'Битие и време' от Мартин Хайдегер (откъс)

OFFNews
27 май 2020 в 19:31 | 2373 |0

Имаме ли днес отговор на въпроса, какво собствено разбираме под думата „биващо“? В никакъв случай. Така че си струва отново да поставим въпроса за смисъла на битието. Само затруднени ли сме да разберем израза „битие“? В никакъв случай. Така че си струва преди това, най-напред да събудим отново едно разбиране за смисъла на този въпрос.

Мартин Хайдегер (26 септември 1889 – 26 май 1976) е германски философ, прочут с книгата си „Битие и време“. Смятан е за основоположник на немския екзистенциализъм. Повлиян от Фридрих Ницше, Франц Брентано и Едмунд Хусерл, Хайдегер разработва самостоятелно учение – „фундаментална онтология“ – в основното си произведение „Битие и време“. По своята същност философията му е културна критика. Поставя въпроса за смисъла на битието и търси отговор на философските въпроси чрез вслушване в езика, „дом на битието“.

Откъс:

Необходимостта от изрично повтаряне на въпроса за битието


Споменатият въпрос е потънал в забрава, при все че нашата епоха си приписва като напредък утвърждаването отново на „метафизиката“. Същевременно хората се смятат за избегнали усилията за една нова γιγαντομαχία περὶ τῆς οὐσίας. При това засегнатият въпрос не е кой да е. Той е спирал дъха в търсенията на Платон и Аристотел, за да заглъхне наистина след това – като тематичен въпрос на действително изследване. Постигнатото от двамата се е удържало в многообразни измествания и „дорисувания“ чак до „Логика“ на Хегел. И това, което някога е било изтръгнато от феномените с върховно усилие на мисълта, макар фрагментарно и на първо приближение, отдавна е тривиализирано.

Не само това. На почвата на гръцките подходи към интерпретацията на битието се е изградила една догма, която не само обявява въпроса за смисъла на битието за излишен, ами на всичко отгоре санкционира пренебрегването на този въпрос. Казва се: „битие“ е най-общото и най-празното понятие. Като такова то се противопоставя на всеки опит за дефиниране. Това най-общо и поради това недефинируемо понятие, прочее, не се нуждае от дефиниция. Всеки го употребява постоянно и вече разбира какво има предвид под него всеки път. По този начин това, което като скрито е хвърляло в безпокойство античното философстване и е поддържало въпросното безпокойство, е станало ясно като слънце саморазбиращо се – дотам, че който все още пита за него, бива уличен в методологично прегрешение.

В началото на това изследване няма как да бъдат подробно обсъдени предразсъдъците, които все отново и отново посяват и отглеждат ненужното питане за битието. Те имат корените си в самата антична онтология. Тя на свой ред може да бъде удовлетворително интерпретирана – по отношение на почвата, от която са израснали онтологичните основни понятия, с оглед уместното легитимиране на категориите и тяхната пълноценност – само при следване на пътеводната нишка на отнапред изяснения и получил отговор въпрос за битието. Ето защо ние охотно ще проведем дискусия относно тези предразсъдъци, но само доколкото по този начин стане видна необходимостта от повторно поставяне на въпроса за смисъла на битието. Те са три:

1. „Битие“ е „най-общото“ понятие, τὸ ὄν ἐστι καθόλου μάλιστα πάντων. Illud quod primo cadit sub apprehensione, est ens, cuius intellectus includitur in omnibus, quaecumque quis apprehendit. „Някакво разбиране за битието всеки път е включено във всичко, което човек възприема в биващото.“ Само че „всеобщността“ на „битието“ не е тази на рода. „Битие“ не огражда най-горната област на биващото, доколкото последното бива понятийно артикурирано по род и вид: οὔτε τὸ ὂν γένος. „Всеобщността“ на битието „надхвърля“ всяка родова всеобщност. Според обозначението на средновековната онтология „битие“ е „transcendens“. Единството на това трансцендентално „всеобщо“ спрямо многообразието на отнесените към вещите най-висши родови понятия още Аристотел е разпознал като единство на аналогията. При цялата си зависимост от онтологичното поставяне на въпроса у Платон, с това откритие Аристотел е поставил проблема за битието на принципно нова основа. Разбира се, той също не е осветил тъмата на тези категориални взаимозависимости. Средновековната онтология е дискутирала многостранно проблема най-вече в школските направления на Тома и Скот, без да достигне до принципна яснота. И когато най-сетне Хегел определя „битието“ като „неопределеното непосредствено“ и полага това определение в основата на всички други категориални експликации на своята „Логика“, той се придържа към същата перспектива като античната онтология, само дето изпуска от ръцете си поставения вече от Аристотел проблем за единството на битието спрямо многообразието на отнесените към вещите „категории“. Та когато се заявява: „битие“ е най-общото понятие, това не може да означава, че става дума за нещо напълно ясно и ненуждаещо се от всяко по-нататъшно обсъждане. Понятието „битие“ е по-скоро най-тъмното.

2. Понятието „битие“ е недефинируемо. Това следва от върховната му всеобщност. И това е правилно – щом definitio fit per genus proximum et differentiam specificam. Действително, „битието“ не може да се схваща като биващо, enti non additur aliqua natura: „битието“ не може да придобие определеност като му се припише нещо биващо. Битието не може да бъде дефинитивно изведено от по-висши понятия и да бъде представено чрез по-нисши. Но следва ли от това, че „битието“ не може да бъде проблем? Съвсем не; единствено можем да заключим, че „битието“ не е нещо такова като биващото. Ето защо оправданият в някакви граници вид определяне на биващото – „дефиницията“ на традиционната логика, която сама има основанията си в античната онтология – не е приложим към битието. Недефинируемостта на битието не освобождава от въпроса за неговия смисъл, ами направо го изисква.

3. „Битие“ е саморазбиращо се понятие. При всяко познание, изказване, при всяко отнасяне към дадено биващо, при всяко отнасяне-към-самия-себе-си се употребява „битие“, като изразът е „бездруго“ разбираем. Всеки разбира: „небето е синьо“, „аз съм радостен“ и подобни изрази. Само че тази усреднена разбираемост демонстрира единствено неразбираемостта. Тя прави очевидно, че във всяко отнасяне и битие към биващото такова априори се крие загадка. Това, че вече живеем с разбиране на битието и същевременно смисълът на битието тъне в мрак, доказва принципната необходимост да бъде поставен отново въпросът за смисъла на „битието“.

Позоваването на саморазбираемостта в кръга на основните философски понятия, и то най-вече по отношение на понятието „битие“, е съмнителен подход, макар от друга страна „саморазбиращото се“ и само то е „тайните отсъждания на обикновения разум“ (Кант) и то трябва да стане и остане изрична тема на аналитиката („занаятът на философите“).
Разглеждането на предразсъдъците показа същевременно ясно, че не само липсва отговорът на въпроса за битието, ами дори и самият въпрос е тъмен и безпосочен. Повторението на въпроса за битието, следователно, ще рече: въпросът да бъде най-напред поне удовлетворително поставен.

§ 2.
Формалната структура на въпроса за битието

Въпросът за смисъла на битието трябва да бъде поставен. Ако този е един от или дори фундаменталният въпрос, това питане изисква съответстващата му прозирност. Ето защо трябва накратко да бъде обсъдено какво изобщо принадлежи на един въпрос, та да може да бъде направен видим като отличителен въпросът за битието.

Всяко питане е търсене. Търсенето бива повеждано отнапред от онова, което се търси. Питането е познавателно търсене на биващото, доколкото то е и е по определен начин. Познавателното търсене може да стане „изследване“ като определяне, изявяващо онова, за което се пита. Като питане за ... питането има свое нещо, за което се пита. Всяко питане за ... е по някакъв начин запитване при ... . Към питането освен онова, за което се пита, принадлежи онова, което бива запитвано. В изследващия, сиреч теоретичния, въпрос, онова, за което се пита, трябва да е определено и доведено до понятие. В онова, за което се пита, като собствено имано предвид е заложено нещото, при което питането постига целта си. Самото питане, като отнасяне на едно биващо, именно на питащия, има собствен характер на битие. Едно питане може да бъде осъществено като „просто-така-питам“ или като експлицитно поставяне на въпроса. Своеобразието на последното е в това, че питането отнапред става прозирно за себе си във всички споменати конститутивни характеристики на въпроса.
Въпросът за смисъла на битието трябва да бъде поставен. С това сме изправени пред необходимостта да обсъдим въпроса за битието с оглед на приведените структурни моменти.

Като търсене питането има нужда от предварително ръководство от търсеното. Ето защо смисълът на битието трябва вече да ни е по някакъв начин на разположение. Беше намекнато: ние винаги вече се движим в някакво разбиране за битието. От него възниква изричният въпрос за смисъла на битието и тенденцията на неговото понятие. Ние не знаем какво ще рече „битие“. Но още като попитаме: „какво е битие?“, се придържаме към някакво разбиране за „е“, без да сме в съ­стояние понятийно да фиксираме значението на това „е“. Ние не познаваме дори хоризонта, от който би трябвало да схванем и фиксираме смисъла. Това усреднено и смътно разбиране за битието е факт.

Това разбиране за битието може все още да е твърде колебливо и обтекаемо, да се движи плътно до границата на простото знаене на думата – тази неопределеност на разбирането за битието, с което разполагаме винаги, обаче сама по себе си е положителен феномен, който се нуждае от изясняване. Изследването на смисъла на битието няма да пожелае да го изясни от самото начало. Интерпретацията на усредненото разбиране за битието придобива необходимата си ръководна нишка едва с изграденото понятие за битие. От яснотата на понятието и принадлежащите му начини на неговото експлицитно разбиране ще може да се установи какво има предвид затъмненото, съответно още непроясненото разбиране за битието, какви видове затъмняване, съответно възпрепятстване на експлицитното проясняване на смисъла на битието са възможни и необходими.
Усредненото, смътно разбиране на битието може, по-нататък, да бъде наложено от наследени теории и мнения за битието, и то така, че тези теории като източници на господстващото разбиране остават скрити. – Онова, което се търси в питането за битието, не е напълно непознато, при все че отначало е изцяло неуловимо.
Онова, за което се пита в подлежащия на разработка въпрос, е битието, нещото, което определя биващото като биващо, нещото, благодарение на което биващото, както и да бъде обсъждано то, винаги е разбрано. Самото битие на биващото не „е“ едно биващо. Първата философска крачка в разбирането на проблема за битието се състои в това, „да не се разказва история“, μῦθόν τινα διηγεῖσθαι, сиреч биващото да не бъде определено като биващо чрез връщане назад към друго биващо, от което е произлязло, все едно битието има характера на възможно биващо. Затова именно битието като това, за което се пита, изисква собствен вид указания, които същностно се различават от откритието на биващото. Съответно и онова, за което се пита, смисълът на битието, ще изисква собствена понятийност, отново същностно отдалечена от понятията, в които биващото достига своята съответстваща на значението му определеност.

Доколкото се пита за битието, а битието представлява битие на биващото, това, на което бива зададен въпросът за битието, е самото биващо. То бива запитвано именно за неговото битие. За да може обаче да предаде неизопачено характеристиките на своето битие, то трябва отнапред да е станало на свой ред достъпно такова, каквото е самò по себе си. По отношение на запитваното обаче въпросът за битието изисква постигането и предварителното подсигуряване на правилния вид достъп до биващото. Само че „биващи“ наричаме много неща и в различен смисъл. Биващо е всичко, за което говорим, за което имаме мнение, към което се отнасяме по един или друг начин; биващо е също така това, което и както сме ние самите. Битието е заложено във факта и начина на съществуване, в реалността, наличността, състоянието, валидността, човешкото-битие-тук, в „има“. По кое биващо следва да бъде разчетен смисълът на битието, от кое биващо трябва да вземе началото си разкриването на битието? Изходната точка произволна ли е или определено биващо има предимство при обработването на въпроса за битието? Кое е това служещо за образец биващо и в какъв смисъл има предимство?

Ако въпросът за битието трябва да бъде изрично поставен и проследен в неговата пълна прозирност, то разработването на този въпрос след досегашните разяснения изисква експликация на начина на вглеждане в битието, на разбиране и понятийно долавяне на смисъла, на подготвеност за възможността правилно да изберем образцовото биващо, изработването на автентичния вид достъп към това биващо. Вглеждането-в, разбирането и схващането-на, избирането и достъпът-към са конститутивни отнасяния на питането и така самите те представляват битийни модуси на определено биващо, именно на това биващо, което сме ние самите, питащите. Разработването на въпроса за битието означава следователно проясняването на едно биващо – питащото – в неговото битие. Поставянето на този въпрос като модус на битието на някакво биващо самò бива същностно определено от онова, за което в него се пита – от битието. Това биващо, което винаги сме ние самите и което между другото има битийната възможност да пита, подвеждаме под термина човешко-битие-тук. Изричното и прозрачно поставяне на въпроса за смисъла на битието изисква предварителна подобаваща експликация на едно биващо (човешкото-битие-тук) по отношение на неговото битие.

*Бележките не са включени в откъса.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !