Теодора Димова: Този свят принадлежи на силните, но бъдещият - на миротворците

Зарина Василева | 06 юни 2019 в 10:00 | 8536 |2

На големия християнски празник Възнесение Господне и в навечерието на 110-годишнината от рождението на Димитър Димов, разговаряме с Теодора Димова за раните и изцелението, за ценностите и смисъла, за настоящето и бъдещето.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новата ѝ книга - повестта "Първият рожден ден" излезе в издателство "Сиела" в края на 2016 г.

Вие умеете с хирургическа прецизност да изследвате най-големите страдания в човешката душа. Колко мъчително е да облечете болката в думи и кое утешава Вас?

Това е същинската моя работа според мен – да слагам пръст в раната, да я артикулирам. Това е непечелившо и некомерсиално, освен това често води до неприятности, освен това е крайно мъчително. Но пък в това именно намирам смисъл. Смисълът е, който ме утешава. Писателят трябва да издига читателите си, да ги напряга, да ги тревожи, да им говори за мъчителните неща, а не той да пада до масовия вкус. За съжаление границите много се размиват. Има нашествие на литературни мажоретки. Писател започва да се нарича всеки, публикувал книга. А думите, в които се облича човешкото страдание трябва да го лекуват.

Един от най-разтърсващите Ви романи - „Майките“ описва духовния и нравствен вакуум, в който децата ни с лекота се превръщат в палачи. Как се променя българското семейство през последните години и кои са неговите палачи?

Палачът е загубата на критерии във всяка една област, размиването на границата между качественото и пошлото, неусетната подмяна на едното с другото, привикването към псевдолитературата, псевдотеатъра, псевдоархитектурата, а също и подмяната на вярата със суеверие, с народни вярвания и ритуали. Например на Лазаровден по медиите не става и дума за възкресяването на Лазар, а какво били правели лазарките в ранни зори. С една дума нашествие не на варвари, а на повсеместен кич. Така пошлостта възпитава в пошлост и се превръща в палач.

Лечими ли са болестите на обществото или децата ни ще продължават да бягат все по-далече от тук?

Болестите се лекуват, но трябват лечители и изцелители. А тези хора са единици у нас, те са рядкост, те са на изчезване. Те нямат достъп до медиите, нито искат да участват в политиката, нито пък някой би ги допуснал до нея, те не са – както вече влезе в употреба тази красива „българска“ дума – инфлуенсъри. Гласът им е тих, ненатрапчив, но те могат да говорят много, ако има кой да ги слуша и ако има кой да им даде думата. Не издават романи, дори не пишат и книги, не излагат на показ величието и гениалността си. Но ми се струва, че благодарение на тях оцеляваме все още като нация, ако изобщо оцеляваме, ако все още сме нация.

"Човекът порасна по ум, но оскъдня по любов" – пишете в един свой текст. Кога и как безчувствието дойде на мода?

Много добре го казахте. Безчувствието дойде на мода. Невъзпитанието също. Говоренето на „ти“, а не на „вие“. Безчувствието е удобно, а удобството също е издигнато в култ. Всяка трагедия – лична или световна, е предизвикана от това фатално разминаване между ума и сърцето. Безчувствието дойде на мода по необходимост – защото човекът изгуби защитните си механизми. Защитата е вярата, тя от немощни ни прави силни, от упованието на Божията защита идва силата. Вярата възпитава емпатия, а когато я няма, идва безчувствието.

Мислите ли, че често бъркаме смирението и търпението със страха и безразличието? Към какво трябва да проявяваме непримиримост и откъде да почерпим смелост?

Бъркаме смирението с примирение и търпението с пасивност. Бъркаме тези основни категории, защото няма кой да ни възпитава в изначалните истини. Духовният плурализъм възпитава в нравствен релативизъм. Така забравяме или изобщо не научаваме, че съществуват изконни ценности.

Как се променя българската ценностна система през годините? Разпознаваема ли е днес сред модерните европейски ценности?

Българската ценностна система не е различна от европейската. Това се опитват да ни внушават онези, които ни плашат с Европа и искат да ни дезинтегрират от европейската култура. Ние не можем да живеем като анклав. Съвременният свят се интегрира и глобализира, при съвременните технологии това е неизбежно. И не това е опасността, а опитите да се търси спасение в самоизолацията. Всеки народ си има свои ценности и традиции, но не може да се самозатвори в тях.

Казвате, че литературата и театърът са място за изповед и състрадание. Как преживявате фалша и еднодневното зрелище, които все повече заливат сцената, книжарниците, онлайн пространството?

Зрелището не е толкова лошо нещо. В света винаги са съществували зрелища. Нали една латинска сентенция дори ги приравнява с хляба. Фалшът е друго нещо. Ние забелязваме и често говорим за фалшиво пеене, фалшиво свирене, и не говорим, сякаш не забелязваме фалшивото писане, фалшивия театър, фалшивото кино. Най-лошо е фалшивото отношение. Там е коренът на всеки фалш. Един домат, узрял на слънце е различен от домат, расъл в оранжерия. Доматите ние различаваме, а човешкия фалш често не различаваме.

Вие подкрепяте много от младите, пишещи хора. Кое е най-ценното, което откривате в текстовете им?

Аз съм против обобщенията. Всеки млад писател си е сам по себе си талантлив повече или по-малко. Подкрепям Ангел Иванов, Росен Карамфилов, Добромир Байчев, Велина Минкова.

Съгласна ли сте с твърдението че писането, както и вярата, не могат да бъдат преподавани, а само споделяни?

Свидетелствуването на вярата е част от нея. Ти искаш всички да се насладят на нейния есхатологичен пир, на нейното тайнство, на нейната радост. Но тя може да бъде изживявана само като свободен избор. Иисус никога не ни се налага с воля, с контрол, със заповед. Ние Го следваме само заради Неговата неустоимост, но ние сами решаваме как да се държим спрямо Него. А колкото се отнася до писането, да, то може да се преподава, измислени са стотици правила, упражнения, техники. Но има едно единствено нещо, което не може да се вмени – наричам го инстинктът да пишеш, сетивото да пишеш. Ако не напишеш дадения текст, ти си обречен, ти няма да можеш да живееш, ще престанеш да спиш, да ядеш, ще претърпиш всички несгоди, само и само да напишеш книгата си. Ето тази неистова страст не може да се подмени с „просто се забавлявам, докато пиша“, “много ми беше приятно, докато пиша“. Писането нито е забавление, нито е приятно прекарване на времето.

В навечерието сме на 110-годишнината от рождението на знаменития Ви баща. Негови са думите, че "този свят принадлежи на силните". Как бихте продължили тази фраза днес?

Това е логиката на света. А логиката на християнската ни вяра е коренно различна. Тя винаги се е противопоставяла на силата на този свят. В нея всичко е обърнато, върхът на пирамидата не е горе, а долу. Най-силен е този, който понася най-голямата тежест. А най-лесно живее този, който е най-отгоре, той не носи и грам тежест, не помага на никой друг, освен на себе си, на него му е най-широко, той е „най-силен“. Той е винаги от страната на печелившите, никога не е губещ. Той е и най-богат. Живее без сетивото за есхатона, без сетивото за бъдещия век. Бих завършила изречението така – този свят принадлежи на силните, но бъдещият – на нищите, скърбящите, кротките, милостивите, чистите по сърце, миротворците.

Накрая ще Ви помоля да ни кажете повече за новоучредената европейска литературна награда на името на Вашия баща

В навечерието на 110 годишнината от неговото рождение беше връчена за първи път Европейска литературна награда „Димитър Димов“. Получи я френският писател Жером Ферари за романа си „Проповед за падането на Рим“, издаден от „Факел експрес“. Знаем, че напоследък се учредиха десети и десетки литературни награди. Това се дължи на масовото производство на литературни продукти. Издателствата вече сами по себе си не служат като сито за отсяване на доброто от лошото, те просто публикуват всичко, което може да донесе печалба. И в тази огромна книжна продукция читателят, разбира се, не може да се оправи сам. Затова тези награди възникват като вид ориентир. Но европейската награда е по-различна от всички останали. Тя има амбицията да следва мащаба на писателя, на чието име е учредена. Тя има амбицията да бъде европейска литературна награда, защото е признато отдавна, че романите на Димитър Димов са от европейска величина. Другата причина, поради която решихме наградата да бъде именно европейска, а не национална е, че това е една съвсем конкретна, практическа и реална стъпка към интегрирането ни в Европа. Ние трябва да се чувстваме неразделни от Европа, а не да се чувстваме така, като че ли стоим на границата ѝ, като че ли трябва да се повдигаме на пръсти, за да надникнем какво става зад оградата.

Препоръчани материали
Стефан

Рейтинг : 15126

13.06 2019 в 09:42 2
+ 0
- 0
Стига глупости. И децата вече знаят, че по-добро от Калашников, е само Калашников с повече патрони.
Бабатунде

Рейтинг : 405

13.06 2019 в 08:48 1
+ 0
- 0
Реално светът принадлежи на група хора, умеещи да се възползват от общият нисък интелект на планетата. А бъдещият най-вероятно принадлежи на децата на същата група хора, които обаче са сложили за премиеро група джендърчета, че да ни се натриса политкоректността :) !