Анна Мои: Ако да заминеш означава мъничко да умреш, искам пак да умра

Зарина Василева
05 декември 2019 в 10:30 | 2081 |0

През 1973 г., при навършване на пълнолетието си, Анна Мои напуска Виетнам и се установява във Франция, където се надява да открие своя път в писателското поприще. Ала това се случва чак две десетилетия по-късно, връщайки се към своите корени. Първите ѝ текстове са публикувани в местното френскоезично издание „Гласът на оризовите ниви“. Кариерата ѝ тръгва устремено нагоре  с „Черен ориз“, публикуван в издателство Галимар. Автор е на повече от десет книги (есета, разкази, романи) и е член на журито на наградата Смайващи пътешественици. Анна Мои работи върху темата за паметта, собствената памет за несъвършено предадените  в разказите и личните преживявания или пък чуждата памет, тази на виетнамците и на Виетнам, от чиято история е обсебена.

Анна Мои предстои да открие седмия "Софийски международен литературен фестивал“ с лекция на 09 декември от 17 ч. Аулата на СУ, в рамките на конференцията "Да пишеш на френски“. Ето какво сподели тя в специално интервю за OFFNews.bg.
 

Заминавате за Франция на седемнадесет и след всяко от пътуванията Ви до Виетнам, Япония или Тайланд се завръщате там. На какво се дължи тази притегателност?

Един от разказите ми, „Свещената планина“, започва така: „Ако да заминеш означава мъничко да умреш, искам пак да умра“. Обичам пътешествията, обичам да заминавам, да се завръщам. Откакто на осемнадесетгодишна възраст избрах да живея във Франция, там се чувствам у дома си. Всъщност, чувствам се у дома си навсякъде по света. Ако ме поканите да поживея няколко години в София, вероятно никак няма да се затрудня, стига в апартамента, където живея, да е топло. Ще науча български и ще пия ракия. Усещането за изгнание ми е непознато и даже в момента пиша едно поетично есе именно в опит да разбера защо е така, ако въобще има нещо за разбиране. Мисля, че единственото истинско изгнание е от страната на детството, но това трябва да се провери. Единствената страна май е страната на любовта, там, където са обичаните от нас хора.

Разказвате, че сте се страхували от войната през цялото си детство. А днес от какво се страхувате?

Вече не се страхувам! Не ме е страх от нищо и от никого! Боя се само да се разхождам сама из гората, но си имам куче: Гая е много мила женска френска овчарка с доста стряскащи (както изглежда) зъби.

Въпреки преживяната травма, в писането Ви няма гняв и демонстрация. Чувствителен и въздействащ – това ли е гласът на „крехките и непобедими“ виетнамски жени?

Не съм гневна, а би трябвало да бъда – срещу всички, които ми откраднаха детството с тяхната война и ме принудиха да бягам от родната земя. В продължение на двайсет години сякаш бяха отрязали част от мен, а без нея не можех да пиша. Не, странно е, но у мен няма гняв, освен срещу неправдите и лошото отношение към слабите и най-вече към децата. Вероятно при раждането майка ми ми е предала сериозна доза оптимизъм. Твърде много се стремя да се впускам в най-различни нови проекти, та да губя време над житейските мъки.

Според Вас човек не бива да пише едно и също нещо на всички езици, които владее. Какво не бихте написали на френски?

Последния си роман, „Отровата на пеперудата“, първоначално написах на английски, защото не можех да пиша на френски жаргонни думи със сексуален подтекст. Наложи се да помоля друг да преведе началото на романа на френски, за да мога да продължа.

Използвате различни имена и псевдоними. Повече свобода ли ви носи анонимността или е форма на своеобразен бунт?

На първо място, това е виeтнамска традиция. За Хо Ши Мин (това е псевдоним) казват, че е човекът със стоте имена. Извън това ми се струва, че у мен живее желанието да завоювам една страна и да я превърна в своя. В тази тера инкогнита, която изграждам, самоличността ми е избор, а не принуда. Станах „Мои” ( което значи „дива”) с издаването на първата си книга. Като писател, бих казала, че моята страна е и страната, в която пиша. Пиша на френски и затова е логично да съм силно свързана с Франция, както и името, под което пиша, да има френско звучене и значение, но не съвсем.

В книгите Ви неизменно присъства темата за кризата на идентичността в контекста на подчинението. Какво бихте казали на жените, които приемат покорството за добродетел?

Не е моя работа да давам уроци на когото и да било: всеки от нас зависи от собствените си сили, слабости и лична история. Да бъда покорна за мен е върховният ужас, а за добродетел приемам свободата. Но останалите жени правят, каквото пожелаят. Една от сестрите ми, например, живее като крепостна на съпруга си. Мисля си, че открива своеобразно щастие в отричането от себе си. Нейната свобода е да не се бори. Защо пък не? Самата аз бях такава съпруга, но дълбоко желаех друго и не можех да се примиря с подобен тип връзка. Напуснах съпруга си, но десет години по-късно, когато се превърнах в Мой (името Мой, избрано от писателката, се пише почти по същия начин като местоимението „аз, себе си” – бел. пр.) се оженихме отново.

Възпитавали сте синовете си, изваждайки ги често от зоната им на комфорт. Смятате ли, че прекалено удобният свят днес поставя мъжествеността на изпитание?

Светът съвсем не е удобен. Синовете ми непрекъснато си задават въпроси за своите избори. Двамата по-големи не тръгнаха по път, очертан от блестящо образование, което би им осигурило стабилна и добре платена работа. Третият учи изкуство. Между другото, смятам, че мъжество е понятие-заблуда. Какво означава мъжество? Силата на характера? Храбростта? В такъв случай „мъжеството” би могло да бъде мъжко или женско и е качество съвсем като нежността.

Предстои да откриете Международния литературен фестивал в България. Какви са очакванията Ви за събитието и страната ни?

Дълго време семейството ми беше ограничено до ядрото, съставено от съпруга и децата ми, тъй като по-обширното семейство се беше пръснало по света. Откакто пиша, влязох в семейството на писателите и по-точно в два негови клона –диаспората на виетнамските писатели и франкофонската литературна общност. Очарована съм от възможността да открия Литературния фестивал в България, страна непозната за мен, но не съвсем, защото там ще се присъединя към франкофонската литературна общност на страните, белязани от комунизма.

Превод: Зорница Китинска

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !