Удсток 50 години по-късно: Един паметен концерт на Евгений Дайнов и приятели

Диана Маркова | 23 май 2019 в 15:17 | 2334 |0

С цветни лентички на челата и много приповдигнат дух почитателите на рока от 60-те попиха наелектризиращите акорди на музикантите от групите Магистри, The Band, Делта Рустърс и др. Развълнувани викове и еуфорични възгласи, радостно пляскане и припяване в такт – накратко, Удсток се завърна.

Макар и в Нов българския университет. Макар и за кратко.

Водещите рок изпълнители бяха обединени под надслов „1969: Между кича и свободата“ и приютени в театралната зала на НБУ. Концертът се състоя на 22 май. Петдесет години след края на най-големия рок фестивал, дал плът на хипи културата по онова време, родни музиканти като проф. Евгений Дайнов, Христо Намлиев и още много други въплътиха в тонове идеята за свободата.

Какво е свободата обаче? Дали тя не е онова зрънце човечност, което кара – или е по-добре да кажа „карало“ – хората да се заслушат в песен, да разменят усмивка, да подадат ръка? Дали свободата не е онази чиста любов, която в онези времена е давала мотив на хората да се събират и да прекарват по цели три дни заедно, слушайки музика? Нима свободата не е избор, при това изборът да си Човек?

Видях в очите на хората от публиката радост. Те съпреживяваха музиката и с искрено възхищение награждаваха музикантите с радостни вопли и сияйни усмивки. В този час те бяха именно Човеци. Но дали само обръщайки се към миналото…, дали само чрез връщането назад можем да заявим себе си и да се утвърдим като добри, човечни и щастливи същества?

Защо днес няма Бийтълс и хипита, които да нощуват под звездите? Защо днес не съществува сила, която да ни тласка навътре – към чистата ни същност? Защото днес се движим между кича и свободата: в тази капсула от корист, апатия и злоупотреби.

В пространството на кича, знаем, има йерархия и подчиненост, има престъпно мислене, има куха загриженост и правила, които силно ограничават свободното мислене. Кич е нетолерантността към другия, към по-слабия. Кич е омразата, с която наказваме различния – беден, болен или нещастен. Кичът е болест.

И именно това трябва да излекуваме – да превърнем тази пътека между кича и несвободата в смел порив към чистата свобода. Мехлем за раните ни – като ранено общество – ни дадоха прекрасните музиканти, които гл. ас. д-р Методи Методиев представи. И тъй като хуморът е сладко хапче, вечерта не беше лишена и от смях.

Нима първата асоциация, когато чуем фестивал, не ни води към нещо като… Ален мак?! Всъщност не. Правилната пътека на възприятията би трябвало да отвежда към Удсток. Петдесет години по-късно.

„Обществата минават през радостни и през депресивни състояния. В момента обществата – и особено българското – са в депресивно състояние. Ние правим всичко възможно, за да го изкараме от него и да се върнем към едно шарено и щастливо битуване. Убедени сме, че ще се случи – в последните години има все повече шарени и интересни хора, има и все по-хубава музика. Това са вълни и на негативната вълна ѝ се вижда краят“, казва проф. Дайнов по повод заобикалящия ни днес кич.

А ние, макар и ежедневно отблъсквани от реални примери за обратното, сме сигурни, че закостенелият консерватизъм, ксенофобията и агресивното неприемане – като форми на кича – не са на мода. Всеки, който е чул албума Abbey Road на Beatles, вярва в това, а ние, които чухме парчета от него, изсвирени от Евгений Дайнов и приятели, отново се убедихме, че светът е шарен. И му дължим доброто от себе си.

Дали предсказанието на Кондратиев за петдесетгодишните вълни при капитализма, с прилежащите им ликуващи възходи и гнили спадове, е вярна? И ако петдесетте години след Удсток са били просто един кошмар, то да очакваме ли пируващ възход на обществото – в културен и икономически аспект?

Една подробност – Кондратиев е убит.

А ние… ще убием ли надеждата за нещо ново, голямо и светло, за красиво и топло бъдеще, за широко отворени очи и дръзки прически – ще разберем, ако останем още малко.

Събитието в театъра на НБУ не мина и без апетитни литературни хапки. Прочутият актьор и приятел на изпълнителите – Ицко Финци – прочете от видео стената откъси от известни произведения на Рей Бредбъри и Кърт Вонегът. Текстовете, вдъхновяващо представени от големия артист, придадоха допълнителна атмосфера на вечерта, докато Удсток-декорите в залата поддържаха нивото на артистична висота. Сценографията бе дело на студенти и преподаватели от Департамент „Изящни изкуства“ под ръководството на ас. д-р Христина Дякова. „Целият екип, който изгради сцената, подготви техниката и разписа програмата, се състои от отдадени и много добре подготвени професионалисти“, потвърди Антон, новопостъпил стажант в организацията.

Истории от мракобесните години, в които САЩ са окупирани от олигархията, но когато се раждат велики музикални герои, сюжети с кокаинови въглавнички в багажа, най-славното парче на Сантана и още много завладяващо присъствие получихме от проф. Евгений Дайнов и останалите музиканти. Да дадеш всичко от себе си и да изпълниш себе си и останалите – това ни казаха те със силното си сценично присъствие.

Още една изненада беше участието на The Band, които изпълниха парчето ‘The Night They Drove Old Dixie Down’ във версията на Johnny Cash. Явор Намлиев – пианист и син на Христо Намлиев – участва в изпълнението с дайре – инструмент, за който се хваща за пръв път. Той сподели, че хипи културата и Удсток музиката го вълнуват отдавна и че иска да се впусне в това поле. Това е мечта и на китариста на групата, който предпочете да запази в името си в анонимност.

Ако и след този концерт не върнем надеждата, мисля, че тя ще изгори напразно – между цензурата и грозния делник. Има защо да се палим – всеки тон, всяка дума, всяко цветно парче – всичко това ще донесе новото.

Препоръчани материали

Няма коментари към тази новина !