Когато някой се опитва да премахне следата от себе си в действията си, в писанията си, в делата си – аз изтръпвам. Повява в мен вътрешен хлад. Не е добро това, казвам си. Това е смес от равни дози глупост и лъжа.

Чувал съм някои писатели да казват: така пиша, че личността ми да не присъства, да не се усеща в написаното, да няма вмешателство на личното, субективното...

Ах, казвам си, като ги чуя – а къде отива тогава твоето „лично и субективно”?

Когато за пръв път чух думите „Всичко е лично” в някакъв филм за мафията, не ги разбрах съвсем. Сториха ми се наперени, забавни, тарикатски и нахакани, но не и чак толкова верни. И си помислих, че това са си някакви характерни за мафията неща. Та нима ние не казваме винаги „извинявай, нищо лично”, когато искаме да извиним действията си срещу някого?! И затова изтъкваме „обективността”, социалните, общочовешките и т.н. причини за поведението си.

Действам от името на службата, на обществото, на партията, на Другите, но не и от свое име – аз съм никой, просто съм проводник на Общата воля. Това казваме ние, когато казваме „нищо лично”.

Всъщност изразът „нищо лично” отдавна е обрасъл с пейоративни смисли, отдавна е станал полуподигравателен, отдавна означава „майната ти, ще те оправя аз тебе, ама иначе... нищо лично”.

А пък мафиотите: Всичко е лично!

Хм. Явно, казвам си (вече поостарял и поосмислил повечко неща в живота), мафиотите просто имат куража да бъдат цинично честни. И да признават пред всички, че всъщност в основата на Абсолютно Всяко човешко поведение стои това, което можем да наречем „лични мотиви”.

Когато Пол Уорфийлд Тибетс хвърля атомната бомба над Хирошима, той може би си е казал наум: Е, момчета, получете този подарък от Америка, ще ви изпържи хубаво... а иначе – нищо лично!

Но той е бил офицер от Въоръжените сили на САЩ. Тоест почти всичко „негово, лично” е било ужасно силно свързано с това хвърляне на бомбата. Кариерата му е зависела от това. Парите му са зависели от това. Честта му е зависела от това. Славата му е зависела от това. Семейството му е зависело от това. А освен това той е изпитвал и съвсем лична омраза към „японците” (ние, горките жалки хора, сме дресирани по ужасно ловък и подъл начин да мразим обобщени и абстрактни неща, които въобще не познаваме – примерно – македонския народ, германците, японците, комунистите, фашистите, империята на хуните и т.н.). Така че той е извършил акт на съвсем лично, изпълнено с ужасно силни лични чувства (а могат ли чувствата да бъдат „безлични” или „обществени”?) отмъщение.

И така. Смятам, че тези, които твърдят, че едно човешко действие може да „не е лично”... писателят, който смята, че е само проводник на... Провидението или Твореца... или чиновникът, който действа от името на Системата... и всеки друг човек, който иска да маскира личното си пристрастие, извършват акт на: или неосъзнатост (глупост), или подлост.

Когато не осъзнаваш (или по-скоро не искаш да приемеш, отричаш на едно полуосъзнато ниво) личното си участие, личното си отношение, личните си чувства и пристрастия в едно начинание, ти всъщност поставяш отпечатъка от „личното си отношение” също толкова силно, даже по-силно. Но – неосъзнато. Ти пак правиш нещата „лично”, но тъй като не осъзнаваш това – „личното” пробива толкова силно, необработено и сурово, даже – противно, че си личи отдалеч!

Сещате се разни „говорители”, които говорят уж „от името на народа”, а в речта им така обилно се излива личната им алчност, бяс и злоба, че чак ни се прищява да извърнем очи. Абе, човек, прищява ни се да кажем, кажи си, че това са твои, лични пристрастия, злоби, влечения... ще те разберем и всичко ще е наред! Защо намесваш пустия народ в цялата тая работа?

И така. Сега ще кажа няколко думи за Слави, за неговата изборна победа и разни други подобни. И съвсем оголено, както съм свикнал, с максималната (на която съм способен) степен на самокритичност и осъзнатост – ще кажа какви са именно личните ми чувства (тоест, мисли, защото чувствата, както знаем, винаги са стъпили на някакви мисли).
Така и (защото ми омръзва понякога да казвам „И така”). Слави...

Хм, започнах да работя в "Хъшове" тъкмо когато "Каналето" се разпадна на две части – и повечето актьори отидоха при Камен, а повечето сценаристи – при Слави. Аз бях млад лекар, това ще рече – твърде беден, имах нужда от малко пари над заплатата, която, доколкото помня, стигаше за по един хляб на ден и по едно пиле на седмица (и нищо друго).

Започнах като сценарист, като не помня дали по онова време ми вървеше в писането на скечове, както и дали моите скечове влизаха често в шоуто. Просто работех за хляба. А в края на първия месец, както си му е редът, се подредих за заплата. Там, на опашката, се запознах с куп млади актьори, които също наскоро бяха започнали работа. И като че ли на повечето това беше първата работа в живота. Сред тях бяха Албена Михова (доколкото помня) и Любо Нейков. Радваше ме компанията на такива приповдигнати, живи и ръкомахащи същества. Актьорите винаги са ме привличали като захарен памук – в тях има нещо... вечно... тоест – съвсем ясно се вижда под младите им кожи как потръпва и пролазва тръпката на нещо многовековно, на самия... хм, може би – Театър. Това ги прави, струва ми се, така привлекателни – тази безсмъртна съставка. Та така де – взехме си заплатките, бяха съвсем задоволителни (като се има предвид, че аз работех само следобед, след като приключех с работата в психиатрията) и отидохме на редколегия.

Това беше първата редколегия, на която щях да присъствам. Не бях виждал Слави отблизо, тоест – бях го виждал само като бродещо привидение, минаващ бързо през офиса или показващ се на вратата, за да погледне за миг върви ли работата при сценаристите. Когато влезе, изпитах особеното усещане за нещо твърде голямо. Не точно човек, камо ли пък момче на наша възраст. Аз бях около 28-годишен, той ще да е бил на 30-32. Трябваше много пъти да си повтарям, че всъщност е на толкова. И че ми е почти връстник. Изглеждаше повече като далечен хълм, отколкото като връстник. Имаше и пъпка на носа или някъде там – по огромното, бръснато лице и това създаваше още по-тежко чувство за огромност. Все едно някакви непознати за дребен човек като мен сили бъкаха и искаха да излязат изпод тая розово-белезникава кожа, върху която даже микроскопичните белези от бръснене изглеждаха като следи от луноход. Усетих отдалеч миризмата му и си представих одеколона му – как в момента стои във варел от зеленикаво стъкло в баня с размерите на НДК. Той беше изсипал върху лицето си и върху другите части на своето севън майлс хай боди около един центнер.

А когато заговори, повдигнах вежди и си казах: Дали ще ми е приятно да слушам това? Многократно? Не мога ли просто да си отида вкъщи и да си пускам оная плоча, с различните сигнали за въздушна опасност, бедствия и аварии, която преди години отмъкнах от кабинета по начално военно обучение?

А когато редколегията започна и на някакъв бизнесмен, явно дошъл да търси близост (да си прави реклама, а може би и да спонсорства), му звънна телефонът – всички изтръпнахме. Защото от Слави бяхме чули, че тия нови неща - мобифоните (все пак още бяха деветдесетте), го дразнят много с неочакваното си звънене. И че ако на някой по време на редколегия му звънне „това нещо”, ще стане страшно. И когато нещастният мобифон на нещастния бизнесмен звънна, Слави се изправи в целия си ръст и каза с кънтящ глас: Ей сега на този, дето му звънят, ще му го завра мобифона отзад!

Клетият притежател на мобифон така се сепна, че ръцете му заподскачаха като на болен от хорото на свети Вит. Той заподмята насам и натам мобифона – изпускаше го и несръчно го ловеше във въздуха в старанието си да заглуши звъна му. Накрая мобифона се изплъзна съвсем от ръцете му и трясна на земята. Клетият бизнесмен (от де да знам, всъщност дали е бил клет, ето това е трагедията на писача – той неволно се плъзга в ползването на клишета) събра парчетата от мобифона си и отиде да си ги сглабя навън. А Слави изгледа така страшно цялата тълпа от актьори, режисьори и сценаристи, че някак всичко стана ясно.

Или поне на мен ми стана. Дръпнах настрана моя стар приятел доктор Йотовски, с когото бяхме започнали тази работа заедно, и му казах: "Така няма да я караме. Я да ходим при Камен. Той поне не може да вдигне над сто и петдесет децибела с гласа си и няма да ни се налага да си правим пластични операции на тъпанчетата." Речено – сторено. Отидохме при Камен. Воденичаров. И там карахме къде-къде по-спокойно години наред. Чувахме, естествено, че при Слави се плаща по-добре, че нещата са по-„стабилни”.

И наистина след години сам усети- какво значи точно това „стабилни”. Работейки за радиопредаване в "Дарик", под фактическата „шапка” на Слави, макар че изпълнителен продуцент беше друг, аз получих за близо две години работа... около четири или пет месечни заплати. Нищо повече. Въпреки ужасните разправии, въпреки демонстративното напускане от страна на другите сценаристи. Но аз не можех да напусна. Бях заложил твърде много – бях напуснал работата си на психиатър и ужасно много разчитах на тази, дадена ми (фактически) от фирмата на Слави, работа. Работех и чаках пари. Не ги получавах – месец след месец. Не само аз. Всеки, който попаднеше в този капан. Работехме и чакахме. Обикновено – напразно. Може би сме били глупави? Да, често се случва така – в България наричат глупав (тоест – и виновен) този, когото са излъгали брутално.

Вярно, Слави се грижеше за своите хора – дори предаването в "Дарик" беше създадено, защото той беше изгонен от всички телевизии, бяха времената на Костов и за него беше тежко. Но аз – вероятно защото не бях от „неговите хора”, както и всички сценаристи, които се трудехме за това радиопредаване – получавахме пари от дъжд на вятър. И при това – от тоя вид дъждове, които валят в Сахара и от тоя вид ветрове, които духат в смъртоносно безветреното Саргасово море. Ходех, спомням си, тогава при Слави, оплаквах се от „продуцента”, който му беше всъщност близък приятел, актьор, опитвах се да оправя нещата с хронично неплащаните пари – но не. Слави стоеше като „дългоух” от остров Пасха и не обръщаше особено внимание. Пъпката на носа му беше завехнала, но се беше появила друга – на адамовата ябълка. Вероятно – нездрава кожа – казвах си и си тръгвах огорчен и потиснат от това чувство за безцеремонна огромност. В главата ми витаеше представата за строеж от времето на социализма – някакъв нов корпус на АЕЦ – гордо и нахално вирнал нос към бъдещето и необръщащ внимание на пълзящите по него работници.

Минаха много години и аз, естествено, във времето, а честният човек винаги си признава своята променчивост и своята непоследователност – променях много пъти отношението си към Слави. Имало е времена, в които блясъкът на актьорите му – особено на Любо, Виктор и Краси Радков – успяваше да освети и самия него; и аз започвах да изпитвам едно особено отношение на... бих казал – снизходително одобрение. Казвах си: Абе всичко може да е – и е чалгаджия, и маниерите му са грубиянски, и хуморът му е прекалено дебелашки за вкуса ми, и е демагог, и някак прекалено нагло пропагандира селящината, но не може да му се отрекат талантите.

Но в един период някак съвсем нямаше как да не изпитам лична антипатия.

И то, някак вече... не точно към него, не към самия Слави (към личността в най-тесния смисъл на думата), а да изпитам антипатия именно от този вид, на които той се радва в момента (всъщност, в момента той се радва и на симпатия, и на антипатия от този вид), а именно антипатия към „обобщения образ Слави”. Антипатия към явлението, към феномена... към някаква обособена част от обществото, също така.

Това се случи в периода, в който аз, който години наред се бях справял образцово с хроничния си алкохолизъм, за моя ужасна мъка отново започнах, за период от около година, да пия. Това беше някъде към 2016-а. Преживявах тъй наречения „рецидив”. Омръзнало ми е да повтарям непрекъснато, но знам, че това е важно и затова ще повторя пак: алкохолизмът е едно от най-труднолечимите и най-смъртоносни заболявания на човечеството. То не зависи от желанието на болния, носи му ужасяващи страдания и най-често го убива.

Та именно в това време – аз – ужасно болен, но на всичкото отгоре – и вече доста известен като писател, бях подложен на невъобразимо грозни медийни нападки. Цялото журналистическо войнство – проявявайки забележителна безкритичност – се подсмихваше и продължаваше да насипва сол в раните ми. И така - не само че умирах, но и навсякъде публично ми се подиграваха. Дори и „най-умните” сред журналистите и т.н. можеха да стигнат най-много до забележителната с безцеремонността си констатация „не съм му наливал в устата аз”. И продължаваха да злословят, усещайки миризмата на смърт и потривайки ръце.

И тогава в шоуто на Слави се появиха поредица извънредно плоски, несмешни, глуповати скечове, в които „пияният Терзийски” излизаше и говореше глупости – както е характерно (според традиционното схващане) за всеки пиян човек. Скечовете не бяха остроумни или поучителни, а просто бяха обидни, тъповати и грозновати. Някой ще каже – това е „личното ти мнение”, а всъщност си бяха много смешни. Да, ще отговоря аз, но аз се опитвах да ги гледам и „с очите” на дългогодишен сценарист. Наистина – не бяха добри. Вероятно дразнеха и самия Слави.

Гледах ги и си казвах: вероятно някъде дълбоко в голямата му глава се върти някаква състрадателна мисъл, примерно: "Абе тоя човек е болен, не прекаляваме ли с тия злобни подигравки?!"

Но най-вероятно и той, воден, подобно на всички хора в медиите, от ужасното ускорение на „въртележката”, е приемал и е участвал в тия скечове. Просто няма време... няма време да правим нещата по-изпипано, по-внимателно... по-... хм, може би – по-морално... няма време! Това е шоу – репликите се казват и всичко отминава... - така, мисля си, си е казвал Слави, така са си казвали и неговите хора.

Един ден, случайно, години след като бях се оправил, бях здрав и бодър и затова – склонен към всеопростителност – видях Краси Радков. Клетият актьор. Дойде при мене и започна да кърши ръце. „ Не съм го измислил аз това, нали разбираш, братче, ние играем каквото ни кажат. Моля ти се, не се сърди, ама нали разбираш – шоу. Правим каквото ни кажат”. При това – не той играеше в скечовете за „пияния Терзийски”. Той, милият, се извиняваше от името на всички, някак искаше да оправдае поне себе си заради косвеното си участие в едно толкова нараняващо нещо. Аз му се усмихнах и му казах: "Виж, брат ми, единственото лошо беше, че скечовете бяха много слаби." А той пак се усмихна извинително и каза: "Ами, пишат ги, какво да направим..."

И минаваха дни и месеци и аз – естествено – забравях някои неща, други оставаха някъде скрити в прашните ъгълчета на сърцето. Но мъчителното, болезнено чувство за несправедливост си оставаше. Някак, струваше ми се, че не аз съм наранен – а е направено нещо срещу самата хуманност: не може, не е редно да се подиграваш на болен, на нещастен, на умиращ човек!

И така. Нататък.

Не мога да не окажа честта си на милия Едмунд Хусерл. Той все пак е таткото на всички тия гении – Хайдегер, Сартр, Камю, Ясперс, Левинас. А неговата феноменология иска да превърне философията в истинска наука... както казва сам той: като извади извън скоби това, което наричаме „обективен свят” и се насочи към това, което наистина можем да опознаем и да опишем истински задълбочено... а именно – ЛИЧНИТЕ СИ ПРЕЖИВЯВАНИЯ. Така че – всичко е лично, майн фройнд Слави.