Днес, между пресечките на ул. „Г.С. Раковски“ и ул. „Париж“, с лице към бул. „Княз Дондуков-Корсаков“, се намира сградата на Националната опера. За съжаление, данните за половинвековния живот на предишните постройки на това място в периода от Освобождението до бомбардировките през 1943-44 година почти липсват.

Сградите не са попадали пред обектива на никой от столичните фотографии (като изключителна една ретуширана карта от началото на ХХ век). Не се намират никакви спомени на учениците, обучавали се в немското училище зад черквата. Нямаше и да знаем за съществуването на сградите, ако не са били спорадичните свидетелства за мястото, споменати от Петко Бочаров или от сладкодумния разказвач на градски истории Драган Тенев, както и откритите един-два реда от Христо Бръзицов, Лазар Добрич или Боян Болгар по този повод.

Нито пък някъде има документални или фото ориентири от дните, когато след войната са разчистени отломките от въздушните удари и опожаряването на помещенията. Липсата на всичко това е донякъде потвърдено, тъй като след 1944 г. там не е възстановено нищо и така е заличена историята не само на тази черква и посещаващата я общност, но и по-старите софиянци дори са забравили за всичко това. Време е да отделим няколко реда по въпроса.

Преди около 140 години на бул. „Княз Дондуков-Корсаков“ № 60, зад ниска ограда с много зеленина, се намира скромната сграда на Германската евангелска църква, по факт - лутеранска. Постройката е издигната през първите месеци след установяването на държавния глава княз Александър Батенберг. Точното ѝ местонахождение сега съвпада с паркинга на Столичния съвет и ако не се лъжа захапва малко от очертанията на имота на ф-ма „Братя Василеви“.

От източния ѝ край, по стръмен терен и високо изрязани стъпала от витошки сиенит, се е стигнало до ул. „Врабча“. А точно там на ъгъла със съседната ул. "Париж", е било Основното немско училище, поместено в неголяма, уютна сграда с високи и заоблени прозорци. Илюстрирам ориентира по снимките, една от които е моята възстановка от картичка, тиражирана в София някъде в края на 19-ти век.

Немската църква, лична възстановка от картичка, молив, туш

Княз Ал. Батенберг, лутеранин по вероизповедание, веднага след установяването му за водач на Княжество България, търси подходящо място за молитвен храм. По това време в нашите земи отдавна се намират и западни евангелистки пастири, католически свещеници от Рим, баптисти и много други християнски течения, които имат вече свое утвърдено паство и дори собствени сгради.

Няма да се задълбочаваме в прилики или религиозни разлики с лутеранството, римокатолицизма или православието. Трябва само да се отбележи фактът, че родните протестанти излизат официално на българската историческа сцена в ранния ХІХ век при Османската империя. Тук е достатъчно благодатна почва за бързото намиране на подходящо паство. И това е факт, защото старата Българска църква в този момент официално не съществува, въпреки че народът от памтивека е православен.

Протестантите с бързи стъпки увеличават броя на църковните си членове и засилват неимоверно авторитета на дошлите у нас протестантски течения. По-късно, същата тази логика се съдържа в първоначалния план на съветниците на княз Батенберг за привържениците на лутеранството. Мислели са дали красивата по това време „Челеби джамия“ да не се трансформира в лутеранска черква. Джамията се намира непосредствено до Конака, който пък е определен за тотално преустройство в бъдещ царски дворец. Същия, когото познаваме и днес. Само че, поради сложните политически отношения с Османска Турция, това преустройство така и не се осъществява. В крайна сметка, джамията е съборена за строежа на западното крило на новия дворец. Тогава бързо се взима решение да се построи някъде наблизо и на достъпно място лутеранска черква. Изборът пада върху описания по-горе парцел с лице на бул. „Кн. Дондуков“.

Над входа на лютеранската черква е било изписано с цветна мозайка и крупни букви на латински * мотото на религиозното течение:

Само Христос
Само Светото писание
Само чрез вяра
Само по благодат
Само на Бог да бъде славата

По това време, докато князът едва укрепва властта си и управлението на държавата, избухва Сръбско-Българската война. Лутеранският храм и други църковни сгради са превърнати в лазарети за ранените български офицери. Информация за това черпя от една скромна гравюра, дело на полският художник Антони Пиотровски (1853-1924), кореспондент на английските списания „График“ (The Graphic) и „Илюстрейтид Лондон Нюз“.

Ще се отклоня малко, за да кажа няколко думи за него, защото Националната галерия за чуждестранно изкуство съхранява негови творби, например тази за Баташкото клане, която е нарисувана след като е повлияна от репортаж на МакГахан. В съкровищницата ни се пазят и тридесетина негови репродукции, свързани с бурните събития на Сръбско-българската война (1885г.), в която художникът дори участва като доброволец. Чувствителният творец не само присъства на тези важни исторически събития като пряк свидетел на сраженията, но и приема след това да увековечи бойните действия на маслени платна, поръчани от главнокомандващия - княз Александър Батенберг. Притежаваме ги, което е приятен факт.

Но да се върнем към черквата - изглежда, че князът финансира сам целия строеж на молитвения лутерански храм, както и на по-късно достроената обслужваща сграда на немското детско училище откъм ул. „Врабча“. Явно и двете здания са негова частна собственост. Стигам до този извод, защото се откриват документални свидетелства, че стойността на градежа е заплатена от държавата при абдикацията, малко преди заминаването му за Германия. Е, все пак сградата е недвижима собственост и освен това се ползва за нуждите не само на княза, но и за преселилите се германски фамилии със същата религия. Впоследствие, храмът е предоставен за ползване на тази немска протестантска общност, обитаваща София и дори околностите.

Първа страница на Mondе ILLustre, доброволци в Търново при обявяването на войната със Сърбия, 1885, худ. Антони Пиотровски

Следват няколко ужасни войни, две от които световни. Последната първоначално е смятана за далечна заплаха, после приижда като жестока реалност. Започва зловещият вой на сирени, тревогата, след нея идва паниката и накрая се стига до разрушенията. Хората започват да се грижат денем само за набавяне на храна, вечер следва криене по мазите на по-държеливите и солидни кооперации в центъра.

Що се отнася до последното - има една интересна случка с учениците от немското училище зад лутеранската черква. Разказвана ми е от покойния вече приятел Константин Катранджиев, към този момент служител в кантората на българо-германското дружество „Байер“. Отива той в ранния следобед да купи билети за вечерна прожекция в кино „Пачев“ Костов & Мазаджиев“*, намиращо се на бул. „Дондуков-Корсаков“18, но за зла участ по това време отвън свири въздушна тревога. Всички от салона панически излизат на улицата.

Оказва се, че повечето посетители са ученици от немското училище, което е на две пресечки до ул. „Раковска“. В паниката децата хукват обратно към училищните си стаи, за да се крият под чиновете, както са обучени. Константин и минаващият наблизо учител А. Заломо, който преподава немски езикови курсове на бул. „Дондуков“, им се развикват, че няма смисъл да ходят в тази посока, защото нито училището, нито киното са надеждна защита при пряко попадение на бомба.

Двамата завеждат децата под строй в бомбоубежище под Съдебната палата. Резултатът на другият ден след бомбардировката: сградата на училището и черквата са изпепелени. Кино „Пачев“ е изгоряло.

Впрочем, към края на 30-те години, има и Синагога за немските евреи, но и тя отива в небитието по време на една от нощните бомбардировки в края на Втората Световна война. Темата за немската синагога е предмет на друго разследване, тъй като данните са много оскъдни и трудно откриваеми под пластовете историческа пепел.

Както казва цар Давид: Всички сме пътешественици. Минаваме и заминаваме. Както винаги, сигурна остава само надеждата. Надеждата да се намери нещо. Надеждата то да се знае и запомни. Не е малко като за начало.

*Лутеранство - най-старото протестантско течение в християнството, именувано на основателя му Мартин Лутер, официална религия в Германия, както и в скандинавските държави, а и на други места по света

*Оригиналното мото на латински:

Solus Christus
Sola scriptura
Sola fide
Sola gratia
Soli Deo gloria

Източници:

Петко Бочаров - "Живот в три Българии“; Драган Тенев - "Триста хилядна София между двете войни и аз"; спомени на Христо Бръзицов, Лазар Добрич и Боян Болгар

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски" 59 или да я поръчате онлайн тук.