Колапсът на Близкия изток: кой е виновен и защо се стигна дотук?

OFFNews
10 декември 2019 в 22:10 | 2960 |0

В книгата си "Фауда. Колапсът на Близкия изток" Мохамед Халаф ни представя не само политически прочит на случващото се в региона, но и разсъжденията си за цивилизационните корени на "арабското изключение". Книгата е полезна както за специалисти, така и за всеки любознателен читател.

Близкият изток е наречен така от европейците. Той ни е близък и като география, и като история, и като съдба. Само преди няколко години под манифеста „Арабска пролет“ държавният ред в този регион бе подложен на жестоки изпитания, а вълните на насилието и фанатизма достигнаха и до европейските столици. На арабски думата „фауда“ означава хаос. От него се появи и апокалиптичната фигура на „халифа“ Абу Бакр ал-Багдади със своята „Ислямска държава“ на джихадистките главорези.

Мохамед Халаф е един от първите политически изгнаници, дошъл от брега на река Тигър в София през далечната 1978 г. Сякаш изпреварил идващите катастрофи, той се превърна в един от най-компетентните им анализатори.

Халаф завършва Багдадския университет през 1974 г. В продължение на три десетилетия работи като журналист в иракски, арабски и български медии.

През 1978 г., когато баасисткият режим на Саддам Хюсейн засилва репресиите срещу интелигенцията и налага тотална цензура, Халаф бяга от Ирак и се установява в България. През следващите години е кореспондент на кувейския вестник „Ал Уатан“. Редовно публикува анализи за Балканите и в арабските вестници „Шарк ал-аусат“ и „Ал Хаят“, издавани в Лондон.

Мохамед Халаф защитава докторантура във Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той е хоноруван преподавател във Философския факултет, специалност „Политология“, и Факултета по журналистика и масови комуникации, където води курсовете „Близкият изток и регионалната и световната сигурност“ и „Арабските медии и глобализацията“. В честите си изяви и публикации в българските медии той анализира съвременните проблеми на Близкия изток. Участвал е в голям брой международни конференции посветени на арабския свят, политическия ислям и тероризма. 

„Анализите на Мохамед Халаф за процесите в Близкия изток за мен са критерий за достоверност, висока аналитична култура и почтеност в оценката на събитията, които той осветлява в продължение на десетилетия. Мохамед Халаф е високо ерудиран експерт и почтен професионалист, който не прави компромиси с никого в анализите и изводите, които предлага на своите читатели. За мен той е стандарт за професионализъм и компетентност“, казва политологът доц. д-р Огнян Минчев.

Публикуваме откъс от книгата "Фауда. Колапсът на Близкия изток" на Мохамед Халаф, предоставен специално за OFFNews.bg от издателство "Вакон":

Изминаха девет години от началото на новия етап в историята на арабския регион. Това бе етап на промени, обусловени от различни причини, нееднозначни в своето развитие и с голям географски обхват; промени, които пряко засегнаха много човешки съдби. Тези промени станаха обект на голям брой публикации и теоретични разработки. По-специално, много въпроси повдигна т.нар. Арабска пролет, която впоследствие се превърна в „Арабска зима“. Дали арабският регион не е жертва на заговор и ако това е така, кой е заговорникът/заговорниците и какви са целите, които те преследват? По мое мнение случилото се не може да се обясни с теорията на конспирацията. Регионът преминава през сътресения, предизвикани от вътрешни социално-политически, икономически и идеологически фактори, изкристализирали в течение на дълги години. Същевременно важното значение на региона за международната политика накара редица регионални и глобални играчи да се опитат да се възползват от въпросните сътресения не само за да защитят интересите си, но и за да реализират замислите си. Това обаче не е повод да тълкуваме повратно причинно-следствените връзки, обявявайки въпросните усилия на външните актьори за първопричината за настъпили впоследствие събития.

Един от вътрешнополитическите фактори за Арабската пролет бе кризата на диктаторските режими в редица арабски държави. Нашият регион бе обхванат от т.нар. „трета демократична вълна“, която започна от Южна Европа в средата на 70-те и се прехвърли в Латинска Америка, а оттам към Източна и Централна Европа и към други страни в света. Тази вълна на демократични промени предизвика безпрецедентно обновяване на тези общества. В повечето държави се състоя преход от различни форми на тирания към плуралистични политически системи и пазарна икономика. Това се случи в края на миналия век под въздействието на процесите на глобализация на капитала, белязали края на Студената война и на противостоенето между двете световни системи. За успеха на тези процеси допринесоха и новите комуникационни технологии, които превърнаха света в „глобално село“. За пръв път в историята огромното мнозинство от държавите в света се присъедини към лагера на демокрацията. Изключение направиха единствено арабските държави, които останаха извън този глобален процес. Редица автори дори започнаха да пишат за „арабското изключение“, предлагайки свои интерпретации за това отсъствие от картата на общия процес.

Впоследствие обаче народите от арабския свят решиха да направят своя, макар и закъснял, реванш. Арабската пролет представляваше пореден епизод от същата демократична вълна; с нея арабите направиха заявка за освобождаването си от диктаторската власт. Иронията на съдбата обаче отреди това регионално революционно движение да изригне във време, когато глобалната демократична вълна навлезе в период на забавяне и рецесия. Особено напоследък наблюдаваме завръщането на различни форми на недемократично, нелиберално управление или на откровено диктаторска реставрация дори в държави, за които се смяташе, че завинаги са поели по пътя на политическия плурализъм. Конкретно в Египет, Либия и Йемен протестното движение, което набираше сила в течение на десетилетия, избухна тогава, когато стана ясно, че държавните лидери на тези страни се подготвят да бъдат унаследени „в семейството“, т.е. от техните синове. Така стана ясно, че те третират държавата като своя собственост. В тези условия елитите и особено военният елит, който дотогава подкрепяше личните режими, се дистанцираха от лидерите и от тяхното непосредствено обкръжение, като ги изоставиха на гнева на демонстрантите. Нещо повече – довчерашните галеници на режимите станаха част от протестиращите.

Редица арабски режими решиха да се възползват от либерализацията на световните икономически отношения, като от една страна насърчат търговията, а от друга – привлекат чуждестранни инвестиции и туристи. Те обаче не отчетоха, че интегрирането на техните икономики в глобалните пазари налага вътрешнополитически промени и постепенно оттегляне на държавата от тоталния контрол върху националната икономика. Промени се налагаха и при въвеждането на нормални правила при приватизационните сделки. Да не говорим за предвидимото недоволство на населението от отмяната на държавното субсидиране на хранителните стоки, постепенното изземване на икономическите лостове от ръцете на дотогавашните елити, както и за последствията за националния суверенитет вследствие на прилагането на условията на Международния валутен фонд, Световната търговска организация и другите кредитиращи институции. Всичко това означава, че народните бунтове в тези страни бяха както израз на протеста на хората срещу несправедливото разпределение на богатствата, така и срещу едноличната власт. Неслучайно едно от най-разпространените искания на демонстрантите беше „или власт, или бизнес“, т.е. отхвърляне на превръщането на властта в средство за обогатяване на управляващите, на техните семейства и поддръжници.

Не на последно място повлия и технологичната революция, започнала преди три десетилетия. Социално-политическите последствия в толкова малък отрязък от време надхвърлиха тези на индустриалната революция за цял век. Постоянно ускоряващите се промени, въведени с информационните технологии, позволяват бърз обмен на информация практически без изразходване на средства за това, което на свой ред позволява бързата мобилизация на големи групи хора. Така например само един туит е достатъчен, за да се проведе масова демонстрация без предварителна организация. При новите социални медии само един или два поста във Фейсбук са достатъчни, за да се разгори голям обществен скандал. Благодарение на интернет стана възможно всеки да изкаже мнението си по даден въпрос, което означаваше множенето на фетви, мнения и призиви, които не можеха да бъдат контролирани и чиито автори не се замисляха за последиците от тях. Чрез социалните мрежи единомишленици от различни държави могат да се обединяват по религиозен, сектантски или светски политически признак. Всичко това се оказа сериозно предизвикателство за дотогавашния държавен контрол върху идеологията и културата на арабските общества. Въпросните мрежи се превърнаха във форум на инакомислещи, които отправиха предизвикателство към съществуващите режими, като използваха общи символи, лозунги и други инструменти за въздействие. Така информационните технологии откриха нови хоризонти пред политическия ислям, който дотогава имаше ограничено поле за изяви. В новите условия ислямистите съумяха бързо да разширят присъствието си, превръщайки се в доминираща сила в полето на идеологията и политиката на арабските страни.

Социално-икономическите фактори също имаха голямо значение за избухването на Арабската пролет. Става дума преди всичко за нарушаването на дотогавашния баланс между демографския ръст и наличните ресурси. Най-драматично е разминаването между тях в Египет, където бързият ръст на населението се съпровожда с взривоопасни кризи, свързани с недостига на храни и на жилища за бедните. В Сирия през последните четири десетилетия демографският прираст отбеляза световен рекорд. Същевременно недостигът на вода – в частност в полупустинния район Ал-Джазира – доведе до мигрирането на сирийското население, което предшестваше избухването на гражданската война. В страна като Йемен съчетанието между неблагоприятни природни и социални условия, в частност острият недостиг на водни ресурси, достигна до пароксизъм. Може да се каже, че въпросните фактори няма да бъдат отстранени дори след евентуалното постигане на политическа стабилност във всички тези държави.

Друг проблем възникна и с повишаването на цените на петрола и газа на световните пазари през първото десетилетие на 21 век. Увеличените приходи от тях засилиха възможността на богатите на енергоносители арабски държави, притежаващи огромни валутни резерви, да оказват влияние върху вътрешната политика на арабските страни вносителки на тези суровини. Затвърди се влиянието на петролните монархии и в рамките на Арабската лига. В самите петролни монархии обаче последвалото рязко падане на цените на енергоносителите през следващото десетилетие доведе до спад на постъпленията и съответно до намаляване на възможностите на управляващите да контролират както вътрешната политика, така и развитието на ситуацията в региона. Затова може да се каже, че и тези богати държави не са имунизирани от надигащото се народно недоволство.

От всичко, казано дотук, става ясно, че дълбочината на натрупаните проблеми изключва свеждането на първопричините за Арабската пролет единствено до политически фактори или конспиративни схеми. Може да се каже, че съществува диалектическа причинно-следствена връзка между вътрешните сътресения и външните намеси. Проблемите в самите арабски общества породиха външна намеса, която само задълбочи социално-икономическите и политическите проблеми. Следователно взривяването на региона не е следствие на заговор на външни актьори, както твърдят някои. Накрая, но не по важност, би било наивно да си представяме, че могат да се намерят лесни политически решения на екзистенциалните проблеми на региона. Това, разбира се, не означава, че не трябва да се полагат усилия за постигането на решения, които да намалят интензивността на насилието и да помогнат за завръщането на социалния мир. Още повече, че въоръжените конфликти рязко влошиха социално-икономическите проблеми както поради огромните разходи, свързани с военните действия, така и поради факта, че хуманитарните доставки до голяма степен изчерпаха ресурсите, които при нормални условия биха били инвестирани в развитието на икономиките на тези страни. Всичко това обяснява отчаянието, обзело хората не само в страните, където има гражданска война – Либия, Сирия и Йемен, но и в държавите, които като че ли са възстановили вътрешната си стабилност, като Тунис и Египет, или засега не са засегнати от размирици.

Кризата в региона създаде предпоставки и за намесата на външни сили, които побързаха да наложат своя печат върху революционните събития. Защото макар икономиката на разглежданите арабски страни да е част от глобалните икономически процеси, тяхната сигурност до голяма степен зависи от ролята на съседите им. Може да се каже, че Арабската пролет бе израз именно на тази регионализация на факторите, от които зависи вътрешната стабилност на отделните държави в условията на глобализацията. Респективно сегашният етап се характеризира с отслабване на влиянието на великите сили в страните от региона и съответно със съществено засилване на това на регионалните сили. Бившият американски президент Обама често беше критикуван за колебливите си политики спрямо Близкия изток, докато всъщност неговият стремеж беше именно да избягва американската намеса, в частност от страна на Пентагона, в делата на арабските държави. Неговата позиция бе обусловена от редица фактори – намаляването американския внос на петрол от региона, неспособността на довчерашния враг Русия да доминира над Близкия изток, умората от злоупотребата с американската роля от страна на съюзника Израел, както и от необходимостта традиционните съюзници на Вашингтон сами да се справят с предизвикателствата, без да разчитат на досегашната практика да бъдат подпомагани чрез пряка намеса на САЩ.

Може би най-решаващият фактор, обусловил стратегическото оттегляне на Обама от региона, беше убеждението, че Америка при предшественика му Буш-младши беше ангажирана със скъпоструващи военни авантюри с негативни последствия – в частност в Ирак и в Афганистан. За разлика от него, самият Обама ще остане в историята с ограничената военна акция срещу Либия, където САЩ оставиха водещата роля на европейците, както и с решението си да не се намесва военно в Сирия и Ирак – поне до появата на пряка заплаха за американските интереси от страна на ДАИШ. Същевременно Обама успя да избегне война с Иран, която можеше да бъде мотивирана от заплахата от ядрено въоръжаване на Техеран. По времето на неговата администрация надделя виждането, че американските национални интереси са заплашени преди всичко в Азиатско-тихоокеанския регион, което обуслови фокусирането върху Далечния изток за сметка на Близкия изток. Това виждане може да бъде окачествено като цялостна доктрина, основаваща се на заявените и често повтаряни приоритети на американската външна политика, независимо от критиките на опонентите на Обама в самите САЩ, както и от недоволството на съюзниците на Вашингтон в Близкия изток.

След като Обама напусна Белия дом, все повече се спекулира с въпроса дали неговата линия ще бъде продължена, или отменена от наследника му. Американското обществено мнение продължава да е против участието на САЩ в горещите конфликти по света въпреки големите предизвикателства към Америка, отправени от страна на ДАИШ, както и от руската военна намеса в Сирия. Във всеки случай, Тръмп е подложен на силен натиск от официалния истаблишмънт да се намеси непосредствено в Сирия и Ирак, противно на първоначално обявените му намерения за ненамеса. Американските колебания се допълват и с още по-скромната роля на останалите западни страни в събитията в региона.

С просто око може да се види, че световният международен ред, изграждан в течение на десетилетия от Запада, днес се разпада, без на негово място да има алтернативни международни механизми. Намираме се в тунел, в който цивилизационното излъчване от Запада постепенно изгасва, без обаче да е заменено от друго. Китай е зает с утвърждаване позициите си в отношенията със съседните държави. Русия се държи като регионална сила в Украйна и Кавказ, както и в арабския регион, считан за важен за нейната национална сигурност. Същевременно страни като Индия, Бразилия, Нигерия, Индонезия и Иран все още срещат големи трудности в амбицията си да се превърнат в нови центрове на сила. Оттук и това усещане за залез на цялата международна система, сътворена от Запада, без да има очевидна алтернатива на досегашното статукво.

Трябва да се спрем по-подробно на Русия, особено поради прякото й участие в сирийската война. Логично е тя да се опита да си възвърне онова, което загуби в течение на четвърт век в резултат на разпадането на Съветския съюз. Нейните лидери обаче си дават сметка, че не е реалистично да бъде възстановена системата на глобално двуполюсно противопоставяне, съществувала преди 1989 г. Затова може да се каже, че за днешна Русия Близкият изток е източник на заплахи, но и поле за експанзия, подобно и на европейския регион. Това е конкурентното предимство на Москва в сравнение с Вашингтон и Пекин, за които арабският свят е далечен регион. Поради това Путин се стреми да укрепи позициите си в Сирия, като същевременно развива двустранни отношения с редица арабски държави като Египет и Ирак и дори с петролните монархии. Парадоксалното е, че за разлика от времето на Студената война, Русия се изявява като защитник на съществуващите режими в региона, като същевременно обвинява САЩ, че са в основата на дестабилизирането им. Всичко това получава значителен резонанс сред арабското обществено мнение. Друг парадокс е, че Русия вече се изявява като защитник на малцинствата в региона. Същевременно Москва обвинява Франция и други западни държави, че следват търговските си интереси, заради които дават приоритет на сунитските мнозинства в страните от региона.

За съжаление, ООН, на която се възлагаха толкова надежди, не съумя да изиграе позитивна роля в Близкия изток в сегашния преходен период. Днес световната организация на практика е парализирана в усилията си да посредничи за решаването на различните конфликти в региона в резултат на противоречивите интереси на страните членки. Един от проблемите на ООН е, че тази световна организация бе създадена, за да решава конфликтите, възникващи в отношенията между държавите, а не вътре в тях. Освен това ООН има проблеми с финансирането на миротворческите си мисии, както и на дейността на различните агенции под нейна егида. Тези проблеми се влошават и заради подновеното напрежение между Русия и Запада, което доведе до парализата на най-важния й орган – Съвета за сигурност. Това пролича от сблъсъка на различните интерпретации на резолюцията по Либия, както и от неспособността на този орган да приеме някакво решение относно уреждането на сирийската криза. Загубата на влияние на ООН пролича и в рамките на т.нар. Виенски процес, посветен на сирийската криза. Едва в последния възможен момент в него се включи и представителят на световната организация, което свидетелства за периферната й роля.

Всичко това поставя страните от региона в двояка ситуация – Близкият изток все повече се интегрира финансово-икономически в глобалното село, а същевременно нараства ролята на регионалните сили във военната и политическата сфера. Това развитие облагодетелства преди всичко Иран – от една страна, той е наследник на Персийската империя с нейните стари регионални амбиции, а от друга, се изявява като шиитската „метрополия“, която цели укрепване на религиозните си връзки с шиитските общности в региона. Не на последно място Иран се изживява и като символ на една бъдеща „ислямска революция“, която апелира към всички мюсюлмански страни без оглед на сектантската им принадлежност. Така Техеран прави заявка за глобална роля в условията на намаляващата притегателна сила на Запада в световен план. Духовният вожд на страната дори нарече настоящия исторически период „Ислямска пролет“. Но поредицата от провали на въпросната „пролет“ от Тунис и Египет, до Либия, Ирак и Сирия, принудиха аятоласите да ревизират първоначалния си ентусиазъм, като пренасочат усилията си към традиционния шиитски ареал.

Що се отнася до Турция, нейните лидери се вживяха в неоосманската илюзия, която причини големи щети на региона, но и на самата Анкара. Стратегическите разработки на Давутоглу, подплатени с личните амбиции на Ердоган, обслужваха далечна цел. Неоосманският мит за трансформацията на Близкия изток първоначално трябваше да намери израз като икономическо проникване, преди да доведе до трансформиране на арабската политика и идеология по турски модел. За реализирането на тази цел Анкара разчиташе на „Мюсюлманските братя“ – най-масовата организация на политическия ислям, развиваща дейност в повечето арабски държави.

Междувременно обаче вятърът задуха в друга посока. В Египет „Братята“ бяха отстранени от власт, проектът за сваляне на сирийския режим зацикли, не се оправдаха и надеждите за Ирак, а Либия имплодира. Нещо повече – засилването на дезинтеграционните процеси засегна и Турция, която започна да се дели на верски и етнически принцип. Така Анкара трябваше да изостави първоначалните си намерения и да се ангажира с продължителна борба за влияние с Иран за „сърцето и душата“ на мюсюлманите в региона.

От своя страна Израел, както обикновено, се опита да се грее на чужд огън. Израелските елити нямаше как да не са доволни от взаимното изтощаване на редица арабски държави, както и от преориентирането на някои от тях към сътрудничество с Тел Авив. Да не говорим, че новите конфликти напълно засенчиха палестинската кауза и нанесоха удар върху солидаризирането на арабската улица с нея. Същевременно тезата, че единственият печеливш от възникналата ситуация е Израел, изхожда от погрешната оценка, че преди Арабската пролет страните от региона са били непоколебимо солидарни с палестинската кауза. Вярно е, че Тел Авив и в бъдеще ще се стреми към отслабването на съседните му държави като гаранция за сигурността си. Същевременно трябва да се отчита, че уязвимостта на страни като Йордания поради сключването на мирни договори с Тел Авив не отговарят на дългосрочните интереси на Израел. Освен това в годините на Арабската пролет Израел се провали в усилията си да не допусне сключването на споразумението за ядрената програма на Техеран, включително чрез сближаването си със заливни държави. Доколкото е възможно да се проникне в начина на мислене на израелските елити, може да се каже, че размириците в арабския свят, да не говорим за терористичните атентати от типа на тези в Париж, по-скоро са засилили параноята на тема сигурност в Тел Авив.

Що се отнася до арабските държави, които (все още) не са обект на вътрешни протести, тяхната позиция не е единна. Някои от тях избраха да се намесят пряко или косвено в конфликтите, предоставяйки пари или оръжие, както и дипломатическа и медийно-пропагандна подкрепа на бунтовниците. Повечето страни от Залива се ангажираха категорично с няколко горещи конфликта в арабския свят. Като цяло обаче тази тяхна инициатива се оказа неуспешна. Причините за това са комплексни. На първо място, финансовите ресурси са необходимо, но недостатъчно условие за постигането на преследвания резултат – необходима е и позитивна дипломатическа и политическа платформа, която да подплати оказваната материална помощ. На второ място, самото финансиране бе орязано поради настъпилия междувременно срив на цените на петрола и разширяването на конфликтите. Третият фактор за неуспеха бяха противоречията между държавите от Залива, прераснали в открита война на думи между няколко столици. Стигна се до противопоставяне на техните политики спрямо държави като Египет и Либия например.

Като цяло, заливните страни не успяха да се споразумеят помежду си по въпроса за ролята на политическия ислям. Както е известно, религията по различен начин оказва влияние върху събитията в света. С течение на вековете в рамките на всяка конфесия се засилват центробежните тенденции чрез изкристализиране на различни школи и течения, както и чрез появата на институции, които се стремят към налагането на тяхната верска интерпретация и привличането на последователи. В арабския контекст религиозните идеи се превърнаха в магнит за онези, които бяха разочаровани от политиката – от Багдад до Африка. Съответно се засилиха манипулациите с исляма от страна на арабските държави. Някои от тях се опитаха да използват исляма като инструмент за реализиране на интересите си. Други се опитаха да наложат алтернативни религиозни проекти. Трети решиха да реанимират политическия ислям и неговите собствени цели.

Ислямските движения се опитваха да запазят своята стратегическа автономност, като на свой ред привличаха подкрепящите ги държави за овладяване на властта там, където считаха, че имат шансове за успех. ДАИШ представлява най-очевидният пример за съчетаването на усилията за използването на религията като прикритие за политическите цели на въоръжените бунтовници, от една страна, с тези, насочени към реализирането на политиките на поддържащите ги държави, от друга. Като цяло, може да се каже, че религиозният подем, започнал преди половин век и в частност след Шестдневната война от 1967 г., навлезе в дълбок застой. Последвалото изостряне на междусектантските напрежения по оста сунити–шиити е симптом за тази дълбока криза.

Настоящото експозе навежда на извода, че все още не можем да сложим точка на периода на сътресения и турбулентност, на който станахме свидетели през последните години и който се обозначава с арабската дума „фауда“. Очевидно е, че стабилизирането на новия регионален ред изисква години, а не седмици или месеци. Освен това дълбочината на проблемите и тяхната сериозност позволяват да се допуска не само благоприятен изход от сегашната ситуация. Политико-дипломатическите мерки, колкото и да е голяма важността им, не могат сами по себе си да дадат отговор на екзистенциалните предизвикателства пред обществата в региона.

Когато казваме „екзистенциални“, трябва да дадем отговор и на въпроса: екзистенциални за кого? Кои сме ние, които си задаваме съдбовния въпрос за оцеляването? На карта са поставени преди всичко нашите държави, чиито граници бяха начертани от чужденци преди век. Днес отново някой прекроява с шивашки ножици картата на региона, ту отрязвайки ъгъл от една държава, ту опитвайки се да пришие територия към друга. Нима не обявихме споразумението Сайкс–Пико за мъртва буква? Нима не забелязваме наченките на кюрдска държавност? Не виждаме ли етническите и верските чистки, които се извършват под носа ни? Навсякъде се носят слухове за предстоящи анексии или сецесии, докато „арабската улица“ се моли на Господа това да не доведе до още войни и бедствия. Съвременните очертания на държавите са човешки продукт, колкото и някои да ги обявяват за свещени. И като всяко човешко дело могат да се променят чрез разширяване или обратното – свиване или разделяне на държавите. А някои от тях могат просто да катастрофират и да преминат в небитието. Ако трябва да нарушим табуто, можем да се запитаме с какво например Пакистан се облагодетелства от отделянето си от Индия, до какво доведе отделянето на Северен Кипър от неговия Юг или какво спечелиха суданците от разделянето на Севера от Юга. В последния случай Югът бе погълнат от още по-деструктивна война, отколкото преди отделянето си, когато воюваше с Хартум. Можем да се запитаме също какво са спечелили народите, които са разрушили федерацията си, особено когато отчетем, че една федерация работи по-скоро за обединяването, отколкото за разединяването на единното цяло. Изправени пред тези фактори, които разрушиха националното единство в десетина държави от региона, едва ли е мъдро да подхранваме илюзиите за предимствата на сецесията, нито да се придържаме сляпо към една от конституционните форми, необходими за съществуването на дадена държава. По-адекватната позиция е да потърсим специфичното решение за всяка една от тези ситуации – решение, което би примирило противоборстващите сили в съответните държави, предоставяйки на техните граждани лъч надежда.

Няма коментари към тази новина !