Ковид-19 и радостта от старостта

Разговор с Мадлена Комитова

Роси Михова
27 юни 2020 в 08:22 | 11167 |0

Мадлена Комитова работи в една от най-големите организации за обгрижване на възрастни хора в Австрия – KWP (Kuratorium Wiener Pensionisten-Wohnhäuser). Фирмата притежава и менажира 30 дома за настаняване и 150 пенсионерски клуба. В мирно време моята събеседничка отговаря за клубовете и се грижи техните членове да остаряват по документи, но не и по дух. В битката с Ковид-19 обаче се налага да поеме ръководството на един от домовете за настаняване на възрастни хора. Срещам я в центъра на София, където тя кара колело, замисля нови проекти, търси съмишленици и намира приятели.

Моля, представете се с няколко изречения.

Родена съм в София. Завърших Университета по хранителни технологии в Пловдив, а след това и BOKU (Университета за природни ресурси и приложни науки) във Виена. Специализирах „Реклама и маркетинг“ в Икономическия университет пак тук. В KWP работя вече 20 г. В кариерата си минах през различни отдели, а през 2016 г. спечелих конкурса за управление на пенсионерските клубове. В тях по принцип не се случва нищо по-различно от това, което става в клубовете в България, с тази разлика, че те са много по-активни и добре финансирани от общината. Когато се захванах с тази работа разбрах, че имам насреща си динозавър. Пред мен стоеше шансът да изпробвам много неща, да науча много, да направя грешки и надявам се - да увелича кръга си на влияние така, че моят свят да стане малко по-добър.

Иначе личните ми планове са като порасна да стана Пипи Дългото Чорапче.

Как определяте кога един човек е възрастен?

Ще ви кажа, че познавам стари хора на 35 г. Те вече са с изработено старческо мислене. Познавам и млади хора на 88 г., които имат младежка нагласа. Затова избягвам да говоря за целеви групи 55+ или 65+. Няма такова нещо. Има група на активни хора, има група на уморени от живота хора. Има група на мрънкащи хора и група на вечните оптимисти. Да, в нашите представи възрастният човек е на години, които обозначаваме с число. Но независимо дали сме на 30, 40 или на 70, стари са винаги онези, които са с 15 години по-големи от нас. Ето, аз сега съм на 54 и хората на 60 – 65 г. ми се струват още млади.

Така е, но при кризата с Ковид-19 хората над 60 г. точно поради възрастта си бяха посочени като рискова група. Според Вас има ли грешка, която те допускат в тази ситуация?

Знаете ли кое е по-заразно от корона вируса? Страхът. В тази ситуация грешката на възрастния човек е същата, която допуска и младият човек – да се поддаде на масовата психоза. Затова моят съвет към него е да изключи телевизора и да забрави за брифингите. Не е нужно да следи всички цифри, интервюта и мрачни новини. В тази криза от личен опит разбрах защо диктаторите имат такъв успех – хората се плашат, свиват се и чакат някой да вземе решение вместо тях. И ето излиза една такава рошава като мен, започва да взима решения и всички я слушат. Това направо ме потресе - колко лесно се командват изплашени хора. Това бе най-тежкото за мен. Аз съм свободолюбив човек. Моята сила е в това да преодолявам препятствия и да помагам нещата да се случват. А в един момент трябваше да раздавам единствено забрани.

Като говорим за това, знаете ли коя болест е по-страшна от Ковид-19? Самотата. От нея направо ти изсъхва душата. Не случайно в Англия вече има министър на самотниците. Затова друга голяма грешка в ситуация на пандемия е човек да се затвори и прекъсне социалните си контакти. Има много начини да поддържаме връзка, без да сме в непосредствена физическа близост.

В дома, който ръководех, хората бяха напълно изолирани от външния свят в продължение на 10 седмици. Направих на всеки етаж кафененце, за да се виждат в ограничен кръг. Но непрекъснато мислех за тези, които седят затворени у дома. И тогава организирахме една голяма кампания. Тъй като всички 150 пенсионерски клуба бяха затворени, това освободи около 200 човека персонал. Започнахме да звъним на членовете на клубовете по телефона. През цялото време на карантината се обаждахме ежеседмично на 7 500 човека. Открихме и гореща телефонна линия, на която те да звънят при нужда. Разговаряхме много и това, което ме впечатли, бе възвърнатата им смелост. Тези хора бяха преживели какво ли не и в крайна сметка бяха убедени, че всички заедно ще преживеем и вируса.

Коя е грешката, която по-младите допускат спрямо възрастните – независимо дали от неглижиране или прекалено старание да ги предпазят от вируса?

Ще си позволя да сравня старите хора с малките деца. Но не в тяхната беззащитност или безпомощност, а в желанието им за свобода. Възрастните хора държат на свободата си – свобода на избор, свобода на решение, свобода на действие. Защо ние в един момент решаваме, че сме най-умни и имаме моралното право да взимаме решения за поколението преди нас? Нима ще ги възпитаваме за бъдещето, което им предстои? Редно е да допуснем, че на тази възраст човек може да разсъждава и така – Защо ми е да го пазя този живот, ако трябва да го живея нещастен? Възрастният човек, както всеки друг, има право сам да избира как да прекара времето, което му остава, стига това да не вреди на другите.

Смятате ли, че в тази ситуация има поколенчески егоизъм – на младите спрямо възрастните, но и обратното?

Конфликтът между поколенията не е от вчера. Ако сега има някакво изостряне, то според мен не е свързано с пандемията, а с общото радикализиране на мненията в последните години. Бяха очертани твърде много разделителни оси – аналогов/дигитален, богат/беден, бял/цветнокож, хомо/хетеро. Твърде черно-бели станаха нещата. Информацията също е оцветена контрастно. Младите имат език, който възрастните вече не разбират. И обратно – в екип от млади хора в България ми казаха, че говоря архаичен български. Но езикът е малкият проблем. По-притеснително е, че респектът между хората отпадна. Липсва елементарна социална компетентност – имам предвид това, че не се възпитава толерантност към чуждото мнение, както и умение да го разбираме, без непременно да го приемаме. Но вярвам, че това ще се промени. Виждам млади и възрастни хора, които споделят искрено любопитство да общуват помежду си. 

Мога ли да разкажа една история? Преди 5 г. започнахме проект с един голям техникум във Виена точно с идеята да обединим генерациите. В пенсионерските клубове идваха ученици и преподаваха нови медии. В най-смелите си планове не очаквах проектът да се окаже така успешен. В нашия график този учебен час се наричаше „Нови медии“, а в учебния план на училището се наричаше „Социална компетентност“. Накрая всичко завърши с дипломи, които учениците връчваха на своите собствени възрастни ученици. Бях на тази церемония и видях, че покрай уроците са се родили приятелства. Младите и възрастните дискутираха с една и съща култура на диалога – като равноправни. Не еднакви, точно обратното – много различни, но равноправни. Без елемент на пренебрежение или снизхождение на едните спрямо другите. Такива проекти градят мостове между поколенията. В кризисна ситуация те ги предпазват от обидната мисъл, че едните живеят живота си за сметка на живота на другите.

По различен начин ли остарява австриецът и българинът? Какво ги отличава освен размерът на пенсията?

Българската традиция е такава, че след определена възраст човек интерпретира собствения си живот основно през живота на децата и внуците си. И това е обяснимо с оглед на големите семейства и съжителството под един покрив на няколко поколения. 

Но светът се променя. Мисля, че българинът трябва значително по-добре да започне да се подготвя за следпенсионната си възраст. Трябва да помисли какво още иска да направи, какво иска да му се случи, кои са важните неща, за които по-рано не е имал време. Човек се подготвя за раждане, умиране, за операция, за изпит. Не разбирам как така няма да се подготви за тази огромна стъпка в живота. Още повече, че възрастният не разполага с голям ресурс от време и не може да си позволи лукса да го пилее. Затова в ситуация на пандемия призивът да запазим живот, но да отложим живеенето, не е най-удачният за него. И това се отнася не само за пенсионерите, но и за работещите хора над 55 или 60 г. Ето аз сега ставам на 55 и някой може да каже – ами, ти имаш още само 8 г. до пенсия. Но това са 8 години от моя живот! Аз за това време мога да бутна три правителства.

Затова мисля, че освен големината на пенсията, разликата е и в куража да живееш пълноценно до последно. Мога да ви кажа, че смелостта на тази възраст е вдъхновяваща. Има хора с една каруца диагнози и с два отрязани крака, но със запазен хъс за живот. Имат смелост да пробват нови неща, да учат нови неща, да се влюбят дори или просто да се порадват на кратък флирт. Ние организираме в нашите пенсионерски клубове speed-dating (бързи запознанства) и това се оказва смайващо успешен формат. Това, че тези хора ще са с някого само за една вечер изобщо не ги притеснява. Колкото трохи радост са им останали, те си ги обират старателно. Защото нека не забравяме, че не само младостта, но и старостта има своите силни страни. Настъпва едно освобождаване от социалните конвенции и вечното притеснение какво ще кажат другите. Приоритетите се пренареждат. Много тревоги отпадат като ненужни и маловажни, а и личното време е повече. 

И тук ще добавя, че в моя опит мъжете и жените също остаряват различно. Жените са по-смели и самостоятелни. Мъжете така и не могат да се отърсят от навика – донеси ми чаша вода, коя риза да сложа, къде са ми очилата. В ситуации на криза, жената е тази, която я менажира. Ситуацията с коронавируса не е изключение.

Какъв съвет бихте дали на възрастните - как да живеят с грижа за живота си, но без да убият радостта, че са живи?

Аз вече споменах, че няма как да сме щастливи, ако живеем в страх и в самота. Но ще добавя още нещо – елементът на творчество, нуждата от креативност. Ще ви дам пример. По време на изолацията изрових всички скрити таланти на персонала ни. Ти какво можеш да правиш? Свириш малко на пиано? Чудесно, ще направиш концерт. А ти какво правиш? Пееш ирландски народни песни? Заповядай, ще ни пееш в градината. Културата, изкуството, особено когато са споделени, са храна за душата. 

Ето ви друга история. През февруари т.г. един пенсионерски клуб в София ме покани да ги посетя заедно с други гости от Австрия.Тогава още не бяха влезли в сила ограниченията. Към този клуб има хор. Събират се хора, които обичат да пеят. Организират се сами. Общината им предоставя само зала за репетиции – на 3 етаж, без асансьор. Хорът е от 35 човека. Средна възраст - 85 години. Диригентката - на 87. Беше студено. Те облекли черни поли върху панталони, а отгоре всички с бели блузи. Защото диригентката наредила така. Едвам се качиха на сцената, но като се изправиха горе – Силата бе с тях. Пяха на немски, пяха на английски. Излезе един изпълнител със смокинг, който пя Франк Синатра. А един 92-годишен господин ми каза, че е настинал и затова не може да се включи, но липсата му със сигурност ще проличи. 

Ето и сега като разказвам, се просълзявам. Имаше такова достойнство и одухотвореност в тези хора, толкова вълнение и радост. Убедена съм, че това събитие им подари поне по 5 години отгоре живот. Защото това е важно – да остарееш видян, да не допуснеш да се стопиш, да станеш невидим за света. 

За да се чувства добре възрастният човек, не е нужно да бъде непрекъснато забавляван или обгрижван. Той трябва да се чувства значим – нещо трябва да зависи от него, той трябва да има някакво влияние. Трябва да има своя сцена за изява.

И аз виждам личната си мисия в това да провокирам чувстителност у хората по тези въпроси. Още повече, че нашата грижа за качеството на живот на възрастните е инвестиция със сериозна възвращаемост. Утре, живот и здраве, ние ще сме в техните обувки.

Каква е следващата Ви „лична инвестиция“ в тази посока?

Най-новият ми проект е насочен към българите. Във Виена десетки години се провежда изложение, фокусирано изцяло върху възрастните хора – Lebenslust. Реших, че такова нещо трябва да се направи и в България. Вече съм събрала организационен комитет от доброволци. Днес потвърди участието си и Българска стопанска камара. Планът е събитието да стартира на 1 октомври. За да избегнем струпване на хора, ще минем на дигитален вариант, в който вместо щандове, ще има различни дискусионни панели. За да придобиете представа ще спомена някои теми:

• Тема „Търся“ – например, търся човек, с когото да ходя на екскурзии или на разходки в града; търся хора с професионални интереси в конкретна област; търся хора с хоби – плетиво, малки домашни ремонти, обмен на услуги – например, търся някой, на когото да гладя прането срещу това той да извършва дребни поправки в жилището ми; 
• Търся работа или възможности за допълнителен доход след 55 г. ;
• Търся възможности за доброволческа дейност;
• Търся подкрепа за стартъп. На 55 г. съм и искам да стана предприемач; 
• Искам да науча – нови технологии, музикален инструмент, чужд език и др.;
• Искам да пътувам – какво е важно да знам;
• Гледането на внуци – изискванията на съвременните майки;
• Здраве и красота – грижа за бръчки, старчески петна, алергии, профилактични прегледи – на какво да обърнем внимание, за да остареем здрави;
• Секс след 55 г. – болести и потентност, играчки, облекла, фетиши.

Искам да направим това, за да вдъхнем смелост на по-възрастните и да им покажем, че няма от какво да се стесняват или срамуват. Защото на последната права хората не съжаляват толкова за това, което са загубили, колкото за това, което никога не са имали. В старостта си те не тъгуват по загубените си танцувални умения, а поради това, че не са танцували истински. И няма как ние да ги лишим от шанса за един последен танц.

Според мен с възрастта се променя опаковката ни, но съдържанието си остава същото. Само срокът на годност се скъсява. И нека не забравяме, че остаряването е привилегия. Тя не е дадена всекиму. Аз лично не познавам човек, който не иска да остарее. Важният въпрос всъщност не е дали да остареем, а как ще го направим. И ако имаме избор – то нека да е с достойнство, с благодарност и задължително с радост.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !