Пътешественик във времето или… ЮРАЯ ХИЙП

Traveller in Time в София преди 30 години

Емил Братанов | 30 януари 2019 в 13:00 | 1958 |0

По Нова година гледах „Търкалящите се камъни” на съвсем скорошен концерт и си помислих, че сумарно бандата като членове е на над 330 години… Не изглеждаха като момченца, но енергията на сцената им беше като тийнейджърска. Който може – го може, а за тези хора музиката е животът им. За щастие на моето поколение, живи са и други, продължават да се вихрят и да заявяват поне от сцените непреходност – която биологически иначе е невъзможна. Доста от динозаврите вече се пренесоха в Небесния бенд. И ето, че една от любимите групи от младостта ми, отново идва тук, а очакванията са (като се има предвид, че издадоха и пресен албум) любопитни млади и просълзени старци да се кефят пак с изгряващото вечно юлско утро… през февруари. „Юрая Хийп” отбелязват 50-сет годишнината си, 30 години след идването си отвъд Желязната завеса.

Беше 88-ма и се надявахме, но никой още не знаеше кога ще дойде 10 ноември. Покрай бляскавия по социалистически „Златен Орфей” и плахо – едва няколко пъти извън неговите гала-ве́чери – у нас все пак бяха се представяли „Смоуки”, „Бони М”, Джеймс Браун, "Мънго Джери", „Пух”, „Карат”, даже и една от най-великите музикални легенди на соцлагера Чеслав Ниемен. Но на младежките ни „терени” (тогава така им викахме на днешните „партита”) дръжкофоните, включени в мощни радиошкафове „Рига”, „Ригонда”, „Мелодия”, Орфей”, „Хармония”, „Акорд” въртяха по-други парчета.

Тук сега няма да обяснявам сълзливо откъде и как идваха плочите, или колко некачествени ставаха записите от радиопредавания като „Метроном”, „Поп Албум”, „Три гонга”… Но задължително сред „по-бързите” парчета имаше едно „Easy Livin’” – а 10-те най-дълги блуса, позволяващи по-близък телесен контакт със съученичките, мога да изредя и днес: Пърпъловото „Дете на времето”, Кокниребъловият „Себастиан”, „Please Don’t Judas Me” на “Назарет”, „Звездната стълба” на Цепелините, “Mean Mistreated” на “Гранд Фънк”, всички части на „блестящия луд диамант” – двата трака, подредени в касета последователно през “Wish you were here” на „Флойд”, рапсодията на „Куийн”, уловената дъга на „Рейнбоу”, 9-минутния „дворец на пурпурния крал” на „Кинг Кримсън”… и, разбира се, задължително, абсолютно винаги Юлското утро на „Юрая”.

      

След гастрол в тогавашния СССР (съобщаваха за над 180 хил. публика общо на концертите им), „Юрая Хийп” пристигнаха и у нас. На ст.”Академик” в София забиха на 11 август 88-а, но срещите им с българските фенове бяха в десетина града на страната.

Истината е, че не помня много от онзи лайв. Може би, защото после у нас дойдоха още много, много от онези, които съм мечтал да гледам на живо, или просто си е струвало да бъдеш на концерта, докато този и онзи са ти „дошли на крака” у нас като „в белите държави” – както се казваше. И независимо от родилия се постулат, че динозаврите на рока изгряват на Запад, но залязват на Изток. Впрочем имената, които се побират в тази поговорка, не са чак толкова много. Дори и за онези първи години, когато пътешествениците във времето акостираха и в България.

Като ровя днес из изрезките от запазени публикации, оказва се, че не съм писал нищо никъде за онзи гиг на „Академик” преди 30 години. Обаче намерих други писания, които ми върнаха някои от спомените. Че публиката сме скандирали „Лай-но! Лай-но!”, или че лайвът продължил обидно кратко…

      

Обаче архивите могат да ни върнат назад в годините. (Стефан Кънчев и Милко Стоянов са отбелязали противоречиво досега им с „Юрая” от късното лято на 88-а; все още мога да разлистя бр.6/1988 на „Ритъм”, „двумесечно издание на вестник „Народна младеж” и да споделя намереното.) Един много полезен за днешната ми цел форум в Нета и още един блог от там. А имам и приятели, които помолих да опитат да нанижат някои от техните спомени. Те не са никак случайни рокаджии. Единият се отзова, ако другият ми прати по мейла каквото е възкресил - ще го добавя "в движение". Ето какво се получава в това „юрайско” пътешествие във времето.

Ивайло Кицов, някога много „Ритъм” (и почти всичко друго, в което се пише за музика и рок), днес БНР и „My Sound” – поделени, и дори Оффнюз. И сега отново тук, специално:

"Не! Не помня, Емо. Почти нищо не се нарежда в пъзела на спомените ми, да спои кадрите в някакъв по-панорамен, макар и черно-бял, епизод. Емоционалната памет обаче услужливо ми се плези – все така колоритна, релефна и осезаема за всички сетива, подобно първата свенлива целувка, полуоткрадната на някоя пейка в по-тъмната част на двора. ... Преливащо любопитство... трескава еуфория... безсъние... бодлив хаос в задника на свободата да съпреживяваш каквото желаеш. И с когото предпочиташ. Ей ги! Тук са Те - първите "вносни" идоли от плът и кръв. Директно на сцената! Сякаш скочили от непоръбената снимка, за която си изпуцал дневните за цяла седмица, докато накрая свалиш трите проклети клечки на стрелбището срещу езерото "Ариана". Колкото и да се пощипваш... да – няма шега, няма измама. Къртят съвсем на живо, човече. Насред тая соц.-синтетична пустош. Гледаш не само кумири, гледаш Музика. Рок. Не, като да не е за вярване, че това са същите хора, пред които си стоял с глътнат език, наблюдавайки от два метра четвъртия дубъл, който – Бог да го прости!, моят преподавател във Факултета по журналистика – Младен Младенов - Доктора, нарежда на рошавия оператор за новогодишната програма две-три години по-рано. А ти си на мястото със задача да отразиш случващото се в репортаж. (Странно назоваван днес "ревю"). И си леко разноглед от меломанията и каноните на жанра, в които да излееш матрицата. Този път свиренето – каквото и да е то, си е съвсем на живо. Иначе "Poor Little Rich Girl" – сингъл от тавата "Equator" (1985), едва ли би взел точно обратен на форсмажорната си тяга фалшивеещ (симпатично) завой в прегърбеното от жега небе над столичния стадион "Академик".

Комай само това беше новият "парцал", с който бандата ни "шамароса". Всичко друго в репертоара и́ беше онова, озвучавало близо декада до умопобъркване и крайно пресушаване чашите около лагерния огън. И няколко баладични пожара между чаршафите. Пламъкът на Черняковите край Равда още не е угаснал, а ей ме мен – с тежък летен тен, съм вдигнал ръцете някъде в първите редове, и сърцето ми е препълнено да се впиша в тая гора на избуялия възторг. Три биса – и то какви! Такива, че при подскачането аха да изръся току-що записаната касетка (червена баесефка LH-EH с друга "бира": Ърт, Уинд Енд Файър - "Spirit" (1976) с доплъвка EW&F "That's The Way Of The World" (1976). Нося я подарък за мой по-възрастен приятел, пристигнал за концерта с трена от провинцията, след като едвам си е взел отпуска. Само дето с него сме се изгубили в тарапаната и лентичката се връща обратно с мен у дома. И тя със своите спомени, удобни като старите сини дънки - протохипарски, в задния джоб на които съм я натъпкал и чийто клош е... колкото платът понесе...

Със сигурност имаше "Lady In Black", "Angel", "Sunrise", "Gypsy", сигурен съм, че "Easy Livin'"и "The Wizard" също бяха в плейлиста, а и едва ли е минало без "Look Аt Yourself" и "Return Тo Fantasy". Защото – логично, на това турне из проглеждаща България печените групари люлееха със своя best of – София, Варна, Плевен, Враца, че май и Кюстендил. Ама не съм съвсем сигурен. Питайте дълбокоуважавания от мен Милко Стоянов – вездесъщ редактор в списание "Ритъм", на когото благородно завидяхме, че успя да срещне очи в очи за по бира с барабаниста Фил Ланзън. А може би и покойният вече басист Тревър Болдър да беше сниман в Студентския дом... "July Morning" обаче няма как да я забравя. Завършиха тоя вечен химн на любовния махмурлук както обикновено – месец-два след първата глътка, поета от огнедишащия орган. Присъствах и на оная сцена в Студентския дом, когато на колегия в редакцията се изтъпани костюмиран другар да ни "подсети" – преди да пишем, че британските гости не са се справили добре и са се държали нелюбезно с публиката, карайки я да скандира... Bullshit. Пък ние разисквахме как ли са минали шоутата - наричани масово тогава "рецитали", в Москва предишната година. Тъй като петорката от Албиона бе първата западняшка формация, уважила на крака не само родната публика, но и руските - пардон!, съветските си фенове.

Много пъти съм гледал оттогава тази, нека да я нарека лицеприятна, истински мъжкарска, все така свежа и колоритна банда. Втори шанс за първо впечатление няма, нали така? Ах, спомени! От пет декади... Пих (двойно кръстено) порто с Кен Хенсли и Джон Лоутън в Каварна. А в слушалките ми точно сега е интригуващият албум "Living The Dream" (2018). Прошарените момчета са капацитет за това как остарява не само Мистър Рок, но и сърцатата музика нацяло – като уискито. И самите те: плавно, мъдро, само не на патерица. А на микрофон. В собствената си рокендрол-вселена, заредена с чудовищен емоционален динамит. Динозаври – пардон за брадатото клише!, което нито веднъж не са ме разочаровали.

Само дето – сори!, пропуснах да ги назова. Юрая Хийп, разбира се. Толкова: няма какво повече да се напъвам да обирам паяжина от кьошетата на спомените.
...Че бързам към зала "Универсиада".

Попадам на архив от стари форумни лакърдии в forum.all.bg/showflat. Има мъничка, но специална тема за „concertite na uriah heep prez 1987, pardon 88-a”. Дискусията е от м.юли 2002 г. Въведението е най-красноречиво, “SaTyR” си спомня нещата така:


Помните ли ги?
Велика западна рок група по бай Тошово време!
И не един концерт, а цяло турне из окръжните градове!
Перестройката вече чукаше на вратата, но още не беше дошла.
А Uriah Heep дойдоха! Отвяха ни и отидоха даже и в Съветския съюз!
Е това е най-великият концерт на който съм бил.
Те май бяха през 1988-а, но това не е от толкова голямо значение.

По-младите явно помнят повече (хм, разбираемо е); ето ги и противоречията, за които най-плътно ще пише тогавашният „Ритъм”. Във форума се изказва Dudia:

Присъствах на концерта им във В. Търново. Събрахме се една голяма агитка, отидохме с "големите кошници"... и до голяма степен останахме разочаровани. Не, определено не мисля, че това е най-добрият концерт, на който съм бил...

По някое време „Mr.White” обобщава:
Beshe liatoto na 1988. Tochno predi da vliaza v kazarmata. Az biah na koncerta v Shumen. Tova veroiatno beshe parvia doseg na BG-publikata s Istinski rock-concert.

В последния за 88-а година брой на двумесечното списание „Ритъм” (№6), още на 6-7 страница е отзвукът от рок-събитието в навечерието на българския Преход. Заглавието е оправдано двусмислено: „Разминаване и… среща”. Поне е ясно, че колегата Милко Стоянов наистина е имал близка среща с някои от бандата.

Но първо Стефан Кънчев пише:

„Разминаване на очаквания и надежди с действително поднесеното от прочутата английска рок група. /…/ На стадион „Академик” в столицата се бяха събрали хиляди почитатели на легендарната група, като на дългоочакван и жадуван празник. Пристигаха с автомобили от Пазарджик и Пловдив, от Петрич и Плевен, от Благоевград и Троян и откъде ли не още… Този път всичко с организацията беше наред. И все още имаше хора, които търсеха билети, въпреки немалката им цена – 15 лева. /…/ Имаше напътствия какво трябва и не трябва да се прави, как да се държи публиката, дори предупреждения по уредбата, че поведението на публиката се контролира с видеокамери. /…/ И от самото начало започнаха изненадите, до една неприятни: звукът го нямаше никакъв, вокалът се губеше, утихваха и внезапно се усилваха останалите инструменти. Това изнервя музикантите, те правят отчаяни знаци към операторите на пулта. На висота остава единствено публиката: стоически подкрепяща, разбираща, прощаваща. /…/ Внезапно концертът свърши. Само за 58 минути. Изненадата бе пълна и така неочаквана, че ръкоплясканията за „бис” закъсняха. А може би публиката си мислеше, че музикантите са се скрили, за да се преоблекат. /…/ Разминаването на очаквано и видяно бе тотално. Както в миналото с „Мънго Джери”, а по-късно и със „Смоуки”. Както и навярно ще бъде и за в бъдеще, ако продължи очерталата се традиция да каним у нас състави, чиято слава е вече безвъзвратимо отминала.”

Милко Стоянов пише повече за членовете на групата. Все пак, е разговарял с някои от тях. А като четете, не забравяйте какво разказа Кицов за „опорните точки”, които са били спуснати на тогавашните журналисти от „Ритъм”.

„И на мен ми беше напълно ясно, че след 15 години легендата никога не остава същата и не можем да съдим „Юрая Хийп” с възторжените критерии на ученическите си спомени…”, пише Милко и продължава:
За мен лично останаха няколко снимки, една фланелка и доста размисли. Защо все пак, нещо по-различно от представите ни за английско джентълментство ще остане в смомените? Защо Ли Кърслейк караше публиката да скандира в барабанния му ритъм – „Лай-но! Лай-но!”? Защо беше пренебрежителното „Хей, това България ли е?” – В Сливен и някои други градове? /…/ А ние? Безсмислено е да бъдем прокурори с псевдовисоки художествени и идеологически критерии. Но поне можем и да не викаме в такт „бъл-шит” като папагали, защото не разбираме или пък си мислим, че това е оригинално. /…/ Прибавете и малко посмачканото ни самочувствие на отдалечена от света на рока страна. Какво става?..."

Други свидетели обаче помнят нещо друго: публиката, която уж в еуфорията да види отблизо легендарните си любимци, по-скоро изпада в ступор. Впрочем, това е и най-добрият репортаж, който открих в Мрежата за лайва тогава. Един „Rock Thrashler” пише в блога The Other Side, metal webzine:


"Зад огражденията на страничната пътека имаше кордон от милиционери през половин метър. Пред трибуните бяха по- на рядко. На покрива на единствения по онова време блок до стадиона, който още беше строеж, стърчаха двадесетина души.

Съвсем по часовник, групата излезе в уреченото време. Магията на рок-концерта ни заля – една отприщена експресивност, която не можеше да се види на концертите на българските еквиваленти на бандата. Проблемите с озвучаването (за които четох по-късно) не стигаха до възприятието ми – аз долавях достатъчно през телата на хората около себе си. Хвърлили мощна енергия, URIAH HEEP гледаха една притисната и обездвижена публика пред себе си. Няколко заловени да прескачат оградата… Покрива на съседния блок беше обезлюден… След една дузина песни, Bernie Shaw слиза от сцената и започва да тича като атлет по розовите (на тази светлина) пътеки за атлети пред публиката. По това време той бе малко по-пълен от сега и това е малко комично, но той иска да окуражи феновете. След едно „кръгче“ събиране на овации дисциплината не се разваля и той сочейки огражденията крещи без микрофон: – What’s that bull-shit?

Връща се на сцената и концерта продължава, но при следващото разпяване Lee Kerslake дръпва един микрофон и започва да скандира „bull-shit“ с ритъм, докато публиката не започна да му отвръща на всяко „bull“ със „shit“. На другия ден изданията-официози масово писаха, че изхабените URIAH HEEP са накарали малоумната публика на това лишено от естетика събитие да крещят „Лайна!“, без да разбират какво казват!!! Облъчената от светлина сцена и прикованата публика изглежда останаха непонятни за членовете на бандата. Бяха запознати, че „July Morning“ е неофициален празник в България. И ние празнувахме вътре в душите си. Спретнати като за театър, кротки като в опера, сърцата ни крещяха от кеф. Ние също не разбрахме негодуванието на групарите и те слязоха от сцената след едночасово изпълнение.

Без официална информация, само дочухме, че после групата е обиколила окръжни градове из България, където концертите са протекли по-добре. Някои са били организирано посетени от казармени поделения! Последния концерт е бил в Кюстендил, където софийски маниаци казаха, че са се раздали за два часа!"

Като непоискано оправдание за колегите ми от тогавашната вестникарска гилдия (дори и рокаджиите с перо и микрофон, за които в изданията на партия и комсомол не беше толкова лесно да бъдеш само ентусиазиран пред „западното влияние”), но и за да съм коректен към автора на горенаписаното, ще отбележа: репортажът е написан/публикуван още тогава (не в интернет, естествено), а коментарите са сегашни (става ясно, че в някои от другите градове концертите са минали страхотно). И ако се чудите – ама как?, къде това? – домакинът на блога Mrazek обяснява: „Тази страница е продължител на славните традиции на The Other Side: нюзлетърите, списанието и уебзина, както и FORLORN magazine. Реших The Other Side да продължи живота си под формата на блог.” Толкоз по нюансите от „пейзажа” които се виждат при едно пътешествие във времето.

Ако и вие имате ясни спомени от стадион Академик от август 88-а, можете с тях да си спечелите и билет за задаващото се шоу: 30 години след първото им идване у нас, 50 години след раждането на групата. Ще се видим в залата!

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !