак щеше да ги избута.

През цялото време мислеше за нея. За гласа й. За шоколада в погледа й. Неговият учител по съществуване му забраняваше да яде твърде много. Мислеше за тъмната й коса да. Това е трик на сивата сврака, майка й. Капан за глупци като нас. Но не е познала.

Отново отиде при търговката на гримове.

- Къде е дъщеря ви? - попита.

- Замина – отговори сивата.

Беше се справил забележително с изпитването върху „Железния светилник“ – целият випуск приказваше за представянето му, родителите му бяха дълбоко впечатлени.

- Кога ще се върне? – попита, по-скоро кресна младежът.

Беше декември, най-злият месец на зимата. Студено навсякъде, духа. Прелитат досадни снежинки.

- След три дни всичко ще е отминало – звъннаха бучките лед от устните на търговката. – Ще бъдете добре- Сивите й очи му се подиграваха. – Тръгвайте си. Звъни ми друг клиент.

На четвъртия ден всичко наистина свърши.

Не помнеше точно на какво приличаха тъмните й очи.

Той мислеше. Как бе очаквал да я зърне на площад „Славейков“. Как я виждаше в кафенето, а там я нямаше. Как се заблуждаваше, че едно цвете ще изглежда страхотно в ръката й. Колко беше хубаво. Колко невероятно беше.

Нямаше повече грим. Нямаше фон дьо тен да я извика.

Нея я нямаше.

Но щеше да я намери. Няма значение къде. Щеше.