„При Гришата“ беше малък ресторант, съвсем не скъп. Пред него се гушеше магазин за гевреци и няколко входа на голям, отдавна изгубил цвета си жилищен блок. Ива имаше рожден ден в края на октомври – точно днес. Беше горещо, какъв е този октомври, ако не вали? Вече беше почти шест часа, привечер.

- Не искам да ти е тъжно – казваше й Дамян. – Тъгата е място, където не трябва да живееш. Не искам да ти е студено. Ти си мое момиче днес, но днес все някога ще свърши Може да си отида, възможно е обичта да пресъхне. Тя е поток. Извира откъдето не я очакваш, отива, където не искаш. Бягаш. След тебе остава празна къща, съсипани стаи. Но какво да направиш? Почистваш. Купуваш нови тапети веднага. Така е по-добре, за да имаш дом.

Беше й говорил така в самото начало, след първата чаша кафе. Някои хора казват истината веднага и Ива помисли „Не вярвам на тази истина.“

- Аз ще се грижа за нас – каза му. - При мене потокът не пресъхва. Аз зная къде да отведа водите му. Искам да си здрав. Ако потокът изчезне, той е решил да види какво има под земята, кой спи под камъните. Там живее нещо хубаво. Хубостта е като човека - има нужда да отдъхне или въобще за малко да изчезне – през това време пораства. Става по-голяма хубост.

Но той не й вярваше.

Ива го беше научила от майка си – грижи се за човека, без когото не съмва. Този човек е сутрин и залез за тебе.

Вечер готвеше супа за Дамян, салата със зеленчуци, за да бъде здрав. Заедно четяха книги. Което тя виждаше в думите, винаги беше различно от пътеките в неговите истории – с тях Ива пътуваше до места, където никой друг не можеше да я отведе.

- Имаш хубава усмивка - каза й Дамян. –Тя прогонва завистта. Аз съм завистлив човек, дразня се, когато друг спечели, но усмивката ти ме успокоява.

- Не – беше преценила Ива, която работеше в биохимична лаборатория. - Аз ще се постарая да не станеш завистлив. Завистта отваря вратата към болката. Аз ще те пазя от нея. Обещавам ти.

„При Гришата“ беше прекрасно ресторантче, не особено изискано. Човек с радост би празнувал рождения си ден там, ако не е заможен или ако е стиснат. Ива не беше нито едното, нито другото. През прозорците се виждаше тясна градинка. Листата на дърветата още не бяха окапали в края на октомври. Листата са хитро нещо – не се разделят с дървото, просто си тръгват. Завиват земята над корените, за да нахранят бъдещите листа.

- Не можеш да ме опазиш – прекъсна мислите й Дамян. – Човек от първия си ден на земята носи болестта, от която ще си отиде. Важно е да не я предизвиква.

Що за човек, рече си Ива. Защо говори тъжни неща?

- Ще те науча да танцуваш валс – каза тя и веднага се зае. Не беше добра в танците, никак дори, но колко бе приятно да обучава дългия Дамян, специалист по историята на Византия.

Той познаваше в подробности военните походи на императорите. Валсът го караше да потъва още по-дълбоко в неразгаданите тайни на Византия. Ива учеше химически формули, той й говореше за учениците на Кирил и Методий, тя изброяваше симптомите на разни заболявания. Надяваше се, че все някога някой ще намери лекарство срещу тях. Той й разказваше за предателства, довели до мъчителен край на някой велможа, за дворцови интриги и неверни съпруги.

- Предателството не ме интересува – казваше му Ива - Стоя далеч от него и то от мене.

Ходеха да тичат заедно, изкачваха Черни връх. Дамян никога нямаше време, Ива имаше. Той беше тъжен – та какъв да бъде човек, който познава коварството на императорите? Ива беше весела. Надяваше се, че хората ще оздравяват, че вкъщи ще има топла супа за вечеря, че като прогониш лъжата от мислите си, няма да тъгуваш и ако някой те излъже, ще те загуби – а е токова рядко да срещнеш човек, скаран с измамата.

Такава беше майка й. Такъв беше баща й. Просто двама невъзможни – не се държаха за ръка, но майка й искаше да бъде с Иван. Вкъщи беше разхвърляно, но чисто – горкият Иван подреждаше, понякога готвеше, но майка й – тя беше лекарство което прогонваше тъгата. Тя имаше винаги малко скрити пари - за подарък . За Иван и за Ива. И те имаха подаръци за нея – майка й разбираше за тях в последния момент. Това беше истински талант – да сияеш пред евтин подарък сякаш е диамант.

Супите на майка й бяха вълшебни. Ива научи рецептата и ги приготвяше за Дамян, когато лицето му не се обръщаше към нея, а потъваше в онова езеро, от което всички се страхуват. Ива наблюдаваше как се храни и как очите му в края на краищата стават добри – то друг изход просто не беше възможен със супите на майка й.

Когато статиите му не се получаваха и нищо ново от надменна Византия не се появяваше в мислите му, Ива го завеждаше - буквално го отвличаше до Живата вода – оттам извираше малка река. Колко странно – изворът мълчеше с дни, но все някога водата бликваше от нищото– „Ето, това ще се случи със статията ти, ще се излее!“ - и наистина се случваше така.

- Ако си отида, не искам да ти е тъжно – каза й веднъж Дамян.

- Това не е възможно – тя задържа ръцете му в своите. Неговите пръсти бяха дълги, бели, яки ръце, които не използваха силата си.

– Ако съм силна като тебе – бе подхванала Ива, - ще изкопая кладенец в най сухото място. Ще ровя, няма да се откажа, докато стигна подземна вода. Ще поливам дръвчета. За това са ти дадени ръцете – да откриваш вода.

Той се усмихна и потъна в своите исторически документи, които наричаше „извори“ – но те отдавна бяха пресъхнали.

- Никакви пари не могат да върнат водата – беше му казала Ива. - Дърветата могат. Аз садя дървета.

Ходеха да плуват заедно. Бяха открили една скала, която Ива нарече Петкан. Брегът над морето беше отвесен, тежък, като човек който никога няма да се върне при тебе. Ива знаеше, че брегът не си отива – брегът не чака, не моли – просто е дом за всеки, който си идва.

- Аз съм брегът - казваше тя на Дамян. - Стоя на мястото си. Аз съм възможност всеки да се прибере.

Не сме платили наема, парите няма да стигнат за гориво до Каварна, за командировката ми до Букурещ трябват ми… – той казваше някакво страшно число, но брегът не се страхуваше от числа? Ива работеше в лаборатория, продължаваше да учи. Както майка си имаше затулени пари. Те бяха достатъчни за командировката до Букурещ и числото на Дамян преставаше да изглежда зло.

Когато се връщаше, Дамян й подаряваше неговото любимо византийско изречение:

- Не искам тъгата да стане мой дом.

Човек, който изследва кръвта, за да я освободи от болест, има много домове. Всеки ден вдига покрив над главата си. Помага на уплашения да намери пътя натам, където болката не може да отиде. Такъв човек не е тъжен. Напротив.

Майка й беше казвала:

– Човекът, който ти носи лятото, в крайна сметка довежда есента при тебе. В него има и сняг, но той е твоят човек. Ти си неговият човек. Двамата сте река, която хлътва под земята, но не се загубва. Тя носи водите си между камъни и глина. Сигурно среща лоши неща между камъните, но ти, момиче, си вода, която намира своя извор на повърхността.

Да, „При Гришата“ беше евтин ресторант. Тая вечер, рождения ден на Ива, повечето маси бяха останали незаети. - Често по бреговете на реката няма хора, но тя е още по-хубава за тия, които ще дойдат по-късно – беше добавила майка й.

Ива не се страхуваше от празни маси – тя беше човек, който изследва кръвта на хората, за да ги заведе далече от отчаянието. Тя беше техният камък Петкан и хубавото слънце сутрин, което караше хората да си кажат: – „Днес съм добре!“

През октомври беше рожденият й ден – горещ октомври, никакъв дъжд, а това е опасно – мравките ще изядат семената. Тя се надяваше, че облаците ще доведат истинската есен.

- Каня те на рожден ден – каза тя на Дамян.

Неговият бряг беше Византия. Неговата нощ беше Византия и щастието живееше там.

– Ще те чакам в 6 часа на масата до прозореца в „При Гришата“.

Дамян не се усмихна, защото хората в древна Византия рядко го правели. В думите на императора търсели различни тълкувания, войските на империята удряли там, където се очаква и там, където никой не би и помислил. В древна Византия нямало безопасни полета и сигурни брегове. Всичко било думи без истина в тях. Но Ива не се страхуваше. Работеше. Химическите формули, които научаваше, не лъжеха. Тя бяха надежда.

В „При Гришага“ я водеха майка й и баща й. Там посрещаха рождените си дни, там празнуваха нейните победи на олимпиадите по химия. Там отбелязваха оздравяването на баща й, там, „При Гришата“ Ива беше поканила роднините да пият за светлата памет на родителите й. Майка й и баща й си отидоха един след друг, първо майка й, след десет дни - баща й. Тук Ива доведе учителката си по български език, която някак бе успяла да накара да се влюби в „Железния светилник“. Тук беше довела Дамян – защото „При Гришата“ човек усещаше, че има сила и се научаваше кога да не я използва.

„При Гришата“ се бяха оженили майка й и баща й само след една седмица запознанство. „При Гришата“ хората усещаха, че са лято и есен за някого. Това е всичко. Всичко е човекът, когото очакваш да дойде на рождения ти ден в „При Гришата“. Други гости не са поканени.

Масата до прозореца.

„Не сядай там“ - съветваше й майка й още от съвсем малко дете. „Става течение.“ Сигурно очаква някого, прошепваше баща й, който както винаги се оказваше прав.

- Не избирай тая маса – беше я напътствал Дамян. - Във Византия първите войници, които убиват, са тези, седнали на масата край прозореца.

Беше станало шест и половина, не - дори седем без двайсет беше. Не валеше никакъв дъжд в края на октомври. Ива познаваше стъпките на дъжда – първо се обаждаха листата. Шумоляха – нетърпеливо и жадно. После политаха към земята, да я погалят в края на октомври. И дъждът идваше. Беше седем без пет. Двама влязоха в ресторанта. После още един – висок, с очила. Не беше Дамян.

- Знаеш ли – беше й казал той. – Понякога любовта не пораства. Остава си локва. Пресъхва.

- Ще вземеш ли тортата си за рождения ден? - попита я Гриша, собственикът на ресторанта. И синът му, на две години и половина, се казваше Гриша. Щуро хлапе.

- Да – каза Ива. – Моля те, Гриша, донеси ми я.

Тортата беше с шоколад и боровинки – специална рецепта, с леко горчив вкус, каквато предпочиташе Дамян.

Колко горещо беше тази година в края на октомври.

Защо си спомни това? Била е на около пет, баба й Райна, учителка по математика, й беше обещала:

- В събота ще дойда да те взема. Всяко момиче трябва да броди по планински пътеки. Да изкачи Черни връх, преди да тръгне на училище.

Ива така бе чакала баба й Райна да дойде и да я вземе. Оттогава се беше влюбила в Черни връх, макар че никога не го бе виждала. Пътеки живееха в мислите й, представяше, че някой ден ще намери върха – нужно е много пъти да минеш през някое място, за да стане то твоя посока, да те запомни планината. Баба й не дойде тази събота. Беше си отишла в съня си.

- Но тя ти остави страхотна чаша – каза майка й.

Чашата не е пътека, по която може да тича едно момиче на шест години. В неделя устните на Ива се напукаха и никакъв мехлем не им помогна да зараснат. Кървяха цял месец.

По- късно разбра, че водата в чашата, която баба й беше оставила, е вълшебна. Когато пиеше от нея, й се случваше нещо хубаво. Още по-хубаво от Черни връх.

Седем часа и десет минути. Вечерта се сгъсти. Потъмня.

Ива ядеше парче от тортата за рождения си ден – с шоколад и боровинки, леко горчива на вкус.

- Не обръщай внимание, че ме няма – беше я посъветвал Дамян, най-добрият познавач на Византия. Там сигурно не са се интересували от отсъстващите.

Понякога реката потъва под земята, блъска се в скали, изпива я пясъкът, казваше майка й. Но ако е истинска река, успява да пробие свой извор. „При Гришата“ човек разбира дали е лято за друг човек. “При Гришата“ идва есента. „През есента човек сади дръвчета!“ - добави баща й.

Любовта е дюна край брега, тя е послушна като стари сандали и е забравила морето, така твърдели аристократите в древна Византия. Друг път! Няма такава Византия, която може да те превърне в пясък.

Ива остави едно парче от тортата за малкия Гриша, който беше на две години и половина. Тя преглъщаше бавно – шоколад, боровинки и нещо горчиво на вкус. Нямаше за къде да бърза.

Реката не се отчайваше. Все някога щеше да пробие камъка. Щеше да намери своя извор.

Изведнъж конница от водни капки затича по покрива на евтиния ресторант.

Дъжд!

Дъжд! Небето, изоставено от неверните облаци, не бе дало капка вода на града от началото на лятото.

Но сега заваля!

Сега валеше диво.

Валеше прекрасно.

На рождения й ден.