Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Популярни в България са романите му „Щилер“ и „Хомо Фабер“, както и комедията „Дон Жуан или любовта към геометрията“.

Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко части. Всяка от тях полемизира определена тема – човешкия род, брака, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.

Теодор Ушев е художник, мултимедиен артист и режисьор, роден в Кюстендил през 1968 г. Завършва специалност „Плакат“ в НХА. От 1999 г. живее в Монреал и работи за Националния филмов съвет на Канада. Води майсторски класове в десетки университети и фестивали по света. Късометражните му филми („Тауър Бауър“, „Царица“, „Глория Виктория“ и др.) печелят множество награди, колкото и клиширано да звучи тази фраза. През 2017 г. „Сляпата Вайша“ по текст на Г. Господинов е номинирана за „Оскар“ за късометражен анимационен филм. Последната му работа от 2019 г. „Физика на тъгата“ (отново по текст на Господинов) до момента има над 50 отличия.

Срещам Тео Ушев в дните, когато в София не работи нито едно кафене. Затова пием чай у дома, дивим се на софийския смог зад прозореца и лека полека подхващаме разговора. През цялото време обаче думите „Оскар“ и „награди“ не се споменават нито веднъж.

Какво бихте предпочели – да умрете или да продължите да живеете като здраво животно?

Винаги ми се е искало да вярвам в прераждането. Има нещо особено привлекателно в тази идея - има хармония, има утеха. Затова ще кажа, че предпочитам да се преродя. Дано да е в нещо морско. Най-добре кит. Той е волно животно - цялото море е негово. Но не е хищник.

Ако идеята с прераждането случайно не проработи, колко дълго бихте искали да живеете?

Избягвам да мисля за бъдещето, защото то е отвъд моя контрол. Но ми се иска да съм жив достатъчно дълго, за да завърша поне петте филма, които са в главата ми. Въпросът е да съм дисциплиниран, за да реализирам тези пет идеи. Лошо е, когато човек не изпълни своята програма минимум. А аз моята още не съм я изпълнил.

Казахте, че не мислите за бъдещето. Имате ли понякога усещането, че сте по-пригоден за други отминали времена?

Не. Определено се чувствам най-уютно в настоящето. Другото наричам „синдромът Бел епок“- нездравата склонност да се връщаш назад в миналото с убеждението, че тогава времената са били по-хубави и светли. Напротив, смятам, че най-доброто време за живеене е тук и сега. Дори този локдаун е като подарък отгоре - шанс да се съсредоточим, да се вгледаме в нас самите, да преоткрием къщите си, близките. Аз лично се чувствах страшно уморен от това непрекъснато пътуване. Номадството е тежка карма.

Така че съм щастлив във времето, в което живея. Убеден съм, че е най-хубавото време, което е съществувало някога. Дори в хаоса и мрака на 1990-те мислех, че тези години са по-добри от 80-те. Винаги смятам, че десетилетието, в което живеем, е по-добро от предишното.

Име, което е еталон за гениалност?

За мен гениални са не хората, които са се изкачили нагоре към съвършенството в това, което правят, а онези, които са скочили напред и са изпреварили времето си с цели епохи. Без колебание първо ще спомена Уилиям Търнър. Дори не мога да си представя как този човек е успял да рисува в онова време по този начин. Какво е имал в главата си? Каква божествена искра му е била дадена свише?

Такъв абсолютен гений е и Александър Мосолов – руски музикант, който работи през 20-30-те години на миналия век, но е изгонен от Съюза на композиторите на СССР и изпратен в лагер. В своите оперни и симфонични произведения той буквално трасира куп направления в музиката на 20 в. Целият този минимализъм, серийната техника (репетиционизъм), всичко, което свързваме по-късно с Филип Глас, Стив Райх, Макс Рихтер, Бернд Цимерман, всичко това е въведено от Мосолов далеч по-рано.

С кой човек, вече починал, бихте искали да седнете на чаша вино?

С никой от идолите ми, защото не бих искал да се разочаровам. Хората, които чувстваме като наши гурута, или ако искате – алтер его, обикновено са много различни от представата ни за тях. Но би било интересно да пием с Джим Морисън. Просто защото нямам никакви очаквания от него. И двамата сме приели, че хората са странни.

Колко близки приятели имате в момента?

Не са много. Може би трима-четирима. Но като се замисля – всъщност са много. Човек няма нужда от повече. Нови приятели се отглеждат трудно и бавно, а старите постепенно ни напускат. Така се случва – попадате на тъмно място, не можете да се измъкнете сам, някой ви протяга ръка, тръгвате заедно, после се разделяте. Животът върви като някакъв танц.

По какво познавате, че обичате някого?

По това, че когато се разделим, искам непременно да го видя пак.

По какво познавате, че не обичате някого?

По това, че когато се разделим, изпитвам чувство на свобода и лекота.

Съжалявате ли жените?

Не, напротив, възхищавам им се. Те наистина са по-добрата половина на човечеството – по-мъдрата, по-уравновесената.

Това е една от житейските аксиоми, които нямат нужда от доказване – жената пази живота. В нея е съзиданието. Докато мъжът е деструктивно животно. Той носи агресия, която рано или късно унищожава самия него. В природата на мъжа е заложено саморазрушението. Но то също е елемент от хармонията на битието. Защото всяко ново начало настъпва след опустошение.

Ако бяхте жена, бихте ли искали Тео Ушев да е Ваш партньор в живота?

В никакъв случай. Първо, защото човек никога не иска да живее със себе си. Второ, аз самият не се харесвам особено. Не мисля, че имам тежък характер, напротив. Но непрекъснато преживявам някакви турбуленции. Общо взето съм като Вагнерова увертюра. Всичко трябва да се случва в непрекъснат полет нагоре - някакво безкрайно кресчендо, което неизбежно е последвано от падане в ниското. Много изтощително е за другите да следват подобна динамика. Представете си една люлка и човекът до вас трябва да бъде на люлката през всичките тези непрекъснати издигания и спускания. Но понякога той пада - просто, защото не сте му направили достатъчно удобно място или защото не сте го държали достатъчно здраво.

„Двама на люлката“ е класическа илюстрация на надеждата за щастие. Може ли обаче омразата да породи надежда?

Не. Омразата не е креативно чувство. Яростта - да, но омразата - не. Има огромна разлика между двете. Яростта понякога е съзидателна, омразата – никога. Яростта е експлозивно чувство. Омразата е състояние, което е самоизяждащо. Ако мразите някого, значи мразите себе си. Поне при мен винаги така се случва. Както се казва – омразата е отрова, която разяжда съда, който я пази.

Откраднали ли сте нещо в живота си? Нямам предвид албум с прекрасни рисунки от руската книжарница, например.

Да, случи се в живота ми да открадна нещо голямо и ценно. Може би най-ценното. Но няма да кажа какво.

Макс Фриш обича да пита за смъртта. Има ли нещо в погребалните церемонии, което намирате за особено потискащо?

Стълпотворението на хора. Убеден съм, че изпращането на един човек трябва да бъде привилегия само на близките му. Затова изпитвам ужас да умра в България. Има някаква диващина в това хората да се събират, да ядат и пият на корем след погребение. Спомням си колко виновен се чувствах сред смеха и веселието, с което завърши изпращането на дядо ми, когото аз много обичах. От друга страна - много обичам, когато в Мексико правят истински празници от погребенията.

Не искате да умрете в България. А къде бихте искали да бъдете погребан?

Искам да бъде кремиран и прахът ми да бъде разпилян по вода – в морето или реката. Там откъдето идвам, там да се върна. Аз много обичам водата. Мога да плувам с часове дори при ниски температури – надълбоко и надалеч. Това е не просто удоволствие, а щастие и свобода.

Следва на стр. 2